Очите на Брадуел са пълни със сълзи, но той не плаче. Обичаше Уолронд. И болката е отпечатана на лицето му.

– Тук е събрана цялата информация, с чиято помощ ще стигнете до формулата – изрича Уолронд.

Формулата. Уолронд е знаел формулата и все още може да ги отведе до нея? След толкова време?

– Не всичко е съвсем ясно. Не можех да рискувам с нещо толкова просто. Ако в търсенето стигнете до засечка и не можете да продължите, не забравяйте, че познавах ума на Уилъкс като всеки от вас. След като обмислих внимателно бележките си, се наложи да надникна и в бъдещето. За мен тази кутия не бе достатъчно сигурна. Не можех да скрия всичко тук. Не се съмнявам, че познавате добре ума на Уилъкс – та това бе делото на живота ни, прав ли съм? Да предвидим следващия му ход. Е, ако се замислите за ума му, за логиката на мисълта му, ще разберете решенията, които взех. А щом приключите, ще осъзнаете, че всъщност кутията не е никаква кутия. Тя е ключ. Запомнете това. Кутията е ключ, а времето е от съществено значение.

Отново излиза от полезрението им. Да не би да има прозорец наблизо? Може би проверява дали някой го следи? Щом се връща, Уолронд продължава:

– Усещам, че са наблизо. Времето ни изтича. Ако слушате това, значи, всичките ни усилия са завършили с провал. –

От гърлото му се изтръгва нещо като смях – а може би ридание? Трудно ù е да определи кое от двете. Гърдите на мъжа се повдигат за миг. – В края на краищата Уилъкс е романтик, не мислите ли? Иска славната му история да издържи на времето. Надявам се все някой да чуе това и да сложи край на историята му. Обещайте ми. – Вдига поглед. За миг образът се разкъсва от смущения, след което се връща. Не че заслужавам обещанието ви, най-малко това на Силва и Отън. Не съм достоен. Много пъти съм нарушавал дадената дума. Вие сте по-добри от мен – казва Уолронд. – Винаги е било така. А Брадуел е взел най-доброто от двама ви. – Той поглежда в камерата, право в Брадуел. – Всъщност – казва Уолронд – какво пък ако от всички ни оцелее само той? За всеки случай ще добавя още няколко думи. Вашите деца – прошепва той. – Господи, как се надявам да надживеят всички ни. Да оцелеят въпреки това, което се задава. И все още да има свят, в който да се борят за оцеляването си.

Светлината избледнява. Малката камера, прожектирала допреди миг холограмата, се прибира с щракване в черната кутия.

Настъпва тишина.

– Добре ли си? – обажда се Преша. Не може да си представи какъв шок е да види Уолронд след толкова години.

– Да, добре съм – отвръща той, вперил поглед във Финън. –

Значи, става дума за формулата. Явно е успял да я скрие. Формулата. И нищо повече. – Поема дълбоко дъх и казва: – Да вървим. – Докато Финън се носи на колелцата си, той ускорява крачка и Преша подтичва, за да не изостава.

– Почакай – казва тя. – Какво очакваше да чуеш от Уолронд? Не се ли радваш за формулата? Доберем ли се до нея, остава да открием последната съставка и ще можем да спасим Уилда и...

– Ти може и да се радваш.

– Какво искаш да кажеш?

– Куполът е намерил начин да пречиства хората. Само че това води до ускорена клетъчна дегенерация – казва Брадуел. – И сега се появява надежда, нищожен шанс, и ако откриеш как да използваш мускалите на майка си в комбинация с другата съставка и формулата, Куполът ще може да пречисти всички, давайки им лекарство за премахване на страничните ефекти. И животът изведнъж ще стане идеален, нали?

– Щом Уилъкс и хората от Купола решат, че земята е достатъчно чиста, за да се завърнат, според плановете му ще има две ясно разграничени класи – чистите и нещастниците, които ще им служат – казва Преша. – Но сега можем да осуетим този замисъл.

– Има и друг вариант: когато излязат, ще се изправят лице в лице с нас. Лице в лице с това, което са ни сторили, и може да ни приемат такива, каквито сме.

– Няма как да отречеш, че намирането на лекарство е интересна възможност.

– Искаш да кажеш опияняваща възможност…

– Не ми обяснявай какво съм искала да кажа!

– Знам на какво се надяваш, Преша. Искаш си обратно ръката. Искаш белезите ти да изчезнат. Искаш да бъдеш като тях.

– Какво лошо има в това? Нима е престъпление да искаш да не бъдеш обезобразен?

– А ако получиш каквото искаш, какво ще се промени?

Не е сигурна в отговора, но усеща, че по този начин ще си върне част от себе си.

– Все още помня каква съм била – отвръща тя. – Искам да съживя тази част от мен. Да бъда изцяло себе си.

– Но ти си изцяло себе си – възразява Брадуел. – Аз съм такъв, какъвто съм независимо от белезите и птиците на гърба ми. Приемам се какъвто съм. Ти непрекъснато откриваш красота в разрухата наоколо, но кога най-сетне ще я откриеш и в себе си? – Той прокарва пръст по извития белег на окото ù. – Ето в това например.

Въпреки желанието си да се дръпне, Преша не помръдва. Спира я начинът, по който я гледа – с вълнение.

– Поне формулата е истинска. Въпреки че ти искаше само да проникнеш в миналото. Да се добереш до старите истини, нали така?

– Има само една истина – отвръща той. – И ние трябва да я намерим и опазим.

– Не знам – казва Преша. – Понякога ми се струва, че вярваш само в своята истина, а всяка друга намираш за относителна, непостоянна и съмнителна.

Тя извръща глава и поглежда към реката. Над нея се стеле лека мъгла. Нещо прошумолява в близките храсти. И двамата се взират в черната шума.

– Скоро ще се стъмни – казва Преша.

Брадуел вдига поглед към прорязаното от клони небе.

– Защо времето да е толкова важно? – казва той. – Сякаш Уолронд не си дава сметка, че ще чуем съобщението му чак след Детонациите. Времето е било от значение преди това, когато все още е имало надежда, че могат да спрат Уилъкс. Нещо не се връзва.

– Как би могъл да си представи всичко това? Тогава времето сигурно е означавало нещо съвсем различно – казва Преша. – Хайде, достатъчно се забавихме. – В същия миг се сеща за Ел Капитан. Дали паякът скоро ще избухне? Няма часовник. Ами ако Ел Капитан и Хелмут са вече мъртви? Това е въпрос, който не коментират. Просто не могат.

Партридж

Надолу

Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото – сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо – дори вятъра – да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло – с Лайда.

Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста ù. Сякаш се намира на носа на висок кораб.

Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.

Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.

– Да ти дам ли палтото?

– Няма нужда.

– Хайде, облечи го. – Сваля палтото и го намята на раменете ù.

– Въпрос на време е – казва тя. – Преди малко видях Хейстингс.

– Къде?

– Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.

– Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.

– Той няма да ни отведе там – отвръща Лайда.

– Какво искаш да кажеш?

– Няма да ни отведе. – Тя се отдръпва.

– Нещо не разбирам.

– Няма да дойда с теб – прошепва тя.

– Но нали се връщаме заедно.

– Аз не мога да се върна.

– Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.

– Точно за това става дума – отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. – Вече не искам да бъда защитавана.