Майките спират и им махат да се приближат.

– Нещо не е наред.

Изведнъж ръчно издялана стрела се забива в пръстта до краката им. Втора стрела отскача от бетонна плоча.

– Подземни момчета! – надава вик тя. – Бягайте!

„Подземни момчета ли? Кои са те, по дяволите? И освен това – мисли си Ел Капитан – само не и бягане.“ Кракът му гори. Божичко. Няма да успее. Преша грабва момичето и се втурва напред. Брадуел е плътно до нея. Ел Капитан се старае да не изостава, но болката го забавя. Усеща бедрата на Хелмут – онова, което е останало от тях; мускулите се свиват, сякаш Ел Капитан е кон, който брат му с все сили се опитва да пришпори.

– За бога, Хелмут! По-полека!

– За бога! – повтаря Хелмут.

Далече напред майката се шмугва зад разяден воден резервоар, прекатурен настрани до нисък зид. Още няколко стрели изсвистяват във въздуха. Тя изважда парче тръба и кутийка с тънки стрелички, вероятно отровни. Прицелва се към повдигната капандура насред останките от къща от другата страна на улицата.

Той дотичва при нея, скрива се зад водния резервоар и казва:

– Какви са тези подземни момчета? – Сграбчва бедрото си, разтърсван от болка.

– Били са тийнейджъри по време на Детонациите – обяснява майката. – Прибрали се у дома след училище, докато родителите им били още на работа, и оцелели, скрити в мазетата, където играели видеоигри. Искахме да се грижим за тях, но те държат да са независими. Ръцете на някои са се сраснали с пластмасовите пултове за управление. Отчупиха по-голямата част от устройствата, но на дланите им останаха парчета. Имат самоделни оръжия.

– Аха.

– Призрачни стрелци, живеят под земята. Говори се, че сред тях има разбойници, които изтрепват неколцина дилъри на смърт и заграбват оръжието им. Сега са въоръжени до зъби.

– Дилъри на смърт ли? Имаш предвид Специалните сили. Много остроумно. – Сетне я поглежда чаровно и добавя: – Жалко, че трябваше да оставим оръжието.

Майката го поглежда подозрително.

– Какво друго да кажа? Искам само да помогна – отвръща с усмивка Ел Капитан.

Тя започва да тършува из невидимите кобури, скрити сред тежките дипли на дрехата ù.

– Знаеш ли как се издухват стрелички?

– Това е изкуство. – Беше го усвоил по време на ловен сезон. – Но сигурно съм загубил форма.

Накрая майката изважда втора тръба и комплект стрели.

– Внимавай – предупреждава го. – Върховете са отровни. – Синеокото ù момченце го гледа изпитателно.

– Ще бъда много внимателен!

– Много внимателен! – казва Хелмут.

Ел Капитан поглежда над резервоара и зърва сянка, която се мярка край бетонната плоча отсреща. Подава се призрачна глава. Той стреля и пронизва ухото на подземното момче. То притиска с ръка мястото, а по шията му се стича кръв. После изчезва.

– Добре – казва майката.

– Добре – отвръща Хелмут почти като поздрав.

Минавайки край едно старо джакузи, се промъкват първо до иззидана от павета и каменни плочи стена и сетне до един очукан и оголен миниван. Като отстрелват подземните момчета едно по едно, накрая успяват да се измъкнат от територията им. Ел капитан усеща крака си, сякаш в жилите му тече огън.

В това време Брадуел, Преша и момичето се крият зад рухнал двуместен гараж.

– Чисто е – казва майката.

Преша се обръща към Ел Капитан:

– През цялото време накуцваше. – Наблюдавала го е?

– Разтегнат мускул – обяснява той. – Добре съм.

– Добре съм – казва и Хелмут, сякаш го е попитала.

– Вървете само по тази пътека. Право на запад – казва майката.

– Няма ли да дойдеш с нас? – пита Ел Капитан. – Мислех, че сме добър екип.

Тя съблича якето си. Рамото ù е одраскано.

– Не съм единствената, която знае как се използва отрова. Оставете ни. Така никога няма да успеем.

– Ще потърсим помощ! – обещава Преша.

Само че Ел Капитан не може да участва в това. Може да избухне. Времето му изтича.

– Не – отсича жената. – Майките ще дойдат да ни приберат.

– Фридъл – сеща се Брадуел. – Може да огледа околността отвисоко и да потърси други майки. Ще ги доведе.

Преша изважда Фридъл от джоба си.

– Да напишем ли бележка?

– Просто го пусни – казва майката и погалва детето си. – Те ще разберат.

Преша обхваща Фридъл с ръце.

– Доведи помощ. Намери майките, доведи ги тук – казва тя и вдига ръце. Фридъл размахва крилца и се стрелва в пепеливия въздух.

– А сега вървете. Ние ще се оправим – казва майката.

– Сигурна ли си? – колебае се Ел Капитан.

– В нищо не съм сигурна – отвръща тя, присвила очи.

Партридж

Две по две

През последните няколко часа Партридж и Лайда са работили упорито по картите. Лайда трябва да добави детайли за девическата академия, медицинския център и улицата, където живееше преди време.

Партридж лежи по корем срещу Лайда. Сякаш отново е дете, погълнато от разгърнатия на пода училищен проект. Иска му се този момент да не свършва – проблясващите коледни светлинки, Майка Хестра, която разказва на Садън приказка, и Лайда, приведена над работата си. Майка Хестра им позволява да си шепнат.

– Току-що осъзнах – обажда се Лайда, – че идва Коледа.

В Купола си разменят дребни подаръчета. Ресурсите и пространството са ограничени, така че е неразумно да се правят много продукти. Жените шият готварски престилки и ръкохватки (въпреки че почти никой не готви), плетат шалове (въпреки че температурата в Купола е контролирана) и изработват бижута от мъниста, които мъжете купуват от една жена и подаряват на друга – разменна търговия с еднакви колиета.

– За щастие ще я пропуснем – казва Партридж. – Миналата Коледа баща ми ми подари папки с различни цветове.

– Ще ми липсват снежинките, които децата изрязват от хартия и лепят на прозорците.

– Прекарах празника с учителя по наука, господин Холенбек, и семейството му. Отидохме в зоологическата градина.

– Не си се прибрал вкъщи?

– Баща ми винаги е зает. А и след изчезването на Седж нямаше смисъл.

Тя поглежда картата. Съжалява ли го? Всъщност той не желае съчувствие.

– Как изглежда зоопаркът на Коледа? – пита тя.

Толкова често ги водеха там, че Партридж започна да ненавижда това място. Дори децата на Холенбек го мразеха. Джулби се оплакваше заради ненадутия си балон, а госпожа Холенбек се опитваше да накара двегодишния Джарв да повтаря звуците на животните. „Лъвът казва хррр!“ – Ала Джарв се противеше – от инат или защото не можеше. Партридж мразеше миризмата на препарати, унилите изражения на животните, пазачите и пушките им с упойващи вещества.

– На Коледа е най-зле – сякаш животните трябва да са весели. Но те никога не са весели, пък и какво разбират от Коледа? – Лайда кима. – Нали знаеш израза „две по две“? – Това бе намек за Ноевия ковчег. – Приятелите ми го промениха на „клетка срещу клетка“. Това е самата истина – животни в клетка се взират в други животни в клетка срещу тях.

– Една Коледа – казва Лайда – точно преди да ни напусне, баща ми ми подари снежна сфера с деца, пързалящи се на шейни. Каза ми да я разтърся. Когато го направих, снегът в сферата се изви във вихрушка. – Лайда притихва, умислена.

– Какво има?

– В онзи миг осъзнах, че съм момиче, затворено в сфера, което разтърсва сфера със затворено в нея момиче.

– Точно така се чувствах в зоопарка. Момче в клетка, което се взира в животни, затворени в клетка.

Тя накланя глава и се усмихва тъжно.

– Ще пропуснем зимния бал.

Партридж си спомня как танцуваха под лъскавите гирлянди и изкуствените звезди.

– Ще ми се да можех да ти предложа от онези кексчета – прошепва той.

– Мисля да ти направя подарък – казва тя.

– Какъв подарък?

– Имам нещо предвид.

От далечния край на тунела, в който се намира вагонът, се разнася почукване и Партридж разбира, че мигът е отлетял. Звукът отеква отривисто и настойчиво, лоши новини.