– Не мърдайте оттук – казва Майка Хестра. Отправя се, накуцвайки към тунела, а главицата на Сайдън подскача нагоре-надолу. Пропълзява навън.

Партридж се примъква напред на лакти. Лицето му е на сантиметри от това на Лайда. Накланя глава и я целува. Устните ù са сладки и меки.

– Хартиени снежинки – прошепва той. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива? – Целуват се отново.

– Да – прошепва в отговор тя. – От теб също. – Продължава да го целува. – И от това.

Капакът се отваря; надолу плисва светлина. Разнася се шумолене. Лайда се отдръпва от него и се навежда с усмивка над картата си.

Майка Хестра се появява отново.

– Прихванали са съобщение – обявява тя, изтупвайки праха от дрехите си. – Вашите хора са тук.

– Нашите хора ли? – учудва се Партридж.

– В града е станало нещо. Някаква напаст, дошла от Купола. Налага се да ви оставя; трябва да повикам подкрепление.

– Ще ни оставиш ли? – възкликва Лайда.

– Кой още е тук? – пита Партридж.

Щом майката изчзва, в тунела отново се разнася шум. Някой казва:

– Къде, по дяволите, ще ни отведе това нещо?

А после и едно по-слабо ехо:

– Това нещо.

Първо се появяват ботушите на Ел Капитан.

– Успяхме – казва той, потънал в мръсотия и пепел. Опира се на един стол и се свлича на седалката.

– И кои сте вие? – пита Партридж. Не става ясно кого точно има предвид.

В този миг от тунела се показва Брадуел, следван от Преша.

Сестрата на Партридж. Неговата сестра!

Целите са в сажди. Дишат тежко.

Преша се обръща да помогне на някого. Момиченце. Изглежда бледо, с широко отворени очи и лъскава червена коса – дете от Купола? Чиста? За миг се пренася отново в Купола – под зоркия поглед на възпитателките момичетата от академията преминават по коридорите на момчешкото общежитие, пеейки празнични песни. Но всъщност не са дошли заради песните. Партридж усеща тръпки на възбуда. Едва сега си дава сметка, че част от него е тръпнела в очакване. Дали са дошли да освободят него и Лайда от майките? Копнее да се махне оттук.

Но стомахът му се свива от лошо предчувствие. Нещо не е наред.

– Това не е на добро, нали?

– Така е – отвръща Брадуел и поклаща глава. – Но се радвам да ви видя отново.

За броени минути настава суматоха. Лайда раздава храна и вода от собствените им провизии, но няма друг избор. Всички са изтощени. Партридж не може да откъсне очи от Преша. Напомня му за майка му: луничките, начинът, по който навежда глава, когато се усмихва, и нежността, с която помага на момиченцето да седне, прошепвайки ù нещо, и детето се смее, макар да изглежда уплашено. Но кое е това момиче без белези и сраствания по тялото?

– Дали е Чиста? – пита Лайда.

Партридж свива рамене.

Приближава към Преша. Дали да я прегърне? Не прилича на този тип хора. Тя държи момичето за ръка.

– Как си? – пита я тихичко. Чуди се дали и тя сънува майка им като него, обречен да открива мъртвото ù тяло където и да отиде. Дали би признала, че я сънува? Едва ли. Тя не обича да споделя. Но Преша знае много добре какво е да откриеш майка си, след като години наред си я смятал за мъртва, само за да я загубиш отново. Дори никога да не говорят за ужасната преживелица, тя е нещо, което ги свързва.

– Добре съм. – Явно не иска да навлиза в подробности.

– Старая се да не мисля много за това. – Какво малодушие – да наречеш това онези, които убиха майка му и Седж. – Съжалявам – казва той, без да знае за какво точно се извинява – може би заради миналото. – Не исках да...

– Няма нищо. – Думите ù звучат искрено, като прошка.

– Кап, ела да видиш. – Брадуел посочва разгърнатите на пода карти.

Ел Капитан поглежда – Хелмут също, проточил шия над рамото му.

– Ти ли ги направи? – пита той Партридж.

– Лайда помогна. Не са идеални, но си помислих, че могат да бъдат от полза, ако един ден...

– Защо изглеждат така? – Ел Капитан коленичи, присвивайки очи от болка. Сякаш са минали през люти битки.

– Още не са готови – обяснява Партридж.

– Защо сте тук? – пита Лайда.

– Всичко се промени – казва Преша.

– Как така?

Брадуел развързва една от пристегнатите на гърба му черни кутии и я включва в контакта, захранвал коледните лампички, които веднага угасват.

– Имаме новини за теб, а също и няколко въпроса.

– Ами... – Преша се колебае как да започне. – Това е Уилда. –

Момичето вдига поглед. Не е Чиста. В нея има нещо нередно, но не може да определи какво точно.

Брадуел сяда, потрива неуверено ръце и казва:

– Поклонниците на Купола я открили недалеч от гората. Твърдят, че е доведена от Специалните сили.

Ел Капитан чопли засъхналата на панталона си кръв.

– Специалните сили ли? Какво става, по дяволите? – пита Партридж.

– Един войник от Специалните сили ме отведе при момичето. – Ел Капитан е пребледнял. – Написа ми нещо като съобщение. Една-единствена дума. „Хейстингс.“

– Хейстингс? – възкликва Партридж.

– Сайлъс Хейстингс? – обръща се Лайда към Партридж.

– Познавате ли го? – смайва се Ел Капитан.

– Беше ми съквартирант – обяснява Партридж. – Божичко, погубили са Хейстингс! Много ли е зле?

Ел Капитан потрива коляно, сякаш го боли, и казва:

– Още не е изгубил човешкото в себе си. В очите му още се долавя истинската му същност. Може ли да му имаме доверие?

– Не беше нито най-коравият, нито най-благонадеждният, но беше лоялен. – Спомня си го на танците – висок и непохватен – как завързва разговор с някакво момиче. – След такава мозъчна стимулация хората се променят, но стига да може, със сигурност ще помогне.

– Определено ще имаме нужда от помощ – казва Ел Капитан.

– Какво става? – пита Партридж. – Защо ни е помощ?

– Уилда е донесла ново послание от Купола, от баща ти – обяснява Преша.

– От баща ми? Защо сте толкова сигурни? – дава си сметка, че се отбранява.

– Написано е в същата форма като първото – отвръща Ел Капитан. – Двайсет и девет думи и кръста, пресечен с окръжност.

– Келтският кръст – обажда се Лайда. – Всъщност е ирландски.

– Специалните сили я отвели в Купола – обяснява Ел Капитан. – А там я излъскали като нова.

Партридж се хваща за лоста над главата си и сяда.

– Като нова ли?

– Била е несретница – казва Преша.

– Божичко! – възкликва Партридж. – Нима разполагат с необходимото? Ако баща ми е в състояние да премахне срастванията, значи ще може да реконструира и собственото си тяло. Дори не е изключено вече да е регенерирал клетките си. Направих експеримент с мускалите. – Той изважда ризата от панталоните си и им показва пристегнатите на кръста му мускали. – Майка ми бе права, че са опасни, но ако баща ми наистина може... – Навежда се и оглежда съвършената кожа на момичето. – Щом е постигнал това, ще може да излекува и себе си. – Хвърля поглед на всички. – Ще живее вечно!

– Не, няма – възразява Преша и вдига ръката на момичето. Тя трепери. Момичето има паралитично треперене, също като баща му. – Още е малка. Помниш ли защо мама е успяла да те предпази от един-единствен вид кодиране? И защо не е ваксинирала и мен? Била съм само с година и половина по-малка от теб.

Партридж кима. Било е твърде рисковано, но не иска да го казва пред момичето. И без това е достатъчно изплашено.

– Мозъчната стимулация на момчетата в Купола не започва, преди на навършат седемнайсет – казва Лайда. – А при момичетата може да е още по-късно.

– Ускорена клетъчна дегенерация – казва Партридж. Колкото по-рано човек бъде подложен на мозъчна стимулация, толкова по-негативни последици се очакват. Баща му е започнал много млад – в юношеските си години – и десетилетия наред е продължил да се подлага на интензивна мозъчна стимулация. А момичето е едва на... колко? На девет? А ето, че вече трепери. Колко време ù остава? Месеци, седмици, дни? – Как е могъл да стори това? – Гърдите му се изпълват с ярост.