Самотна, килната на една страна, къща без покрив.

Лайда потъва в зейналата тъма на външната врата.

Преша

Комин

Подземни момчета. Твърде много, за да ги преброи. Въоръжени с истински оръжия. Явно не са дошли на спасителна мисия. А на лов за едър дивеч – Специалните сили. Преша гледа как отстраняват войниците един по един, а Пясъчните създания забиват нокти в плътта им. Двете с Уилда са опрели гърбове на средния комин, чиято горна част се е пръснала като електрическа крушка.

Ел Капитан изкрещява името ù.

– Тук! Тук сме! – обажда се Преша.

Той се появява от другата страна на комина. Приближава, накуцвайки, и се отпуска на едно коляно.

– Къде е Брадуел?

– Върна се да вземе Финън и картите. Чакаме го.

– Трябва да се махнем оттук, докато все още можем. Аз ще нося Уилда. Той знае къде отиваме. Ще ни настигне.

– Не можем да го оставим – възразява тя, вперила поглед в полесражението и облаците прах. – Всъщност какво ти е на крака?

– Стара травма.

– Не каза ли, че е разтегнат мускул?

– Това беше травмата – отвръща той и се изкашля в свивката на лакътя си. – Въздухът тук може да те задуши, ако преди това не го направи някое пясъчно създание.

Крие нещо. Тя поглежда Хелмут, който се взира в нея с разширени от страх очи.

– Задуши – повтаря той. – Задуши.

Преша поглежда крака на Ел Капитан.

– На крачола ти има кръв. Разтегнатите мускули не кървят. – Посяга към крака му, но Ел Капитан се дръпва назад.

– Недей. Не е нищо особено.

– Нищо – отронва Хелмут.

– Трябва да ми покажеш – настоява Преша.

Ел Капитан тръсва глава, отправя поглед в небето и въздъхва.

Преша разбира какво става. Един от онези паяци.

– Не – прошепва тя.

Той кимва.

– Носиш го още от града?

– Да. Спипа ме точно преди да се кача в пикапа.

– Спипа мен – обажда се Хелмут. Ако брат му се взриви, той ще го последва.

Гърлото ù се свива.

– Докато ме спасяваше ли?

Той извръща поглед и Преша разбира, че именно тогава се е случило. Усеща, че я разкъсва непоносима вина. Протяга ръка и докосва гърдите на Ел Капитан, точно над сърцето.

– Колко ти остава?

– Около два часа. Достатъчно, за да стигнем до медицинския пункт.

Обзелата я вина се заменя от гняв.

– Можехме да те заведем на лекар в щаб-квартирата! Щяхме да напуснем града и...

– Не – възразява той. – Това щеше да отклони вниманието ни от основната цел, да загубим време...

– Но... – премисля тя наново всички решения, взети в метрото – тъкмо ти ме убеди да дам още малко време на Брадуел и Партридж, за да разкрият тайната на кутията, да довършат картите...

– Както казах, понякога хората за готови да се жертват в името на общото благо. Това е истината.

Въпреки това е бясна.

– Още не е късно. Трябва само да те заведем... – Отеква експлозия. Основата на комина избухва сред прах и отломки. Ударната вълна я блъска в гърба, върху нея се изсипват парчета цимент и хоросан колкото юмрук. Остава без въздух. Ушите ù заглъхват. Изглежда, Специалните сили са прибегнали до тежката артилерия. Прокарва нервно пръсти по мускалите. Невредими са. Обръща се по корем и се оглежда. Въздухът е изпълнен с дим и прах.

– Уилда!

– Тук е! – Ел Капитан я държи в обятията си, предпазвайки я с тялото си.

Нова експлозия разтърва ивицата земя помежду им.

– Бягай! – кресва Преша. – Вземи я и бягай!

Ел Капитан става.

– Пак ще се видим! – надвиква шума Преша. – Това не е краят! Не може да е краят.

Той се усмихва тъжно и побягва, накуцвайки. Докато се отдалечават сред прахоляка, Хелмут вдига кльощавата си ръка. Маха за сбогом.

Преша има чувството, че нещо я разкъсва отвътре. Значи, паякът се е впил в плътта на Ел Капитан, докато е спасявал живота ù. Малко му остава. Опитва се да си спомни. Трябва да се съсредоточи. Примигва, за да пропъди сълзите, и поглежда към бойното поле.

Брадуел. Трябва да намери Брадуел.

А къде са Партридж и Лайда? Дали вече не ги водят към Купола?

Втурва се с натежали крака по руините на взривения комин. На няколко метра зърва хора, обзети от паника. Отначало решава, че са групита, но после осъзнава, че е шайка подземни момчета, завлекли далече от полесражението едрото тяло на войник от Специалните сили, вече издъхнал. Изкормват тялото му за оръжия и боеприпаси. Усеща, че ù прилошава. Ненавижда този свят.

Брадуел. Къде е той, по дяволите? Дали изобщо ще се върне? Ами ако е мъртъв? Ами ако вече го няма?

В далечината подземните момчета се счепкват за останките от разкъсаното тяло на войника. В същия миг нещо малко и остро изсвистява във въздуха и се забива глухо в земята.

Стрела.

А после и още една.

Майките са тук, заели позиции в далечния край на могилата. От тях се излива дъжд от стрели и копия. Но защо е тази внезапна атака? Досеща се. Майките прикриват Браудел, който в този миг се носи към нея през стелещия се прахоляк, стиснал Финън под едната си мишница и навитите на руло карти под другата. Жив е. Изведнъж гърдите ù се изпълват с въздух и облекчение. Може би радост?

– Брадуел! Тук съм! – надава вик тя.

Куршумите свистят и отскачат от рухналия комин. Веждите му са посипани с пепел, лицето му е почерняло от прах. Залива я вълна от спокойствие. Но тогава той пада. Застигнат от куршум? Браудел все още стиска Финън и картите, ала едно пясъчно създание е впило нокти в глезена му.

Преша се втурва с все сили към него. Със свободния си крак Брадуел изритва яростно пясъчното създание и забива лакът в пръстта за по-добра опора.

Преша изважда нож и го забива между изпъкналите ребра – право в сърцето на пясъчното създание. Докато изтегля оръжието от тялото му, чува гърлен крясък и съскане.

Помага на Брадуел да стане. Останките от срутения комин се пръсват и порой от отломки се изсипва на земята.

Втурват се към дърветата в далечината– гора, която отвежда до реката и после до хамбар от блокове сгурия. Скоро спират да си поемат дъх.

– Ел Капитан и Хелмут – започва Преша. – Паяк. В прасеца му. Остават му няколко часа.

– Защо не е...

– Не е искал да ни тревожи.

– Къде е той? Къде е Уилда?

– Тръгнаха към медицинския пункт, край реката. – Реката. Преша никога не е стигала толкова далече. – Той каза, че знаеш пътя.

– Знам го – отвръща Брадуел. – Горе-долу.

– Дали ще успеят? – Бе излъгала, когато каза на Ел Капитан: „Пак ще се видим. Това не е краят.“ Излъгала бе не само него, но и себе си. Спомня си тъжното смирение в погледа му. Това, че години наред е носил брат си на раменете си, го е научило да приема живота си такъв, какъвто е – а сега и смъртта си. – Няма го вече – изрича тя с чувството, че част от нея си е отишла заедно с него. До този миг не е подозирала колко пуста и уязвима ще се почувства при мисълта, че може да го е изгубила. Слага ръка на шията си и отправя поглед отвъд покритата с прашна пелена местност. Димът обгръща всичко като мъгла.

– Ел Капитан ли? – казва Брадуел. – Никога не го отписвай.

Лайда

Месинг

От едната страна къщата е подпряна на комин, а от другата – на стълбище. От стените не е останало почти нищо и мястото е сякаш изложено на показ. Пиано с изкъртени клавиши, струни и педали е зпокитено като убито животно. Чува стъпки и се обръща. Партридж. Само той. Двамата са сами.

– Проследиха ли ни? – пита тя. Сърцето ù бие учестено, но се чувства някак спокойна.

– Не мисля. – Докосва един разцепен перваз. – Това сигурно е къщата на директора. Някои началници са живеели в просторни хубави домове близо до затворите.

Лайда се опитва да си представи къщата, когато е била хубава. Сега е опустошена.