Поемат по стълбите, оцелели след пожар. Стените са покрити със сажди. Парапетът е откачен и стои безполезен на стълбите. Стъпалата са хлъзгави от меката като коприна пепел.

– Къде отиваме? – пита Партридж.

– Горе.

На третия етаж над главите им има само въздух. „Небесен покрив“ – минава ù през ум. Ще ù липсва небето – със смуглия си цвят. Ще ù липсва вятърът, въздухът и студът. Стените са почти напълно рухнали, а стаята е съвсем празна, с изключение на месинговата рамка на високото легло с четири подпори. Рамката е истинско чудо. Матракът, чаршафите, одеялата и кувертюрата са изчезнали отдавна, отнесени заедно с покрива или откраднати. Но потъналата в сажди месингова рамка е още тук.

Лайда избърсва саждите от месинговата топка на едната подпора. В нея зърва отражението си, а зад себе си – изкривения лик на Партридж.

– Струва ми се като подарък – казва тя.

– Може това да е коледният ни подарък – отвръща той. Прекрачва страничната табла и застава в средата на мястото на матрака.

– Може би. – Сяда на пода и с бавни движения си представя, че се отпуска върху меките постели.

– Как ще се доберем до Купола? – подхвърля Партридж.

На Лайда не ù се говори за това.

– Трябва да изчакаме края на битката. Нищо не можем да направим, докато войниците и пясъчните създания са още тук. – Тя се усмихва. – Трябва да разбухнем възглавниците.

Партридж прескача таблата, взима въображаема възглавница, удря я няколко пъти с юмрук и я подава на Лайда.

– Ще я споделиш ли с мен? – пита тя и оставя въображаемата възглавница на леглото.

Той се отпуска до нея. Двамата лежат един до друг, зареяли поглед в облаците.

Партридж се извръща към нея.

– Лайда – казва той.

Тя го целува. Не иска да знае какво ще ù каже. Все още са в този брулен от вятъра свят, в къща без покрив и в това легло, което отдавна не е легло. Тук не са под зорките погледи на възпитателките от Купола и на майките. Сега са сами. Никой не знае къде са. Наистина никой. Не е необходимо дори да съществуват. В момента всичко е на ужким.

Партридж целува устните ù, после шията ù. Горещият му дъх кара кожата ù да потръпва.

Тя съблича палтото му. Наред са ситните, нежни копченца на ризите им, а после ризите също изчезват. Кожата му докосва нейната – топлината ù я учудва. Каква топлина при този студен вятър!

Двамата се сгушват под палтото му. Тя потрива тяло в неговото. Изненадана е от прекрасното усещане – как устните му се плъзгат по ухото, по шията, по раменете ù. Чувства се поруменяла, но не само лицето, а цялото си тяло. Всъщност какво значение има дали е нейното или неговото тяло? Въпросът е в изобилието от кожа и всеки сантиметър от нея потръпва, сякаш е оживяла за първи път.

Восъчното покритие от баните е хлъзгаво на допир. Така ли е между мъжа и жената? Сеща се за уроците по здравна култура в академията – „щастливото сърце е винаги здраво“. Никой не говореше за любов и секс. Но тя знае това-онова; малки късчета информация, които майките прошепват тайно на дъщерите си, а после момичетата шепнат помежду си и наученото се предава от ухо на ухо, така че накрая не е ясно кое е истина и кое лъжа.

Той съблича и останалите си дрехи, тя също. Нищо друго не съществува. Не може да бъде! Двамата са съвсем сами, далече от чужди погледи, и тя си дава сметка, че изпитва нещо като глад. Харесва ù да усеща устните му върху своите. Прокарва ръце през косата му. Обгръща тялото му с ръце и крака.

Партридж се отдръпва. Изглежда изненадан, дори изплашен.

– Сигурна ли си? – пита я той.

Няма представа за какво говори. Дали е сигурна, че ще се върне заедно с него в Купола? Има ли избор? Разбира се, че имa. Тук не е девическата академия. Тук земята и небето са истински и тя се чувства жива в този свят. Може би все пак ще остане. Но не иска да разваля момента като признае истината – ще се върне в Купола само ако е принудена. Затова отвръща:

– Сигурна съм. – Ще му обясни по-късно. Защо да пропилява безценното време?

Следващия миг той вече е в нея. Усеща остра, кратка болка, а после – натиск. Нещо в нея се разширява. От гърлото ù се изтръгва стон.

– Да спра ли? – пита я той.

Това ли е имал предвид? Дали е сигурна, че иска да го направят – това, за което само е чувала – слухове, разкази за грухтящи животни и съпрузи, кръв и бебета?

Трябва да му каже да спре, но не иска. Кожата му, устните му, телата им – къде свършва неговото и къде започва нейното? Двамата са сраснати – ето какво ù хрумва в момента. И двамата са Чисти, но сраснати. В този миг го обича. Всичко ù се струва топло и влажно, омайващо и ново – няма желание да свършва.

– Не спирай – прошепва тя.

Ами ако това е последният път, когато са заедно, преди да се разделят завинаги? Вече знае, че няма да се върне с него, и я обзема тъга, но и чувство за свобода. Иска да бъде негова съпруга – поне в този миг, ако съдбата не им е отредила други.

– Обичам те – казва ù той. – Винаги ще те обичам.

– Аз също те обичам – отвръща тя. Харесва ù как звучи.

Знае, че има кръв. Знае, че това е нередно, не иска да променя нищо. Той потръпва и от устните му се отронва тих стон. Притегля я плътно до себе си.

Тя вдига поглед към небето над рамото му – реещите се облаци, носената от вятъра пепел – и си представя, че е върху тях, на последния етаж на къща без покрив, две тела, слети ведно, в средата на голо легло с четири подпори.

Вече ù липсва. Усеща, че вече копнее за него. Той ще си отиде. А тя ще остане. Какво ще правят един без друг?

– Сбогом. – Прошепва толкова тихо, че не е сигурна дали изобщо я е чул.

Ел Капитан

Пей, пей,пей

Провират се между дърветата нагоре по хълма. Ел Капитан долавя шума на реката, почти успява да вдъхне мириса ù. Върви след Уилда, като не спира да се оглежда, но очите му са замъглени от потта и агонията. Пробужда се старата му болка, но той я отпраща. Телата на десетки хора се изпариха светкавично, оставяйки само неясни петна. Други бяха изпепелени. След Детонациите зърна жена, превита над разтопена заешка клетка в двора ù – овъглена статуя. Докосна рамото ù с надеждата, че ще я накара да се обърне; но вместо това част от рамото ù се разпадна в облак от пепел. Пръстите ù бяха посивели. Той извади късмет, че не бе изгорял, че не бе пил от черната дъждовна вода, макар да умираше от жажда. Намери стар резервоар, откъдето двамата с Хелмут утоляваха жаждата си. През следващите дни бе на косъм от смъртта. Двамата бяха болни и слаби, но поддържаха силите си с консервирани мандарини, които майка им добавяше към десертите наред с ябълките и кокосовите стърготини.

Болката си проправя път по тялото му. Сега го болят гърдите. Сърцето му бие учестено. За да не залитне, опира ръка на на една фиданка. Болката му напомня за всички страдания, които е преживял – за загубата. Майка му. Найлоновият плик с кокосови стърготини – твърди между зъбите и сладки на езика.

Той въздъхваа.

Въздъхва и Хелмут.

Ел Капитан докосва момичето по рамото.

– Оттук. – Пробиват си път сред младите дръвчета. Реката най-сетне изниква пред погледите им. На това място водата е дълбока, но малко по-нагоре по течението става достатъчно плитка, за да преминат отвъд. Поемат по брега, но след малко Ел Капитан спира. – Ще трябва да те нося – казва на Уилда.

Тя го поглежда и протяга ръце.

Той я вдига и жестока болка го пронизва. Най-странното е, че постига непознато равновесие – Уилда се държи за гърдите му, а Хелмут за гърба. Водата е ледена. Бързо се просмуква в ботушите и панталоните му. В мига, в който стига до раната, Ел Капитан се чуди дали студът няма да убие малката гадинка. Може би избавлението е съвсем просто.

Подтикнат от тази мисъл, той забързва към отсрещния бряг. Оставя Уилда на земята и поглежда прасеца си. Докато момичето не гледа към него, той повдига леко крачола, потъмнял от кръвта. Очите му парят и се налага да премигне. Жив е. На таймера пише: