Колкото редки и бегли да са подобни бележки в публикуваната част от кореспонденцията, те са достатъчни, за да ни подскажат постоянната връзка, поддържана между Е. И. и Бялото Братство. Една наистина необичайна и в същото време съвсем делова връзка, лишена от ритуалната орнаментика и мистичната тайнственост, в която известни окултни автори тъй обичат да обгръщат висшите контакти.

Очевидно Елена Рьорих има предвид недостоверност-та тъкмо на тоя вид литература, когато пише:

„Смешно е да се чете за висшите степени на посвещение, които могат да се достигнат в съвременните окултни школи. Висшите степени се достигат само с вътрешно усъвършенстване, каквото никаква съвременна езотерическа школа не може да даде. Посвещенията се извършват насаме между Великия Учител и ученика и техен резултат е следващата степен на възприемане висшите енергии или лъчи.

Затуй такива Посвещения стават винаги неочаквано и често в спалнята или работната стая на ученика. И този Празник на Духа остава неизгладим в съзнанието и сърцето на ученика. Тези Празници на Духа нямат нищо общо с бутафорните посвещения, описани в някои окултни книги.“

Горният пасаж свидетелства, че Е. И. познава от личен опит и достатъчно добре материята, за която говори. И ако можем да съжаляваме за крайния лаконизъм на подобни обяснения, то съвсем не е трудно да го разберем. Самата Елена Рьорих многократно споменава в кореспонденцията си, че не може да пише за редица неща, след като не знае в чии ръце ще попадне писмото й. Но в случая не се касае единствено до предпазливост, а и до изключителна скромност. Е. И. не желае в никакъв случай и при никакви обстоятелства собствената й личност да се превръща в център на внимание. Център на внимание трябва да бъде Учението, а не пратеникът. Е. И. просто иска да се изличи като посредник, да забравим изобщо че има посредник, да останем сами, лице в лице с Учението. „Не мислете, че търсим признание — пише тя. — Нищо не е тъй далече от нашите намерения. Даваното сега Учение трябва да се оценява и ще се оценява само по собственото му вътрешно достойнство.“ И, на друго място: „Отказът да се признаят посредниците не може да умали Учението. Затуй много ви моля да уверите всички, че не претендирам за никакъв авторитет и моля да се забрави за съществуването ми.“

Да служи за връзка на Учителя със светлите, жадни за чисто знание хора — това е едничката амбиция на Елена Рьорих. Нейният стремеж е да бъде пределно точен изразител на словото на Адепта. Тя е толкова съвестна в това отношение, че се спира дори на въпроса за „главните букви“, които вероятно са разтревожили някои читатели: „Що се отнася до главните букви в местоименията, срещани в книгите на Учението, то вината е моя, ако това изобщо е вина, защото ги поставям от най-дълбока почит и обич към Великите Образи и към Висшите Понятия. Мога да твърдя, че в собственоръчните писма На Великите Учители такива главни букви не се срещат.“

Кореспонденцията, за която говорим, ни разкрива мисията на Е. И. откъм нейната втора страна. След като е записала словото на Учителя, тя е принудена да стане и коментатор на това слово. Казваме „принудена“, защото Елена Ръорих съвсем не е претендирала за подобна роля. Но странната поредица от анонимни книги, без да бъде рекламирана или натрапвана, привлича вниманието на хората, търсещи изход в тоя свят на безпътица. Някои от тях се обединяват в групи, за да обсъждат едни или други теми на Учението. Възникват неясни въпроси. И понеже по неведоми пътища става известно, че книгите идват от Е. И., то и въпросите почват да се отправят към нея.

При своята изключителна отзивчивост Елена Рьорих — въпреки заетостта си — не може да остави без отговор непрестанно прииждащите от всички краища на света писма. Тя пише почти всекидневно до знайни и незнайни хора, като не само разяснява различни страни на Учението, но дава и всевъзможни практически съвети, свързани с битовите затруднения и здравословното състояние на кореспондентите. Така с течение на времето се натрупва една огромна преписка, особено интересна за недостатъчно запознатия с принципите и термините на Учението читател, и не само за него. Защото с крайната си добросъвестност и за да избегне каквото и да било произволно тълкувание, Е. И. се е обръщала за разяснението на някои въпроси към Учителя и ние намираме не малко подобни разяснения, цитирани в писмата.

При голямото богатство на информация, съдържащо се в тази кореспонденция, нищо чудно, че редица сътрудници изразяват желание тя да бъде публикувана. Първоначалният отговор на Елена Рьорих е бил отрицателен. Постепенно обаче доста от писмата започват да се преписват изцяло или частично и да се предават от ръка на ръка. Изправена пред риска да види мислите си изопачени от неумели съкращения или неточно преписване, Е. И. дава съгласие да бъде публикувана част от кореспонденцията й. Така през 1940 излиза от печат двутомното издание „Писма на Елена Рьорих, 1929-1938“.

Това издание е за нас и един от редките източници, чрез които бихме могли да почерпим някакви преки сведения за характера на тази необикновена жена. Един характер, разкриващ се не в самопризнания, а в спонтанни реакции пред сложни нравствени проблеми и остри социални явления. В тия писма прозира отзивчивост към тези, които търсят истината, толерантност и търпимост спрямо другояче мислещите, пренебрежение пред злобата и клеветата. Разкрива ни се една широка осведоменост за съвременните процеси в света, една проницателност за бъдещото развитие, граничеща с ясновидство, един твърд и спокоен оптимизъм пред очертаващите се страшни сътресения. От думите на тази жена лъха доброжелателност, нравствена чистота, тънка чувствителност, съчетана с духовен стоицизъм, най-сетне, откровеност и простота. И не е никак трудно да усетим, че пред нас се намира човек, у когото съществува пълна хармония между високите принципи и всекидневното поведение.

Елена Рьорих продължава напрегнатата си дейност и в следвоенния период. Подир смъртта на своя съпруг, тя се оттегля заедно с един от синовете си в усамотена местност сред Хималаите, за да работи от заран до вечер над ръкописите си. Имаме всички основания да предполагаме, че публикациите на Е. И. представляват само част от нейното обширно Духовно наследство.

Някога, като малко момиченце, незнаещо още дори да Чете, Елена изпитвала непреодолимо влечение към библейските легенди. Тя взимала тайно от домашната библиотека дебелата книга с илюстрациите на Доре и с мъка я довличала до стаята си, за да разглежда насаме странните рисунки, додето постепенно, без чужда помощ, се научила да разчита и текста. Но когато скришно е носела тежкия том на Писанието, малката Елена едва ли е могла да подозира, че й е съдено някой ден да отнесе на човечеството едно друго непознато и необичайно Писание, в което мъдростта на вечните истини ще бъде съчетана с повелите на новата велика и страшна епоха, епохата на Огъня.

И тъй, Учението най-сетне е пред нас. Не във форма на отделни писма, които биха могли да подразнят критиците със своята фрагментарност. Нито в преразказ на един или друг посредник, което пък би могло да постави под съмнение автентичността. Петнадесетте неголеми томчета, вече изброени от нас, съдържат словото на Учителя Мория, записано с възможно най-голяма точност.

И — факт за отбелязване — въпреки обичайната безогледност на клеветата, никой от противниците на Елена и Николай Рьорих никога не е дръзнал да им припише авторството на споменатите книги — толкова очевидно е по тона и съдържанието на тези книги, че те идват от един свят, съвсем различен от нашия.

Учението би могло да се оценява в различни аспекти:

като философия, доколкото представлява възглед за категории като дух и материя, пространство и време, доколкото ни разкрива отношението между човека и света и решава основните проблеми на познанието;