Брадуел вдига момичето, което все още държи главата на куклата и ръката на Преша. Сляпата жена сипе проклятия и яростно го дращи.

– Тя е наша! Пусни я!

– Дръпни се! – кресва Преша и отблъсква сляпата жена. Двамата с Брадуел отнасят бързо момичето.

В същото време Маргит крещи на Ел Капитан:

– Искаме да станем Чисти! Ти познаваш сина им! Знам, че е така! Предай го! Ако не го предадеш, ние сами ще го заловим!

– Не ме заплашвай! – отвръща Ел Капитан.

– Това не е заплаха! – вика Маргит.

– Нима Посланието не докосна сърцето ти? – обажда се сляпата жена.

– Не намесвай сърцето ми! – казва Ел Капитан.

– Моето сърце! – обажда се Хлемут.

– Предай сина им! – настоява Маргит.

Тогава сляпата жена започва неистово да крещи:

– Чисти! Можем да бъдем Чисти!

– Чисти! Чисти! – подема Хелмут, сякаш това е птичи зов.

Маргит сграбчва Хелмут за ризата и дръпва с все сила. Ел Капитан грабва пушката и се прицелва в нея.

– Не ме предизвиквай. Обикновено стрелям, без много да мисля. Вразуми и приятелката си.

– Ако трябва, ще умрем за новото послание!

– Убий ни! – кресва сляпата жена.

– Това ли искате? – отвръща Ел Капитан и запъва ударника на пушката. Двете притихват. Сляпата жена познава добре този звук. Хелмут се свива на гърба на Ел Капитан, прилепил лице до тила му.

Маргит сграбчва приятелката си за ръката.

– Джазелия, ангелите ще бдят над всяка нейна стъпка! Имай вяра!

Откъм изхода отеква гласът на Брадуел:

– Паяците! Вече са тук!

Ел Капитани и двете жени се втурват навън. Навред гъмжи от паяци. От групитата няма и помен. Изгорените дрехи все още тлеят. Притиснал Уилда към гърдите си, Брадуел хуква заедно с Преша към колата. Издяланата от Хелмут лодка изхвръква от ръката на момичето и тупва в прахоляка. Невъзможно е да се върнат за нея. Вратата се затръшва, докато паяци трополят по капака на колата.

Един паяк пропълзява до Ел Капитан. Той стреля по него, но пропуска.

Сляпата жена надава писък.

– Тези същества са изпратени от Купола – казва Маргит. – Куполът е добър! – С ъгълчето на окото си зърва паяк, който пълзи бързо по един камък. Тя посяга към него.

– Недей! – кресва Ел Капитан.

Ала твърде късно. Паякът е свива и скача върху нея. Шиповете на краката му се забиват в ръката ù. Очите ù се разширяват, а една миниатюрна червена лампа, закрепена на топчестото му телце, започва да примигва. Разнася се пиукане – продължително и едва доловимо несекващо пиукане. Ръкавът се напоява с кръв. Лицето ù побледнява.

– То избра мен! – В гласа ù звучат радост и болка.

Друг паяк се промъква до крака на сляпата жена. Ел Капитан стреля по него и пак пропуска.

– Бягай! – кресва той. – Или ще те застрелям! Бягай, бягай, бягай!

– Бягай – повтаря Хелмут.

Сляпата жена дръпва Маргит и двете побягват. Ел Капитан се втурва обезумял към колата. На задната седалка Преша държи в скута си момичето, което не отделя поглед от очите на куклата; вероятно е в шок.

– Влизай! – изкрещява Брадуел от предната седалка. Включва двигателя.

Тогава Ел Капитан съзира падналата в прахоляка лодка. Ще успее, сигурен е в това.

– Хелмут, трябва да взема проклетата лодка. Тази красива проклета лодка си я направил ти!

– Влизай! – повтаря Хелмут, хвърляйки се с цялата си тежест към вратата.

Един паяк полазва по ботуша на Ел Капитан. Той подскача. Стреля. От удара на куршума се вдига прашен гейзер. В мига, в който сграбчва дръжката на предната врата, млад мъж се спуска към него с писъци. Един метален паяк е забил щипци в бедрото му; крачолът на панталона му е почернял от кръвта. „С теб е свършено“ – мисли си Ел Капитан. А може би с всички тях е свършено. Армията му още не е готова. А и няма да бъде. Куполът е изпратил паяците да ги избият.

Ел Капитан решава да остави мъжа. Какво друго да стори? Преша обаче изскача от колата и се спуска към човека.

– Остави го – извисява глас Ел Капитан. – Навсякъде гъмжи от паяци! – После подхвърля на Брадуел да остане с момичето и се втурва към Преша.

– Не можем да му помогнем – казва ù Ел Капитан. – Трябва да се махаме оттук.

– Можем да му помогнем! – Тя прокарва внимателно пръсти по гърба на паяка, на който блести червен дигитален часовник: 00:00:06... 00:00:05. – Отброява времето назад!

– Назад! – крещи Хелмут, сякаш издава команда. – Назад, назад!

Ел Капитан сграбчва Преша през кръста и побягва. Хелмут се залавя за врата му. Паякът издава последно дълго пиукане. Ел Капитан се хвърля на земята.

Паякът, вкопчил се здраво за крака на мъжа, избухва.

Ушите му звънтят. Пред очите му е пълен мрак. Усеща раменете си, сякаш се е блъснал в стена. Не може да си поеме дъх. Хелмут стене.

Преша слага ръце на гърдите му.

– Ел Капитан? Чуваш ли ме? – Гласът ù звучи слаб и далечен.

– Да – отвръща пресипнало Ел Капитан, докато лицето ù – прекрасното ù лице – изплува пред очите му. Тя се пресяга над рамото му и проверява как е Хелмут.

Опитва се да ги издърпа. Ел Капитан скача светкавично и за миг отново му причернява. Преша иска да го подкрепи, ала той я отблъсква.

– Добре съм.

Тя се втурва към колата, хвърляйки поглед назад, за да се увери, че той също идва. Ел Капитан се старае да не изостава, въпреки че краката му са натежали като олово.

– Не гледай! – чува той Браудел, който крещи на момичето. – Не гледай!

Заровил лице в гърба на Ел Капитан, Хелмут подема:

– Не гледай! Недей! – Но Ел Капитан поглежда експлодиралия мъж – тялото му е овъглено, дрехите още горят, а във въздуха се извива струйка дим.

За да запази равновесие, Ел Капитан опира ръце на капака на колата. Само за миг притиска чело към студеното стъкло на прозореца.

– Побързай, Кап! – кресва Брадуел.

– Побързай – повтаря Хелмут.

Нещо се стрелва по ботуша на Ел Капитан. Зърва едва доловимо движение под крачола си – паяк. Смъква пушката от рамо и започва да налага прасеца си с приклада, ала паякът пронизва кожата му и се впива в мускула. Прилошава му, но става. Кръвта се процежда в ботуша му. „Не гледай – казва си той. – Не гледай.“ Другите са в пикапа и не спират да го викат. Явно не виждат долната част на тялото му. Той навива крачола и в най-плътната част на мускула, точно над ръба на ботуша, зърва паяка робот. На заобленото му черно гръбче има таймер, отброяващ оставащото време. 07:13:49… 07:13:48… 07:13:47. Остатъкът от живота му, а и от този на Хелмут, измерен в часове, минути, секунди.

– По дяволите! – ругае Ел Капитан.

– Боже – казва умоляващо Хелмут. – Боже, боже, боже!

Преша

Беседка

Градът сякаш се е сдобил с кожа – изопната черна обвивка, която скърца при всяко движение и покрива всичко наоколо – порутените сгради, рушащите се стени, шперплатовите покриви на грубо скованите навеси. Преша затваря очи, но звукът отеква като мигащите клепачи на хиляди кукли.

Брадуел кара, вперил поглед напред, а под колата се разнася пукане от смачканите паяци. За щастие не избухват; може би са програмирани да експлодират, когато са впити в човешка плът – нещо, което правят безпогрешно. Оцелелите се олюляват и молят за помощ. Някои бягат и се катерят, където сварят. Други мачкат тварите с тухли. А трети просто се предават, полазени от дузина паяци, впили шипове в телата им като тлъсти черни кърлежи.

Уилда седи сгушена на задната седалка между Преша, Ел Капитан и Хелмут. Както изглежда, Финън изнася светлинно шоу пред момичето, сякаш да отвлече вниманието му от прозореца. Преша я предупреждава, че понякога той хапе и скубе. И наистина, след малко Финън одрасква ръката на момичето, но не грубо, така че оставя само бледа следа. Уилда не възразява и продължава да гледа светлинното шоу.

– Куполът издирва Партридж. Искаме да върнете сина ни... Какво ще правим, по дяволите? – казва Ел Капитан.