„Даваме много прикрито и постепенно приближаваме осъзнаването. Нека човек не се бои да се приближава все по-близо, додето не усвои ритъма на Мозайката.“

„Така приближаването до синтеза ще ни научи да се ползваме от всички подробности.“ (М.)

Учението няма да даде нищо на този, който го прочете просто за сведение, и ще даде много малко на оня, който откъслечно усвои отделни истини. Учението ще се превърне в наша опора и в наш щит, само ако изцяло го възприемем, ако изцяло повярваме в него.

Разбира се, когато говорим за вяра, ние имаме предвид не сляпото преклонение на фанатика, а разбирането и сърдечното доверие. Именно по този повод Елена Рьорих обяснява на един свой кореспондент:

„Вие пишете, че не сте смеели да подложите книгата на критика… Трябва да ви кажа, че проявата на непредубедена, разумна критика или по-точно, обсъждането на прочетеното и чутото винаги и навсякъде е необходимо, иначе как ще развием своето съзнание и мислене?… Изразявайки пълно доверие в мъдростта на избраното от нас Учение, ние все пак не следва да приемаме всяко указание сляпо, само на доверие. Ако не сме разбрали нещо, не трябва да го повтаряме като папагали, само затуй, че така е казано в книгата на Учението.“

„Даже вярата трябва да бъде обоснована“ — казва Учителят. И, на друго място: „Всеки изследовател на Учението може да бъде посъветван — «приближи се с всички сили, наблюдавай с всички мерки, изучавай с всички способи, познавай с пълно дръзновение, проявявай неуморност и се въодушевявай от всяко намиране на истината.» Учението не може да бъде погрешно. То не може да се откланя от пътя на доброто и ползата. (Но) не трябва да се вярва само на уверения. Вярата е осъзнаване на истината, изпитана с Огъня на сърцето… Смятайте, че пътят на Учението е утвърждаване на Несъмненото. Не бива да се подхожда към истината по пътя на блуждаенето. Трябва да се върви, като се проверява всяка дума, всяко твърдение, всеки завет. Ако Учението е истинно, то всяка стъпка към него ще бъде просветление и разширение… Тъй кажете на съмняващия се в Учението — «проверявай, пламти със сърцето и се разгръщай духом!»

Ала колебанията пред посланието на Адепта понякога се дължат не толкова на недоверие, колкото на плахост. Често срещаните в Учението изрази като «воин», «битка», «изпитание», «подвиг» безпокоят или дразнят някои хора. Това е понятно, като се има предвид, че наоколо ни има и без туй премного битки и заплахи и че страхът е обичайна човешка слабост. Само че, както ще видим по-нататък, едно от първите условия на ученичеството е преодоляването на страха. Защото светът е такъв какъвто е — един свят на светлината, но и на мрака, един свят на две непримирими сили, вкопчени в неизмерима по обхвата си битка. Учението, чийто основен принцип е правдата, не може да си позволи да преиначава нещата, само за да бъдат те по-приятни на плахите духом.

«Разбирам, — пише Елена Рьорих — че писмата ми, утвърждаващи красотата на суровата самодисциплина и на жизнения подвиг, не отговарят на вкуса и на съзнанието на мнозина. Но аз смятам, че е престъпно да поддържам сантименталност, основана на лъжливи данни. Старала съм се, доколкото съм могла, да поддържам духа им, но естествено не съм могла да правя това, като им поднасям сладникави видения в стила на Л.»

«Вместо суровия строеж на живота, хората жадуват сладки приспиващи ги блянове и леки достижения в обстановката на магесниците от „окултните“ романи…»

«Наистина труден е пътят на възхождането и особено — на последните стъпала…»

Прочее не Учението е сурово, а сурова е действителността, в която сме обречени да живеем и да се развиваме. Що се отнася до Учението, сам Адептът предупреждава, че то в никакъв случай не следва да се развява като заплаха:

«Главно, не заплашвайте с Учението. Наистина, във всеки живот може да бъде внесено цъфтящо клонче. Като утринна светлина трябва да бъде учението.»

И, по друг повод:

«Ако съвсем прост човек ви запита „какви са задачите на Учението?“ Кажете — „да ти бъде добре да живееш“. Не трябва да го отрупвате със сложни разсъждения. Нека съществото му се проникне от съзнанието, че цялото Учение се грижи за подобрение на живота му. Понятието за отговорност ще дойде после. Първо — възвестете радост и подобрение на живота.»

Именно в това е една от основните и най-привлекателни черти на Учението, че то е създадено, за да служи на хората, а не обратното. И дори когато сме призвани към изпитание и саможертва, туй става пак за наша полза, а не за слава на Учението («Не на нас е нужно вашето мъжество, а на вас» — М.)

При това, за разлика от някои други окултни или религиозни доктрини, Учението не проявява никакъв вкус към крайностите на аскетизма, лишенията и самонаказанията — насилствени или не. Изградено върху принципа на целесъобразността, то отхвърля всички изкуствени «изпитания», които освен че са излишни, но и създават у ученика измамното самочувствие за постигнато съвършенство.

«Ще кажат — ние се отказахме от радости заради общината. Отговорете — каква гробищна е вашата община, ако е обречена на постно масло. Как сълзливо унили са лишените. Как се облизват те към запретените лакомства.»

«Лишението е непознато нам, защото вместването изключва лишението. Нашето Учение представя света богат, радостен и увлекателен. Никъде не се сочат вериги и бичувания. Като кораб, изпълнен със съкровища се носи указаната община.» (М.)

А Елена Рьорих напомня в едно свое писмо за будист-ката поговорка: «Ако духовното постижение се заключаваше само в отказ от месна храна, слонът и кравата отдавна биха го достигнали». И добавя: «Във всички учения винаги и във всичко се сочи Златната среда. Всичко насилствено и прекалено се осъжда». И на друго място: «Можеш да служиш и без да бъдеш аскет. Мнозина смятат, че за духовния ръст са необходими условията на монашество… Но това е заблуда. Под чист живот се разбира най-вече чистотата на помислите, на намеренията, безстрашие, неотклонност, твърдост и самостоятелност, всички останали потребности и функции на тялото, бидейки естествени, не могат да се разглеждат като нечисти и само излишествата в тях стават вредни, разрушителни.»

Разбира се, горните пояснения едва ли ще прозвучат успокоително за много хора, на които ученичеството без друго ще се представи като непосилен подвиг. И трябва да признаем, че те няма да бъдат далеч от истината. Когато Елена Рьорих казва, че пътят на възхождането е наистина труден, можем напълно да й вярваме, след като знаем, че тя вече е минала по него.

От друга страна би било проява на фатално лекомислие да се впуснем слепешката в едно изпитание, без да съзнаваме, дали ще ни стигнат силите да го издържим. Значително по-разумно е да останем пред прага на ученичеството, отколкото да влезем, а подир туй да отстъпим. Да останеш пред прага — това е въпрос на свободен избор, но да отстъпиш е равносилно на предателство. А ние скоро ще разберем каква катастрофа представлява предателството, преди всичко за самия предател.

И все пак, възниква въпросът: Какво да правим, в случай, че Учението ни привлича, а в същото време не намираме у себе си достатъчно качества, за да поемем стръмния път на ученичеството? Ако подобен въпрос назрее у нас, не бива да се боим да си го поставим — той свидетелства поне, че съзнаваме недостатъците си и не се надценяваме.

Верният отговор може да бъде само един: да чакаме. Но да чакаме, не като стоим със скръстени ръце, защото подобно чакане е равносилно на отказа като работим в духа на Учението и според максималните си възможности, без илюзията че вече се готвим за Адепти. Учителят има предвид тъкмо подобен род помощници, когато говори за приятелите на Учението или на Общината:

«Много нелоши хора… са изплашени от непрестанния труд и огромните задачи. При това те в основата си са възприели идеята на общината. Би било гибелно да се включат тези още слаби хора в общината, но не бива да се отблъскват, за да не погаснат…»

«Приятелите на общината позволяват да се разполага с резервоар, без да се предават основите на Учението. Приятелите на общината не крият слабостите си и това дава възможност успешно да ги подпомагаме. Казвам именно приятели, защото за Запада това наименование е най-понятно. Ние помежду си ги наричаме ученици на известна степен, но Западът зле приема нашето понятие за ученичество.»