Уилда я поглежда стреснато.

– Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници.

– Казваш, че са били лоши с теб? Страшно ли беше там?

Тя поглежда към другия край на басейна и тръсва глава.

– Беше ли хубаво?

Уилда поклаща глава отново.

– Не е било страшно, нито пък хубаво. Какво беше тогава?

Уилда ляга на земята и затваря очи, след което ги отваря и започва да примигва, сякаш я облива ярка светлина. Съединява палеца си с останалите пръсти и започва да ги разтваря и събира, показвайки, че някой над нея говори. Повтаря същото с другата ръка. Още един човек, който говори. Обръща ръце към себе си, после – една към друга. Разговорът продължава.

– Не си била заложница, а опитно зайче? Нещо, с което да експериментират?

Уилда кима. После става, свива крака към гърдите си и обляга брадичка на коленете си.

– Значи, не си видяла как живеят, какви са домовете им и всичко останало?

Уилда разтърва глава. Не. Изглежда, всеки миг ще заплаче. Преша сменя темата.

– Можеш ли да плуваш?

Момичето я поглежда учудено.

Преша ляга по гръб и започва да прави движения, сякаш плува.

– Нямам представа дали някога са ме учили да плувам – казва тя. – Смешно, нали? Сигурно си мислиш, че би трябвало да знам.

Уилда ляга по гръб и също се прави, че плува.

Чува се тупване – това е Брадуел, скочил в плиткия край на басейна. Той се приближава към тях.

– Забелязахме ги. Наблизо са. А вие какво правите?

– Плуваме. Какво друго? Намираме се в басейн – отбелязва Преша.

Брадуел наднича в беседката.

– Разбира се – отвръща с усмивка.

– А ти можеш ли да плуваш? – пита го тя.

Той кимва.

Тя става.

– Жалко, че кадетът не е умеел да плува.

Той я поглежда.

– Прочетох изрезките в моргата.

– Душиш ли, що ли?

– А ти криеш ли нещо?

– Не.

– Значи не душа – отвръща тя. – Защо си ги извадил?

Уилда скача и се спуска след Фридъл, който кръжи над главата ù.

– Намерих ги след погребението на родителите си в торбичка „Зиплок“, прибрана в сандъка. Опитвали са се да съберат материали за съдебно дело и да разобличат Уилъкс. Смятали са, че са попаднали на улика.

– Но Уилъкс е получил сребърна звезда за това, че се е опитал да спаси кадета. Какво са очаквали да открият?

– Никога няма да разбера.

– В онази статия Уолронд определя постъпката на Уилъкс като проява на храброст. Може би Уолронд и Новиков са били част от седмината избраници. Майка ми спомена, че един от седморката е загинал млад, веднага след като направили татуировките.

– Не знам за Новиков, но Уолронд не е сред тях.

– Откъде знаеш?

– Просто знам.

– Да не искаш да кажеш, че се доверяваш на интуицията си, а не на логиката и фактите?

Той поклаща глава.

– Направих проучване. Когато убиха родителите ми, проверих всяка следа. В деня на Детонациите леля ми ме предупреди да не се отдалечавам от къщата. Чичо ми ремонтираше колата. Били са вътрешни хора и са чакали заповед. Но нямах представа какъв е бил залогът за тях през онзи ден. Обещах да не се отдалечавам, но отидох с колелото до старото спортно игрище. Ето къде ме завариха Детонациите. Защо мислиш, че имам на гърба си водни птици? Бягах от отразяващата се в реката светлина. Колелото ми се сля с дървото, до което го бях оставил. Изминаха часове, докато успея да се добера до дома на чичо ми и леля ми, където ги намерих ранени и умиращи. Отидоха си след четири дни. Останалото знаеш. За ужасното ми състояние, за мъртвата котка в кутията, за двигателя и как я молеше да завърти ключа на стартера.

– Да. – Представя си го сам край реката, заслепен от ярката светлина, раздиращата болка от изгарянията и от впилите се в гърба му кинжали. – Съжалявам.

– За какво? Не търся съчувствието ти, както и ти не търсиш моето.

– Добре – отвръща Преша, – кажи ми все пак защо смяташ, че Уолронд не е част от седморката.

– Защото ако беше един от тях, това би означавало, че се е сближил с родителите ми само за да изкопчи информация от тях. И че е двоен агент, който настройва двете страни една срещу друга, а това би застрашило живота на родителите ми. Всъщност дали репортерът е бил искрен в онази глупава вестникарска изрезка, или просто е изиграл всички? Наистина ли е било проява на храброст, или вече е знаел истината за кадета?

Преша го поглежда. Той е вперил поглед отвъд килнатата беседка. Очите му са зачервени, а страните – поруменели и покрити с пепел.

– Каква е истината?

– Било е убийство.

– Какво убийство?

– Извършил го е Уилъкс.

Преша си спомня неясната снимка на Лев Новиков във вестника – сериозното му, печално изражение. Въздъхва. – Новиков и Уолронд са били свързани с Уилъкс, когато седморката е била създадена, при това тясно свързани. Две много важни имена. Няма друго обяснение.

– Той бе добър с мен – казва Брадуел и вдига очи към нея. – Знаеш какво имам предвид, нали?

Тя кимва.

– Това не означава, че е бил добър винаги и с всеки.

– Трябва да тръгваме. Майките сигурно вече са тук.

Уилда държи Фридъл в шепите си. Подава цикадата на Преша, която я пъха в джоба си. После се измъкват от басейна. Преша хвърля поглед назад, опитвайки се да си представи как е изглеждало мястото преди Детонациите – синята вода, беседката, висока и бяла, обточена с тънки завеси. Кой ли е живял така изискано?

– Тук са – казва Брадуел.

– Един по един – обажда се Уилда и описва на гърдите си кръстния знак, пресечен с окръжност.

Ел Капитан е оставил пушката си. Коленичил е на земята, свел глава в краката им. На гърба му Хелмут се е свил на кълбо от страх. В този миг Преша получава отговор на въпроса си. Пред тях е една от майките – покрита се белези и следи от изгаряния, а детето се е сраснало с раменете ù, краката му се размиват на кръста ù. Изглежда изморена, слаба и жилава. Преди много време майките са живели изискано. Имали са къщи с басейни и беседки. Тази земя им е останала в наследство.

Уилда обгръща главата на куклата и прошепва:

– Искаме да върнете сина ни. Това момиче… – Но Преша е сигурна, че има предвид: „Коя е тази и какво ще стане с нас?“

Ел Капитан

Подземни момчета

Намират се в по-хубавата част на Разтопените земи. Тук руините на къщите са по-големи; на повечето места има плувни басейни, сега зейнали ями, покрити с ронещ се цимент. Майките се съгласиха да ги отведат при Партридж, но Брадуел и Ел Капитан трябваше да оставят оръжието си. Ел Капитан заключи пушката в колата. Майките разрешиха Брадуел да завърже Финън на гърба си, тъй като Преша ги убеди, че кутията не е бомба, а нещо като библиотека.

Ел Капитан усеща пронизваща болка в прасеца си. Паякът робот е впил крака до костта. Всеки път, щом раздвижи стъпало, нагоре плъзва пареща болка. Напомня му за агонията след Детонациите, когато Хелмут се бе страснал с него. Болката нашепва: „Помниш ли ме? Помниш ли как страдаше?“ Нима бе забравил?‟

Мисли за деня на Детонациите. Брат му бе приказливо дете, умен и забавен – със сигурност по-умен от него. Беше му казал: „Не се дръж като идиот, Хелмут.“ Ел Капитан караше мотоциклета, а брат му Хелмут се возеше отзад. Щяха да ровят из боклука на малък търговски център. Хелмут бе обещал да отвлича вниманието на хората, като пее. Всъщност имаше прекрасен глас. Майка им казваше, че му е даден от Бога. По това време нея вече я нямаше.

А сега какво? Хелмут наистина е идиот, а всички тези години, изминали в борба за оцеляване, са към края си. Ще умрат след пет часа, двайсет и три минути и петнайсет секунди – толкова бяха последния път, когато провери. Какво странно усещане да знаеш точната секунда на смъртта си! Да ти отнемат дори мига на неизвестност.

В един момент двамата с Хелмут ще се отцепят от останалите като куче, което търси усамотено място, за да умре.