– Партридж не може да се предаде – отвръща Преша. – Това означава смъртна присъда.

– Нали е син на Уилъкс – обажда се Браудел. – Това има своите предимства.

– Каква е другата възможност? – пита Ел Капитан. – Да остави всички да умрат?

– Трябва да го намерим – казва Преша.

– Преди да са го пипнали поклонниците на Купола – отбелязва Ел Капитан. – Казаха, че искат да го предадат, но те не са в ред. Не е изключено да го предадат, като изгорят тялото му и разпилеят праха при първия порив на вятъра!

– Майките чуват всичко. Те имат очи и уши навсякъде – намесва се Брадуел. Паяците пукат под колата като натрошени кости. – Ще разберат, че го търсим още преди да сме се появили.

– Добре – отвръща Ел Капитан, който все още е блед от експлозията.

– Благодаря ти, че ме измъкна оттам – обажда се Преша.

– Няма защо. Хич не го мисли.

– Хич не го мисли – прошепва Хелмут.

Уилда вдига поглед към Преша.

– Искаме да върнете сина ни – изрича тя.

Преша се досеща, че момичето е изморено. Потупва рамото си и казва:

– Облегни се на мен.

Момичето отпуска глава на рамото ù и протяга ръце. Преша ù позволява да гушне главата на куклата и детето затваря очи. Спомня си приспивната песен, която майка ù обичаше да пее – лицето на майка ù изплува в съзнанието ù. Кървавата мъгла. Замисля се за експлозията, от която Ел Капитан току-що я бе спасил. Защо не стори същото за майка си? Сигурно е можела да направи нещо. Преша се навежда към Уилда и запява песента, която бе чула в претъпканото и мразовито преддверие на щаб-квартирата на ОСР:

Момичета призрачни, сенки прозрачни, момичета призрачни.

Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток?

Реката е широка, течението зове, извива се, зове.

Нагазват във водата, която ще ги изцери и раните ще заличи.

Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие

и тя ще заблести.

От дядо си знаеше, че като малка е посещавала девическо училище, облечена с плисирана пола на карета и бяла блузка със заоблена якичка като на Питър Пан. Преша знае кой е Питър Пан – едно момче, което никога не пораства. Такова ли е било нейното детство? Или дядо ù е откраднал това детство от някого друг? В песента се разказва за момичета в пансион, които оцеляват след Детонациите и отиват край реката, пеейки химна на училището. Някои от момичетата ослепяват, защото лежат на тревата с поглед, зареян в облаците, когато небето пламва от Детонациите – или поне така се говори. Всички се събират на брега на реката. Някои нагазват навътре. Водата е топла заради Детонациите, но облекчава болката от изгарянията. Кожата им става като пергамент, бели се от ръцете им, къдри се като дантелена якичка на шиите им. Хората ги разпознават по ученическите униформи – или по онова, което е останало от тях.

Маршируват слепешката с песен жална,

гласове печални, песен жална.

Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат на звънтят,

ушите ни пищят, ушите ни звънтят.

По-нататък песента разказва, че хората искат да ги спасят, ала момичетата отказват да бъдат спасени. Желаят да посрещнат смъртта заедно и го правят с песен на уста.

Светец им трябва и спасител, спасител и светец,

спасител и светец.

На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно,

ще дебнат и ще се скитат вечно.

В някои варианти на песента момичетата се сливат с дърветата, които и досега растат край реката. Според други се превръщат в пясъчни създания, скитащи по брега, и поглъщат всеки, който дръзне да се доближи. А в трети момичетата се срастват с животни и се превръщат в лисици или водни птици. Но във всички варианти никой не успява да ги върне.

Момичета призрачни, сенки прозрачни,

момичета призрачни.

Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток?

Реката е широка, течението зове, извива се, зове.

На възрастта на Уилда Преша често се замисляше за призрачните момичета, обитаващи речния бряг с окъсани униформи и дантелени якички от люспеща се кожа – толкова чудновата особеност, че не се съмняваше в реалността ù. Замисля се дали не знае някоя по-весела история, която да разкаже на Уилда, но момичето диша дълбоко. Клепачите потрепват в съня ù. Преша се пита как ли изглеждат сънищата ù. Дали е била в Купола? Какво е видяла там? Устните ù се извиват в мимолетна усмивка, която бързо се стопява. Ръцете ù, обгърнали здраво главата на куклата, се отпускат. Преша слага ръка върху нейната и долавя лека вибрация. Не е от друсането на пикапа по пътя, а от някакво трептене в самата нея.

Сеща се за Уилъкс, който трепери в резултат от дългогодишно стимулиране на мозъка. А това, надява се тя, в най-скоро време ще доведе до смъртта му. Замисля се за бункера, където бе попитала майка си защо не я е имунизирала срещу кодиране на мозъка, защо не са разтворили в питейната вода създаденото от нея лекарство. Майка ù бе обяснила, че дозата за възрастен може да убие дете. Освен това е имала възможност да имунизира Партридж срещу една-единствена форма на мозъчно стимулиране и тя е избрала поведенческото кодиране. Защото е искала да съхрани свободната воля на сина си. Но защо не е дала нищо на Преша? Ами защото е била прекалено малка. Било е твърде рисковано.

Но какво са сторили с Уилда, за да я пречистят? Дали пък лекът не е някоя нова болест като ускорената клетъчна дегенерация на Уилъкс? Дали не разрушава организма ù? Дали това треперене не е първият симптом?

След час Брадуел паркира пикапа на един хълм между две разрушени къщи в покрайнините на Разтопените земи. Пред тях се откриват бетонни основи, прорязани от циментови изкопи за плувни басейни – кръгли, овални, извити като бъбрек – обгорени метални скелети на автомобили и разтопена пластмаса – някогашни люлки и пързалки. Мрежата от дъговидни улици плъзва като ветрило в пущинака на Мъртвите полета.

Брадуел излиза от колата и крачи насам-натам. Ел Капитан и Хелмут също слизат и присядат на капака. Преша остава при Уилда, която още спи, свила ръце до гърдите си, и потреперва лекичко. Ала неочаквано момичето се раздвижва, става рязко и казва:

– Доказателство, че можем да ви спасим. – Тя поглежда през прозореца.

– Чакаме да дойде помощ – казва ù Преша. Момичето раздрусва дръжката на вратата. – Искаш ли да видиш къде сме?

Уилда кима.

Преша отключва. Двете излизат навън и отправят взор към Разтопените земи, където вятърът носи пепелта на тъмни талази.

– Някаква следа от тях? – пита Преша.

– Още не – отвръща Брадуел.

– Кой знае как ще се появят – като спасители или като врагове – отбелязва Ел Капитан. – Въпрос на късмет.

Уилда поема към един разрушен дом.

– Повикай ни, ако се появят – казва Преша и тръгва след момичето.

Двамата с Хелмут кимат, впили поглед в земите долу.

Преша следва Уилда, която я отвежда в задния двор на къщата. Там откриват останките на циментов басейн. Дълбоката му част е претъпкана с градински мебели и някогашна беседка – разкривена, очукана и покрита с пепел. Килната е на една страна като смачкан кринолин. Уилда присяда на ръба откъм плитката страна и скача в басейна.

– Почакай – казва Преша и се спуска след нея. Уилда отива до беседката и сяда по турски на дъното на басейна. Преша се настанява до нея. – Все едно си играем на семейство – подхвърля тя. – Харесваш ли тази игра?

Момичето кимва.

– Чудя се – продължава Преша, като изважда Фридъл от джоба си и го пуска да полети – дали децата в Купола играят на тази игра. – Ако не живееш в постоянно търсене на истински дом – сигурен и щастлив – ако имаш такова място, дали ще изпитваш нуждата да играеш на семейство? За миг си представя как готви в уютна кухня, а Брадуел се суети наоколо и ù помага. Тя с ръка, сляла се с глава на кукла. И той с птиците, загнездени на гърба му. Не. Това е невъзможно. Всъщност тази представа я плаши. Сякаш предизвиква съдбата.