Преша поглежда Брадуел. Като че ли очаква да каже някакво име. Лайда се пита какво се е случило между тях.

Брадуел свежда поглед.

– Може би е Арт Уолронд – казва Преша.

– Боже, дано не е той. Ако се окаже, че е бил замесен заедно с баща ти от самото начало – казва Брадуел, поглеждайки обвинително Партридж, – по-добре да умра. Не и Арт. Не и той.

– Арт – обажда се Лайда. Спомня се несвързаните брътвежи на Илиа, че изкуството ù липсва. Дали не я е разбрала погрешно? – Липсва ми изкуството[Игра на думи. Art (англ.) ознчава изкуство и мъжко име. – Бел. пр.] или липсва ми Арт.

– За какво говориш? – пита Брадуел.

– За Илиа. Каза ми, че иска да умре, само че още не била изпълнила дълга си. – Лайда се заглежда в кутията в ръцете на Брадуел. – Разказа ми история за мъж и жена, които се влюбват. Той ù поверява семето на истината. След смъртта му тя се превръща в пазителка на истината. Трябва да се омъжи за човек, който ще оцелее след Детонациите, за да може и семето да оцелее. Не бива да умира, преди да го е предала на точния човек. Тази сутрин ми каза: „Липсва ми изкуството.“ Тогава си помислих, че говори за красотата, излязла изпод ръцете на хората. Ами ако е имала предвид Арт Уолронд? Тя е жената от историята. Ами ако Арт е мъжът? А Ингършип е човекът, за когото се е омъжила, само за да остане жива. Ами ако истината се крие в тази черна кутия?

– Може да е работила за финансираната от правителството програма и е зареждала кутиите с информация. Може би Арт я е срещнал точно там...

– И я е използвал – додава Брадуел. – Той беше женкар.

– Не – отсича Лайда. – Двамата са се обичали.

– Какво значение има дали са се обичали? – подхвърля Партридж.

– За мен има. Във фермерската къща Илиа спомена, че ù напомням за някакво момче, което познавала отдавна, помниш ли?

– Може да не е било момче, което прилича на теб – отбелязва Преша.

– Може да съм бил аз. – Брадуел се отпуска тежко на един стол. Лайда не знае много за него, но си представя какво е да нямаш никого от времето преди Детонациите – нито един близък човек. Никой не би могъл да понесе такава самота. Птиците на гърба му притихват. – Каква е тази истина? – казва той. – Каква е проклетата истина, която е пазела за Арт Уолронд?

Преша се обръща към Финън:

– Лебед!

Лампичките на Финън светват и той изрича седем пъти числото седем, а щом започва да пиука, те изреждат едно по едно имената: Елъри Уилъкс, Арибел Кординг, Лев Новиков, Хидеки Иманака, Бъртранд Кели, Авна Гош. Финън приема всяко име със зелена светлина.

– Артър Уолронд – казва накрая Брадуел.

Примигва и последната зелена светлинка. Уилда хваща ръката на Преша.

Всички чакат – но какво? Лайда не знае отговора, ала нищо не се случва. Лампичките на Финън угасват.

– Това ли беше? – недоумява Преша.

– И сега какво? – учудва се Ел Капитан.

Гласът на Хелмут отеква унило.

– Не! – възкликва стъписан Брадуел. – Не е възможно.

– Изглежда, това е просто кутия – казва Партридж. – Може би някои неща от миналото трябва да останат в миналото.

– Това може да го каже само човек, който е живял в чист и подреден измислен свят, където всичко блести, измазано с чисто нова боя, с твоето хубавичко училище, спретнати съученици и оглупяла от любов приятелка.

– Млъкни – сопва се Партридж. – Няма нужда да ми четеш лекции.

– Не съм оглупяла от любов – процежда Лайда през зъби. Партридж я поглежда. Нима е успяла да го изненада? Част от нея се надява, че отговорът е да.

– Нямаме време за разправии – обажда се Ел Капитан.

– Партридж е виновен! – виква Брадуел. – Финън не би издал тайните си пред сина на Уилъкс – не и ако Арт Уолронд е програмирал тази кутия.

– Струва ми се, че надценяваш Уолронд – казва Преша. – Нали не мислиш, че Финън знае кои сме ние и кои са родителите ни? Това е лудост.

– Не, не е – възразява Партридж, поглеждайки ръката си. – Финън взе кръв от ръката ми.

– На мен също – додава Брадуел. – От палеца.

– А на мен ми отскубна коса – казва Преша.

В този миг над тях се разнасят стъпки.

– Мисля, че се успокоихме навреме – отбелязва Ел Капитан.

Майка Хестра отваря вратата на вагона и се втурва с думите:

– Вече са в тунела.

– Кой? – пита Ел Капитан. – Специалните сили ли?

Майка Хестра и Сайдън кимват едновременно.

– И приближават бързо – додава тя.

Партридж грабва картата. Изважда молив и казва:

– Ето тук – казва той и отбелязва „Х“ върху картата. После начертава линия, водеща към медицинския център на нулево ниво. Отбелязва набързо и броя на вентилаторите в тръбата, броя на вентилаторните перки, филтърните прегради и времевите интервали, на които системата спира работа – три минути и четирийсет и две секунди. – Лайда, обясни им къде според теб се намира товарният док.

Но тя не е сигурна.

– Тук, струва ми се. Имаше хълм, а в далечината се виждаше гора. Така че, може би е тук.

– Не се тревожи – отвръща Преша.

Брадуел прибира картите. Над главите им трополят стъпки. Всички поглеждат нагоре, сякаш могат да прогледнат през тавана на вагона и пластовете мръсотия.

Лайда трябва да каже истината на Партридж: не би могла да се върне там. Би предпочела да живее в пущинака до края на живота си и да страда, отколкото да се върне там.

Партридж повдига ризата си.

– Не мога да взема мускалите – казва той и ги развива внимателно от кръста си. – Съдържат съставка, до която, подозирам, баща ми вече се е докопал, но не искам да знае, че ние също я имаме. Може да ви е от полза. Но внимавайте. Съдържанието на тези мускали е нещо като лекарство с чудотворен ефект – образува нови клетки и какво ли не още. Може обаче да бъде и опасно. – Подава на Преша увитите мускали. – Тя би искала ти да ги вземеш.

Преша ги поема предпазливо и казва:

– Ако нещо се обърка и не се върнеш, тръгваме след теб.

– Благодаря – отвръща Партридж.

– Ще останем тук с момичето, докато опасността горе премине – казва Брадуел.

– Бъди внимателен – предупреждава го Ел Капитан.

– Внимателен – повтаря Хелмут.

Партридж се обръща и поглежда Лайда. Стисва ръката ù.

– Двамата с Лайда ще бъдем плътно един до друг. – В този миг Лайда усеща, че тези думи предопределят съдбата ù. Как да му каже, че няма да тръгне с него? Та той жертва всичко. Не трябва ли и тя да се пожертва? Представя си как майките я карат да остане и все пак знае каква роля ù е отредена – нещо, което ù внушаваха от дете. Да бъде нечия спътница. Да бъде опора.

– Ще се справим – казва Лайда и намята пелерината. После излиза в тунела след Партридж. Когато той отваря металната врата, пред очите ù се мярка трептяща светлина. Връща се мислено в клетката си в медицинския център, спомня си изкуствения панел със слънчева светлина, проникваща като през прозорец, и как потрепва понякога, сякаш наблизо прехвърча птичка, за кратко хвърлила сянка. Изкуствена птица – всъщност прожектиран образ – засенчила за миг изкуственото слънце от другата страна на несъществуващ прозорец – прозорец в затвор.

Куполът е клетка, снежна сфера. А тя се връща обратно там.

Партридж

Копие

Партридж хваща дръжката и натиска. Ярката светлина го заслепява и щом се измъква от тунела, чува отсеченото щракане на оръжия. Когато очите му привикват към светлината, разбира, че всички са насочени към него. Вдига ръце.

– Спокойно – казва той. – Идваме с мир.

Вятърът подхваща пепелта и я завърта около него. Партридж оглежда групата – търси за Сайлъс Хейстингс и другите момчета от неговия випуск – „стадото“, както ги наричаше по навик: Вик Уелингзли, Олгрин Фърт и близнаците Елмсфорд. Ще бъде трудно да ги познае – натъпкани са с мозъчни стимуланти, превърнати са в полухора-полумашини. Ала това са само остатъци от предишната им същност, заключена дълбоко в тях, която преливаше от омраза към него. Последния път, когато ги видя, Вик го заплаши, че ще го спука от бой, но Партридж го накара да млъкне с една дума: „Наистина?“ Всички знаеха какво има предвид: нямаше да е много умно да набиеш сина на Уилъкс. Партридж бе отвратен от себе си, но в крайна сметка Уелингзли се отдръпна, въпреки че сигурно кипеше от гняв. А сега вероятно е въоръжен до зъби.