1:12:04… 1:12:03… 1:12:02.

Скоро ще се смрачи. Слънцето е ниско сред дърветата.

– Хелмут – казва той, – ще направя каквото мога, но ако не успея, ще трябва да отведем момичето...

– Недей – отвръща Хелмут и това е един от миговете, в които не е само ехо. Изглежда, разбира, че Ел Капитан е на път да се откаже и опитва да го спре. Тези мигове са рядкост, но, господи, Ел Капитан живее заради тях. Сякаш преоткрива брат си – хлапе, с което заровиха пушките, което бе толкова умно и обичаше да пее.

– Добре – казва Ел Капитан. Всъщност, ако той умре, и брат му ще умре. Иска му се да обясни на Хелмут какво става, просто да го изрече на глас, да сподели с някого поне част от емоционалния си товар. Ала Хелмут добре разбира какъв е залогът.

Истината е, че ако не беше той, може би Ел Капитан изобщо нямаше да оцелее. Просто щеше да се откаже, тъй като нямаше кого да закриля, дори и по своя шантав начин – на границата на обичта и омразата.

Той се изтласква от дървото и тръгва. Трябва да отведе момичето на сигурно място в медицинския пункт, преди паякът да експлодира. Надява се да стигне навреме, за да обезвреди бомбата, макар че е твърде възможно да задейства механизма и да умре.

Уилда вдига поглед към него.

– Още малко. Ще вървим по края на гората, като заобиколим откритото пространство вдясно. Тогава ще видим покрива на наблюдателния пост.

Уилда върви напред по тясната пътека. А той все така се влачи подире ù. С всяка стъпка болката се засилва. Той забавя крачка. Може би трябва да ù каже да продължи сама. Може би силите му свършват дотук.

Коляното му се огъва. Той залита и се хваща за едно дърво. После се строполява, раненият му крак е изметнат встрани. Хелмут се вкопчва във врата му.

– Ще трябва да продължиш сама – казва ù Ел Капитан. – И не се връщай. – Тревожи се заради войниците, охраняващи наблюдателния пост. Видят ли я да тича, ще открият огън. – Можеш ли да пееш?

Тя свива рамене.

– Пей текста на Посланието, докато бягаш. Пей по целия път. Пей!

Тя се обръща и хуква с все сили през гората, прескачайки ниските шубраци. Дрехата ù се мярка известно време между дърветата, след което изчезва. Не я чува да пее.

– Пей! – надава вик отмалял. – Пей или ще те застрелят!

– Ще те застрелят! – повтаря Хелмут. И все пак е възможно да я застрелят.

Божичко, все още не я чува да пее. „Пей, пей, пей!“ – моли се той безгласно.

И тъкмо когато решава, че тя не може да пее, във въздуха се извисява глас – ясен, чист, мелодичен.

– Искаме да върнете сина ни – запява Уилда. Напомня му гласа на Хелмут от времето Преди, когато беше малък. Ангелски. Понякога майка им да се просълзяваше. – Това момиче е доказателство, че можем да спасим всеки от вас! – Уилда задържа последната нота, която отеква звънливо сред дърветата.

Ел Капитан затваря очи и оставя песента да изпълни съзнанието му. „Искаме да върнете сина ни...“ Той също иска да се върне. Кокос и мандарини. Майка му ги смесва в една купа. Завръщане, завръщане. Нещо подръпва крачола на панталона му. „Ранен съм – щеше да каже на майка си, ако беше жива. – Ранен съм.“

Отваря рязко очи. Мярва за миг лицето на Хелмут, което бързо изчезва. Усеща, че брат му тършува отзад, а после чува щракването на джобното му ножче. Хелмут показва на Ел Капитан лъскавото острие.

– Не, Хелмут. Боже мой. Не – казва Ел Капитан, стиснал зъби от болка. – Смяташ да изтръгнеш краката на паяка? Все едно дялкаш парче дърво?

– Все едно дялкаш парче дърво – добавя Хелмут спокойно.

– Прекалено опасно е. Какво ще стане, ако прекъснеш експлозива? Какво ще стане...

– Какво ще стане? – казва Хелмут.

Та той е прав. Нищо не губят.

– О, боже. Хелмут.

– Боже, Хелмут.

За първи път животът им е в неговите ръце. Нямат друг избор.

– Момичето е далече, нали? Дано не се окаже наблизо.

– Момичето е далече.

Ел Капитан свежда глава.

– Добре.

Хелмут се извива на една страна. Ръцете му са достатъчно дълги, за да приклещи здраво глезена на Ел Капитан. Усеща лек полъх, след което го залива остра болка и забива юмрук в пръстта.

– Шибана работа! – ругае Ел Капитан.

– Шшш. Шшш. Шшш. – Този път Хелмут подхваща само част от думата и продължава да дълбае.

Преша

Река

Щом навлизат дълбоко в гората, Брадуел казва:

– Да опитаме отново.

– Какво?

– Финън. – Черната кутия бе поддържала добро темпо с помощта на сложен набор от колелца и дълги ръчки, с които преодоляваше неравните участъци от пътя. – Тази мисъл просто не ми излиза от ума. Искам да опитаме още веднъж с всичките седем имена сега, когато Партридж го няма. Тук сме само двамата.

– Добре – съгласява се Преша, – но този път недей...

– Недей какво?

Искаше само да му каже да не възлага големи надежди на Финън, но сърце не ù дава да го стори. Гласът му звучи така пламенно, а погледът му излъчва такава решителност – не бива да изостави надеждите си. Как би могла да каже на когото и да е в тази окаяна пустош да изостави надеждите си?

– Нищо – отвръща тя. – Нека да опитаме.

Двамата коленичат от двете страни на Финън.

– Лебед – изрича Брадуел.

Когато Финън завършва своята мантра, Брадуел бързо изстрелва имената:

– Арибел Кординг, Елъри Уилъкс, Кидеки Иманака, Лев Новиков, Бъртранд Кели, Авна Гош и Артър Уолронд. – След всяко име примигва зелена светлинка. На кутията се появява окото на камера. То се взира първо в Брадуел, а после и в Преша. – Познава ни – отбелязва Брадуел. – Сигурно сравнява лицата ни с пробите на ДНК, които взе от нас.

Процесорът на Финън започва да бучи, сякаш се затруднява да обработи информацията.

– Свързване на Отън Брадуел и Силва Бернт. Мъжки пол. Свързване на Арибел Кординг и Хидеки Иманака. Женски пол.

– Това сме ние – възкликва Брадуел. – Видя ли?

Преша е смаяна.

– Разрешен достъп до информация – изрича Финън. – Съобщение за Отън Брадуел и Силва Бернт.

И тогава от Финън се извива ярка примигваща спирала от светлинки. Въздухът над него сякаш засиява от мощно сияние, което улавя носените от вятъра прашинки пепел.

– Стана! – възкликва Преша, удивена.

– Нали ти казах! – отвръща Брадуел.

На фона на пъстрите смущения се появява лице, което Преша не разпознава – лице на мъж в средата на трийсетте с рошава руса коса и руси мустаци. Той примигва нервно, сякаш дни наред не е спал и е твърде превъзбуден, за да се унесе в сън. Проговаря:

– Ако гледате това, значи сте сред хората, на които имам доверие. Така че или сте от седмината избраници, на които все още вярвам, или сте Силва и Отън, на които бих поверил и живота си. – Мъжът спира и притиска ръка към гърдите си. После вдига поглед и казва: – И, значи, сте живи.

Брадуел се навежда над лицето на мъжа. Пребледнява, сякаш е видял призрак.

Преша докосва ръкава му:

– Това Уолронд ли е?

Без да откъсва очи от мъжа, Брадуел само кима и промърворва:

– Да, той е.

– Когато гледате това, вероятно ще съм мъртъв. Може би целият свят ще е мъртъв. Може би всичките ни усилия ще се окажат безполезни. Но въпреки това съм длъжен да опитам. Кутията знае това – казва Уолронд. – Съжалявам за ДНК пробите. Просто допълнителна мярка за сигурност. Трябваше да го направя. – Озърта се със замъглен поглед. За миг излиза от кадър, може би търси нещо или някого, неспокоен е, но после се връща. – В тази кутия се пазят всички записки от самото начало, още от зараждането на седморката – всички идеи на Елъри, които залегнаха в основата на създаването ù. Цялата му лудост.

Той скръства ръце на гърдите си.

– Хората не решават просто ей така да се превърнат в масови убийци. Пътят, който води до унищожението, е дълъг, и Елъри го е извървял. Всъщност още върви по този път. Но започна от нулата. Аз бях там от самото начало. Трябваше да го спра още тогава. Сега вече го осъзнавам. Въпросът е, че той уби единствения човек, който можеше да го спаси. В това е иронията.