— Мисля, че разбирам. Но не забравяй, че и нея все някой трябва да я разбере.
— Ами нека си го намери тоя някой. Нали ви казах, има мъже, дето я заглеждат. Да си намери един и да си уреди живота. А тя си втълпила да търси опора в такъв като мене, който и сам едва се държи на краката си. Или вие смятате, че трябва да се жертвувам?
— Не съм казал подобно нещо. И изобщо това са въпроси, които всеки сам си ги решава. Просто имай предвид, че тя е едно нещастно същество, както сам се изразяваш. Един човек, на когото никога в нищо не е вървяло.
— Също както и на мене.
— Вярно. Обаче ти си на път да се измъкнеш, сигурен съм, че ще се измъкнеш. А тя тъкмо сега е може би по-зле от всякога. Така че би могъл да я щадиш в границите на възможното.
— Как да я щадя?
— Ами например защо трябва непременно да се срещате в „София“, щом виждате, че Лили идва там, гледа ви и се дразни.
— Тя не се дразни. Тя направо боледува.
— Тъкмо затуй трябва да смените мястото. Това е уместно, ако щеш и професионално погледнато, понеже утре-другиден между двете може да стане и някакъв скандал и да усложни обстановката.
— Добре. Ще се постарая да сменя заведението. Макар че това не е лесно при такова капризно женче като Ана. „Аз съм си свикнала да ходя в «София»… Тук са ми познатите… Няма да капитулирам пред тая твоята“ — и други подобни.
— Знам, знам, но ти ще се справиш.
— Надявам се. И наистина съжалявам, че ви отнемам време с тия женски истории.
— Те се налагат отчасти от самата операция. Когато трябва да се използува дъщерята, за да се стигне до бумагите на бащата… Впрочем, как ти изглежда бащата?
— Харесва ми. Сериозен човек, спокоен. И най-вече — съвсем не се интересува от нас. Когато веднаж се сблъскахме в антрето и стана нужда Ана да ме представи, той измърмори: „Мисля, че вече сме се виждали…“ А тя: „Татко! Онзи, когото си виждал, беше Павел, а този е Боян.“ А той: „Възможно е, възможно е, не споря…“ После кимна с глава и си излезе. Сигурен съм, че ако на Лили се беше паднал такъв баща, нямаше да се извъди такава меланхоличка.
Разменяме още няколко думи по деловите задачи и момъкът става. Аз също ставам да го изпратя и едва тогава се сещам:
— Щях да забравя: вчера заранта не намери ли нещо в кутията?
— Да, наистина. Пак бяха оставили морфин. Тук е, нося го.
Боян вади не твърде охотно две кесийки с ампули и ми ги подава.
„Надявам се, че не си вземал от тях“ понечвам да запитам, но премълчавам. Сигурен съм, че и тоя път, както навярно и миналия, той е заделил нещичко за майка си.
* * *
— Какво ще кажеш за тоя Коко? — пита Борислав.
— Името звучи детински-невинно. Колкото до поведението…
— Според мене работата е ясна — отсича приятелят ми, като ми връща обратно сведенията и снимките.
— Ясна за тебе и за мене. Обаче фактите още ги няма тук, в папката.
Засега съдържанието на папката наистина е бедничко. Няколко снимки на Коко в таксито и вън от него, няколко визуални момента от контактите му с различни клиенти плюс лаконична справка за действията му от последната събота насам. Химикалката ми си е позволила да постави знак върху следните пасажи:
„Условията за директно наблюдение на стълбището са твърде неблагоприятни, особено при изискването за крайна предпазливост. Наблюдението ще може да се осъществи ефикасно едва подир съответно оборудване, което вече е подготвено.“
„След като в неделя заранта в пощенската кутия на Касабова бе поставен материалът, не можа да се установи поради посочените причини дали някой е отворил кутията и прибрал материала. Напълно е възможно това да е станало в нощта на неделя срещу понеделник.“
„Неделята беше почивен ден на Коста Щерев (Коко) и пред целия този ден, както и през следващата нощ, той не е напускал дома си.“
„В понеделник Щерев застъпи на работа на пиацата на бул. Руски в шест часа заранта. В отделни справки са дадени точни часове, в които Щерев е вземал пътници, местата на потегляне, посоката на отделните рейсове и имената на идентифицираните пътници.“
Изобщо подробна и съвестна справка, от която няма никаква практическа полза с изключение на един единствен пасаж, върху който химикалката ми се е разходила по-обстойно:
„В 10.35 ч. Щерев спира на бул. Стамболийски пред бюрото на чуждестранната авиокомпания и взема директора на бюрото Стоян Станев. Преди да спре на посоченото място, Щерев е подминал на два пъти с празно такси пътници, желаещи да наемат колата. При направената справка не можа да се установи с точност дали таксито се е явило в резултат на телефонно повикване от страна на бюрото. Щерев откарва Станев на ул. Оборище и го оставя пред дома му. По време на пътуването между пътника и шофьора не е имало разговор, освен няколко обикновени думи при заплащането.“
Ако има нещо, заслужаващо внимание в цялата информация, то е именно тоя пасаж. Борислав е на същото мнение, само че малко избързва в изводите си:
— Подминава на два пъти клиенти, за да спре триста метра по-натам. Ясна работа.
— Може да е бил извикан по телефона.
— Да, но виждаш, че следи от подобно повикване няма.
— Такива пропуски не са рядкост. От това не може да се прави капитал.
— За мене дори това прескачане на Станев до къщи е съмнително. В осем часа отива на работа, в десет и половина се връща, кой знае защо.
— На всеки човек могат да се случат непредвидени дреболии.
— Добре де, съгласен съм — вдига ръка Борислав. — Това още не е безспорен изобличителен материал. Но за мене работата е ясна.
Действително безспорните улики още липсват. Но налице са симптомите и догадките. И за да бъдат те подложени на проверка, извиквам лейтенанта и нареждам гражданинът Стоян Станев да бъде взет под наблюдение.
В тоя момент по телефона ми се обажда Драганов.
* * *
— Вие ли замествате другаря Драганов? — пита Лили, като нерешително застава до вратата.
— Аз, заповядайте…
— Само… не знам доколко сте в течение.
— В течение съм — казвам. — Заповядайте.
— Искам да кажа, дали познавате тия… нашата компания.
— Познавам я — потвърждавам за трети път. — Елате и седнете тук. Отдалеч малко трудно ви чувам.
Лили най-сетне приближава и се разполага на посочения стол пред бюрото, слага ръце в скута си и поглежда с носталгия димящата ми цигара.
— Можете да запалите, ако искате.
— Благодаря.
Тя поема предложеното пакетче, запушва и видимо се поотпуска. Този път Лили не е с оная невероятно къса пола, а с басмена рокля, останала навярно от миналото лято, защото е леко поизбеляла от пране. Една евтина рокля с някакви черни орнаменти, която ми напомня думите „и тая нейна любов към черния цвят…“
— Какво ви води насам?
Лили вдига тъмните си очи, изглеждащи още по-тъмни на това бяло лице, и произнася неуверено с ниския си, леко продран глас:
— Искам да ви съобщя нещо във връзка с компанията… във връзка с някои намерения…
— Ясно, разбирам — кимам аз, макар че още нищо не разбирам.
— Те се готвят да си разчистят сметките с Боян.
— Какви сметки?
— „Какви сметки?“… е, то така се казва… не знам, може би трябва да почна отначало.
— Да, така ще е най-добре.
— Това стана още преди седмица. Отивахме към „Ягода“ четиримата — Роза, аз, Апостол и Пепо, а Апостол казва:
„Компанията се разпада. Фантомас го похарчихме…“
Лили млъква сепнато, сетила се, че е изтърсила нещо, което не е трябвало да споменава. Но понеже не давам вид, че съм разбрал, тя продължава:
„Марго — вика — мина от морфин на най-идиотския опиат — любовта, Боян и той далдиса по същото…“
„Ти тия на шапката ми ги разправяй — казва Пепо. — Боян и любов, глупости. И то не друг, а той, дето ампулите все не му стигаха.“
„Прав си — казва Апостол. — Работата с него не е чиста.“
