– Конструиран е с идеята за наближаващия апокалипсис. Ние сме по-уязвими от него. – „Уязвими.“ Отново се замисля за призрачните момичета, които са били толкова уязвими. – Наистина ли ще го направим?

Преша отправя поглед към водата. Съзира въртоп, който бързо изчезва. Спомня си онзи кошмар, който сънуваше като малка – как брои телеграфните стълбове. А когато стълбовете свършват, дядо ù ù казва да затвори очи, да си ги представи и да продължи да брои. Коляното сърби. Слънцето го няма.

– И трябва просто да се отпусна?

От тръстиките се разнася ръмжене. Преша различава искрящи очи, муцуни и зъби.

– Да – отвръща Брадуел, хвърляйки поглед към животните. – Достатъчно е да си спокойна и да се отпуснеш. Другото остави на мен.

Тя смъква палтото си и развързва връзките на обувките си. Събува ги. Целите са в кал. Брадуел смъква панталоните си. Остава по шорти. После изнизва колана от гайките, пристяга го на кръста си и затъква картите вътре.

– Май не се шегуваш, че водата може да те завлече – отбелязва тя.

– Ами да. – Нагазва в реката, присвивайки очи от допира с ледената вода. Сега Преша вижда птиците – с лъскави перца и оранжеви крачка. Водни птици.

– Мускалите – сеща се тя, проверявайки дали са добре закрепени.

– Хайде! – Един от зверовете е напуснал прикритието си. Зърва сноп блестяща козина – почти като грива. Ръмженето отеква приглушено. Обръща се към брега. Поглежда копринената грива на звяра, която прилича на завеса; пред погледа ù се мярва тъмна и кална ръка, човешка ръка. Призрачно момиче? Не, това е само легенда. Преша отстъпва заднишком към ледената река. Водата се плиска в краката ù. Толкова студена, че пари. Вдига високо ръце, водата стига до ханша ù. Брадуел я улавя за ръка. Тя се повдига на пръсти, усещайки как олеква.

– Остави водата да те носи. Аз съм до теб. – Той я прегрща през кръста и я обръща по корем. Преша се хваща за врата му и краката ù изплуват. Кожата ù започва да замръзва.

Финън влиза във водата и почва да гребе с ципестите си перки. После се изгубва напред.

Преша задържа дъха си, повдигнала високо брадичка. Брадуел се оттласква от дъното и рита с крака.

– Опитай и ти – подканя я той, – стига да искаш.

Тя раздвижва крака, но се чувства замаяна. Издиша и моментално вдишва отново. Вече съжалява, че не съблече повече дрехи. Натежали са.

– Справяш се чудесно – казва с пухтене Брадуел.

В този миг Преша усеща, че нещо се плъзва между краката ù. Свива ги към гърдите си, залавяйки се здраво за врата на Брадуел.

– Тук има нещо!

– Сигурно е риба. Няма какво друго да е. – Но от начина, по който очите му шарят по повърхността, разбира, че той също е изплашен.

Водата е прекалено тъмна и мътна, за да се види нещо.

– Не, не приличаше на риба – отвръща тя. Призрачните момичета. Ами ако са тук, навред около тях, ръмжащи зловещо в тръстиките, спотайващи се под водата.

– Ритай! – подканва я Брадуел.

– Не мога.

– Пусни се от мен! – надава вик той, но Преша отново усеща раздвижване в краката си. Този път ù се струва, че нечия ръка се увива около глезена ù, след което я пуска.

Тя надава вик и се вкопчва така силно в Брадуел, че той потъва под водата. Изтласква се от него, за да остане на повърхността, и започва да се катери по тялото му, натискайки го надолу. Инстинкт за самосъхранение. Дали няма да го удави? Усеща, че я обзема паника. Мятайки се във водата, започва да крещи името му. Потапя се – изгубила слух, зрение и въздух.

Махайки с ръце, тя изскача задъхана на повърхността, разсича бясно водата, блъска по нея с главата на куклата, но потъва отново. Държи очите си широко отворени, но вижда само мрака. Тишината нахлува в ушите ù. Опитва се да се добере до повърхността, но колкото повече движи ръце и крака, толкова по-дълбоко потъва в ледените води. Задържайки въздуха в дробовете си, усеща гърдите си като кухина, която постепенно се изпълва със студ.

Възможно ли е сърцето ù да замръзне, преди да се е удавила? Кожата ù ще се покрие с лед. Косата ù ще се вкочани. Дрехите ще замръзнат. Тялото ù – мъртво и посиняло – ще бъде отнесено в морето. Коляното сърби – думите от онзи сън отново изплуват в съзнанието ù – слънцето го няма.

Има чувството, че дробовете ù ще експлодират, и тогава вижда огромно количество вода след Детонациите; образът се мярка в съзнанието. Мост – полвината е във въздуха, а отдолу са… тела. Дядо ù казва, че не могат да доплуват отвъд. Сега си спомня всичко. Налага се да пълзят по телата, но вече не може да брои. Не може просто да бръщолеви за сърбящи колене, слънца и тъй нататък. Не може дори да затвори очи. Трябва да премине отвъд, като пълзи през купищата тела. Спомня си как те поддават под лекото ù телце. Всичко това се вписва в съня ù за телеграфните стълбове, обвити в пламъци, за скъсаните жици, за обезглавеното тяло, кучето без крака и овъглената овца. Не е сън. Нито труповете във водата. Това е спомен. От собственото ù минало. В нея се надига паника. Ще бъде погълната от реката. Никога няма да се измъкне от нея. Дробовете ù изгарят от болка. Би могла да отвори уста, да остави водата да нахлуе в гърлото й…

Би могла да сложи край още сега.

Затваря очи, ала мракът дебне навсякъде. Къде ли е Брадуел? Дали е мъртъв? Дали телата и на двамата ще бъдат отнесени в гладкия като огледало океан?

И тогава усеща натиск – сякаш някой е опрял ръце на гърба ù. Друга ръка сграбчва главата на куклата и я дърпа. Преша се опитва да се отскубне, но в същия миг осъзнава че може би искат да я спасят. Може би тези ръце ще я изтеглят на повърхността. Призрачните момичета – представя си как косите им се носят като ветрило около лицата, а униформените ризи се издуват от водата.

Накрая изскача на повърхността. Поема въздух с пълни гърди, който изгаря дробовете ù. Кракът ù опира дъното на реката. Изправя се с мъка, а водата все още се плика около нея.

Някой я вика по име. Гласът е на Брадуел. Чува го, че гази във водата към нея, повтаряйки името ù отново и отново. Повдига я под мишниците и я повлича към сушата.

Строполява се на брега. Там са и подгизналите карти. По перата на птиците блестят капчици като мъниста. Гърдите и ръцете му лъщят от водата.

Разтърсва я кашлица. От дълбокия студ, проникнал във всяка клетка, усеща тялото си вкочанено, натежало и изтощено. Ризата и панталоните ù, прогизнали от ледената вода, са залепнали за кожата ù. Тя примигва, вперила поглед в бледата луна, и тогава до нея изплува лицето на Брадуел, неговото красиво лице. Той отмята мократа коса от лицето ù.

– Дишай – казва той. – Просто дишай.

Тя слага длан на мократа му буза.

– Не съм те убила – изрича тя.

– Реших, че съм те изгубил.

– А аз, че и двамата сме мъртви.

– Аз съм виновен. – Миглите му са мокри и черни. От брадичката му се процежда вода и потича по шията ù.

– Те ме спасиха – казва Преша.

– Кой те спаси?

– Призрачните момичета. – Дава си сметка, че звучи налудничаво, но всичко е толкова объркано. Може да е истина.

Финън се приближава с бръмчене по брега. Светлинките му пробягват по лицата им, сякаш се радва да ги види.

– Тя е добре, Финън – казва Брадуел. – Жива е. – Започва да разтрива ръцете ù. – Беше права. Прекалено е студено.

Тялото ù се тресе. Дишането ù е леко и учестено.

– Добре съм – отвръща тя, макар думите да излизат бавно от устата ù. Не усеща пръстите му, разтриващи ръцете ù. Сякаш кожата ù е станала гумена като главата на куклата, а нервните окончания са полумъртви.

– Трябва да отидем на завет. – Той премята ръката ù през раменете си и ù помага да стане. Коленете ù се подвиват, неспособни да поемат тежестта ù. Тогава той я взима на ръце.

– Съжалявам – казва тя, защото е бреме за него, но не успява да довърши. Челюстите ù се тресат. Зъбите ù тракат. Така трепери, че дори на него му е трудно да я носи. Нима призрачните момичета я спасиха, за да умре от студ? Сигурно има хипотермия. Бе твърде дълго в ледените води. Вятърът също е много силен. Усеща дрехите си, които я повлякоха надолу, като студени компреси. Когато пълзеше по труповете, всички копнееха за студени компреси, а сега тъкмо те ще я довършат.