Момичето понечва да каже нещо, но се отказва. Дали щеше да изтърси някое остроумие за онова на собствения му гръб? Може би смятат, че се е размекнал?

– Хайде, казвай.

– Ригс не е толкова бърз.

– Добре – казва Ел Капитан. – Какво, по дяволите, чакаш? Тръгвай!

– Тръгвай! – повтаря Хелмут.

Дарс отдава чест и се втурва обратно. Долитат още няколко сови.

– А ти, Ригс, ще ми помогнеш да стана и да стигна до наблюдателния пост. Ясно ли е? Ще ми служиш като патерица.

– Да, сър – отвръща Ригс.

Ел Капитан изнася напред тежестта на двете тела – неговото и на Хелмут. Ригс кляка. Той обгръща раменете му и казва:

– На три. Едно, две, три. – Ригс започва да ги вдига. Накрая Ел Капитан става, балансирайки на един крак. Опитва да пренесе част от тежестта си на ранения крак. Изгаряща болка разкъсва прасеца му. Порезната рана е много дълбока, а и Хелмут е превързал така стегнато мястото, че кракът му пулсира. – Добре. Да вървим.

– Да вървим – повтаря Хлемут.

Уилда събира набързо частите на паяка робот. Ел Капитан понечва да я скастри, но се отказва. Разглобен, паякът не представлява заплаха. А момичето бе загубило лодката, така че, нека ги вземе.

Ригс е дребен на ръст и подкрепата му е незначителна. Пътят е каменист. Уилда отново върви начело с фенерчето. Ел Капитан усеща пареща болка в прасеца. Може да е инфектиран. Може би тъкмо тази миризма привлича совите тук. Вече са цяло ято и пляскат с криле над тях.

Ел Капитан чува пръхтене откъм храстите.

– Да побързаме – подхвърля на Ригс.

Пита се дали Дарси е заварила Преша и Брадуел в наблюдателния пост. Вероятно седят край камината в старата къща на директора. Или пък спасителният отряд е вече в гората. Войниците със сигурност ще намерят Преша и Брадуел – дано да са живи – ако въобще са успели да се измъкнат от Мъртвите полета.

Внезапно една от совите събира смелост. Спуска се ниско. Ел Капитан замахва и перва краищата на перата ù.

– Дай ми пушката си – казва Ел Капитан. – На служба от две седмици, а? Май имам по-добри шансове от теб, макар да съм нестабилен, пък и мишената е подвижна.

Ригс спира, сваля пушката от гърба си и помага на Ел Капитан да нагласи ремъка. Доволен е, че отново държи пушка в ръцете си. С оръжие винаги се чувства по-добре. Отново чува пръхтене и зърва два бивни да се подават иззад храстите. После изчезват.

Уилда запява с треперещ като ръцете ù глас:

– Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници.

Ел Капитан вижда сечището, което прозира между дърветата. Останалото знае наизуст – разбитият път води до мястото с арката, сега разрушена; после извива край няколко надвиснали дървета и стига до металния скелет на потрошена оранжерия, разкривени футболни врати, живи плетове, оставени да растат на воля, мъхнати филизи, пълзящ по камъните крехък бръшлян, цъфтящи през лятото жълти цветя с бодливи венчелистчета и глухарчета, които му приличат на триглави бебета. Цялото място сякаш е обитавано от духове.

Изведнъж Уилда спира и насочва фенерчето към храстите.

Ел Капитан нарежда на Ригс да спре. Намират се в края на гората.

– Какво има?

– Не знам – отвръща Ригс. – Тя е обладана от духове.

– Уилда – обръща се към момичето Ел Капитан. – Какво има?

Момичето се навежда и накланя глава, така че да вижда по-добре.

– Назад, Уилда, много бавно – казва ù спокойно Ел Капитан.

Но тя не се подчинява. Вместо това понечва да докосне нещо.

– Не! – кресва Ел Капитан.

Глиганът изгрухтява и се спуска напред.

Електрическото фенерче тупва на земята. Уилда вдига ръка и пада по гръб. Глиганът – с козина като на койот – насочва бивните си към крехкия ù гръден кош.

Ел Капитан избутва Ригс и вдига пушката, но в този миг над него се спуска сова и го удря с крилете си. Останал без опора, той залита напред и стъпва на ранения си крак, който поддава. Стреля, ала куршумът се забива в пръстта.

Уилда започва да пищи като сирена. Глиганът спира, сякаш уплашен. Вдига рязко глава и подушва с гумената си зурла. Разтваря широко челюсти, разкривайки острите си зъби, и ужасяващо квичи.

Ел Капитан се опитва да заеме позиция за стрелба, но си дава сметка, че може би е закъснял, и глиганът ще разкъса Уилда. Бивните му са на косъм от шията ù. Тя ще загине тук, в тази гора, пред очите му. Бе обещал на Преша да я заведе в наблюдателния пост. Но, изглежда, няма да успее.

Ала внезапно глиганът отскача назад, надавйки жаловит писък. На крака му се вижда рана от куршум, от която потича кръв, но не е смъртоносна. За секунди животното замръзва на място.

Уилда е вцепенена от страх. Очите ù са изцъклени, сякаш звярът все още препуска към нея. Ел Капитан се приближава и повдига брадичката ù.

– Успокой се. Всичко свърши.

Белезникавите сови се събират над тях и се спускат надолу. Ригс замахва към птиците и поваля една.

Ел Капитан успява да се добере до фенерчето и пропъжда совите. После прегръща Уилда и я притиска към себе си. След минута насочва фенерчето към глигана: кракът му кърви, но още диша. С каквото и да е улучен, със сигурност е имало приспивателно.

Една от совите напада Хелмут. Ел Капитан не издържа повече. Пуска фенерчето. Ляга по гръб, оставяйки Хелмут да поеме тежестта му, и открива огън по птиците. Част от тях падат на земята сред дъжд от окървавени пера. Останалите се изпокриват сред дърветата.

Сега са обкръжени единствено от мъртвите сови. Лъчът на фенерчето разсича замръзналата земя.

– Какво, по дяволите, улучи глигана? – пита Ел Капитан, останал без дъх.

– Какво, по дяволите? – повтаря Хелмут.

В този миг в светлия кръг, образуван от лъча на фенерчето, с бръмчене се появява черната кутия, сякаш пристъпва в светлината на прожектор.

– Ти ли го направи? – смайва се Ел Капитан.

Лампичките на Финън примигват. Да.

Щом кутията е успяла да стигне дотук, това е добър знак. Ел Капитан поема дълбоко дъх и със задавен от надежда глас, пита:

– Преша и Брадуел живи ли са?

Финън не помръдва. Защото не знае.

Лайда

Телена клетка

Лайда отново прекрачва в рамката на месинговото легло и свива колене към гърдите си – студено е. Не е сигурно дали майките ще дойдат да я вземат. Във всеки случай сега е сама. Била ли е някога сама? Наистина сама? Свободна?

Тя не прилича на заключената в клетка телена птица, която преди време бе направила. Не е толкова крехка. Като стегнат възел е. Каквато е била в самото начало – купчина клетки, подредени така, че да образуват нея, а не някого друг. Нея. И сега не ù се вярва, че е сама тук. Ето в какво се бяха превърнали клетките. В някого, който вече не е момиче, който няма да последва Партридж, поел към стария им живот. В момента тя не прекосява Мъртвите полета, влачейки се подире му. Прекрасното усещане за свобода не може с нищо да се сравни; но се смесва с острата болка от липсата на Партридж. За миг я обзема носталгия по момичето, което е била, преди да каже на Партридж, че не може да тръгне с него. Това момиче също го няма вече. Превърнала се е в друг човек, когото почти не познава. Различна е. Тя вдига лице към небето, защото може, защото то е там. Отново вали сняг. Толкова лек, че не е сигурна дали пада надолу, или се носи нагоре.

Сняг.

Партридж

Предател

Вече няколко часа Партридж и Хейстингс вървят в мълчание. Хейстингс навярно е програмиран да бъде пестелив на думи, да ги използва разумно, внимателно и ясно. Но какво е извинението на Партридж? Просто не му се говори. Представя си лицето на Лайда, изражението ù, когато го бе целунала по бузата. Вече я няма. Вече е далече от него. Беше се сбогувала.