— Остави тия разбори. Кажи по-добре, какво мислиш да правиш?
И понеже не отговарям, той сам предлага:
— Имам един план: да го затворим в клиниката, а после…
— Аз също имам един план: да спрем някъде да изядем по три кебапчета на крак. А после… А после ще ида да докладвам на шефа.
* * *
На шефа не му е само до нашата история и когато най-сетне ме приема, работният ден отдавна е минал. Полилеят облива кабинета с мека златиста светлина, тежките тъмнозелени завеси на прозорците са спуснати и генералът стои сред стаята с ръце на кръста, сякаш преди миг е разкършвал вцепенения си от седене гръбнак.
— Сега вече имаме достатъчно време — произнася той, като ми показва познатото кресло до фикуса. — Сядай и разправяй.
Той на свой ред се отправя към другото кресло, но преди да седне, се сеща и запитва:
— Кафе ще пиеш ли?
И понеже знае, че въпросът е съвсем излишен, натиска звънеца за секретарката.
Излагам най-последните новости в развитието на събитията и когато стигам до разговора под дърветата, забелязвам:
— Може би в същност ще предпочетете да чуете самия запис?
— Разбира се — кима генералът. — Сега поне имаме време.
И той наново натиска звънеца.
В скоби казано, на шефа това му е доброто, че владее изкуството за всичко да намира време и то по един съвършено прост начин: не поставя никакви рамки на работния ден.
Лейтенантът внася апаратурата и изчезва, а ние с генерала оставаме да пием кафе и да слушаме магнетофона. Също като на рожден ден.
— Е, какво смяташ? — запитва шефът, когато записът свършва.
— Проектът, поне на пръв поглед, изглежда изработен доста смело, бих казал, дори прекалено смело. Този Томас или е склонен към авантюризъм, или подценява трудностите на обстановката у нас.
— Има такова нещо — съгласява се генералът.
— Той очевидно жадува за реабилитация и бърза да блесне пред началството си. Затова поема и риска.
— Всъщност сам Томас не поема бог знае какъв риск — забелязва шефът. — Големият риск, както винаги, е предоставен на изпълнителя. Колкото до Томас, той дори не е влязъл в личен контакт с Боян и в случай на провал ще се опита да си измие ръцете със секретарката или светкавично ще я прехвърли оттатък. Но това е друг въпрос. По-важното е, че засега, ние изучаваме проекта само на пръв поглед, както се изразяваш, и може би още нямаме представа за всичките му аспекти.
— Възможно е, но планът е достатъчно опасен и в сегашния си аспект… в случай, че би сполучил, разбира се.
И понеже генералът мълчи, замислен за нещо си, аз минавам към същността на проблема:
— Как ще наредите да действуваме?
— А ти какво предлагаш?
— Струва ми се… Не знам… Може би това не е съображение, обаче…
— Какво почна да заекваш? — вдига вежди генералът.
— Имам предвид обстоятелството, че Боян все пак е син на Ангелов…
— Жалко наистина, но туй не може да бъде съображение за действията ни. Син на Ангелов или мой син… Щом е стигнал дотам…
Това е всъщност единственият въпрос, който в случая ме интересува. И това е точно отговорът, който съм очаквал. Преглъщам прочее и започвам да излагам проекта си за контраоперацията.
Генералът ме слуша търпеливо, прави тук-там къси бележки, а накрая заключава:
— Планът в общи линии се държи. Ще поговоря с Антонов, а утре по някое време ще се съберем да го обсъдим.
И той става, за да разкърши още веднъж вкочанения си гръбнак.
* * *
— Чашата ми от половин час е вече празна, а вие още не сте ми поръчали второ уиски — произнася девойката.
— Веднага ще си поправя поведението — отвръща момъкът.
Разговорът се е водил същия следобед в „София“, но ние с Борислав го слушаме вечерта в кабинета с белите завеси и белия глобус.
— Нетактична съм, нали? Може би нямате пари…
— Имам, не се безпокойте — уверява я младежът. И ние чуваме миг по-късно:
— Още две уиски, моля!
Пауза, запълнена с кадифения шум на движещата се лента.
— Ония от онази маса ще си счупят вратовете да гледат към нас — установява Боян.
Защото това е Боян.
— Ами че те са от моята компания — обяснява Ана.
Защото това е Ана.
— Дано и тримата едновременно не ви ревнуват. Трима наведнъж, ще стане твърде сложно.
— Бъдете спокоен: нито един не ме ревнува. Достатъчно сме си омръзнали. Само умират от любопитство да знаят кой сте. Мисля, че най-хуманно ще бъде да се преместим при тях.
— Не.
— „Още не“ или „изобщо не“?
Въпросът се слива със звъна на чаши. Навярно сервитьорката е донесла уиското.
Пауза.
— Струва ми се, че ще се почувствувам донякъде унизен сред тях.
— По каква причина?
— По причина на костюма. Те и тримата са като току-що изписани от модната централа.
— Толкова ли държите за мнението на другите? — пита Ана.
— Никак не държа. Но боя се, че вие държите.
— Глупости. Пет пари не давам за никого.
Къса пауза.
— Да, моите момчета са наистина позьори и лекета — признава девойката. — А вашите какви са?
— Никакви.
— И по-точно?
— И по-точно — наркомани.
— Наистина ли? Това трябва да е ужасно интересно…
— Ужасно е, без да е интересно.
— Значи вие не сте наркоман?
— Не. Пълен бездарник съм по тая част.
— Тоест как?
— Ами опитах, но не ми провървя.
— Трябва и аз да опитам. Обещайте, че ще ми помогнете да опитам!
И други глупости от тоя род, почти до края на лентата.
— Сложи и втората бобина — казвам, когато Борислав спира магнетофона.
— Не е твърде интересно — избъбря приятелят ми, додето сменя ролките. — Бих предпочел ние да сме в „София“, а те да седят тук и да ни слушат.
— И това няма да е забавно.
— За тях — не. Но за нас… Бих си разквасил гърлото…
Той млъква, защото отново се разнасят гласове. Същите гласове, записани един час по-късно:
— Вие настина никак не ме глезите. Чашата ми е пак празна — напомня Ана.
— Изглежда, обичате да ви глезят.
— Не знам дали обичам, но съм свикнала. Всички ме глезят.
— Кои всички? Ония тримата?
— Ония? Глупости! Те нямат средства да глезят себе си, та ще глезят мене.
Къса пауза. Щракане на запалка и очакваният призив:
— Две уиски, моля!
— Имам предвид баща си и майка си — обяснява девойката. — Те всъщност са отдавна разведени.
— Защо?
— Ами както става обикновено: без сериозни причини. Баща ми е роб на работата си. А майка ми искаше да бъде неин роб.
— Вече не сме в робовладелческия строй.
— Е, ако не роб, то най-малкото разводач: да я води, накъдето тя си иска и най-вече по ресторанти, гости и театри. А баща ми, горкият, не знам дали въобще би могъл да изтърпи една пиеса, ако не я проспи.
Пауза, запълнена вероятно от действията на сервитьорката.
— Така че разделиха се и аз много плаках, защото бях още глупава и не разбирах, че само печеля от цялата история. Сега баща ми е гузен пред мене, защото се е развел. А майка ми също е гузна, понеже се омъжи втори път. Истинско щастие — да живееш между двама гузни родители. Всеки се старае да надмине другия по доброта.
И пак пауза.
— А твоят баща? — пита Ана.
— Почина.
— А майка ти?
— Тя е още жива. Все още…
И други от тоя род. Чак до края на лентата.
— Доста празен разговор, професионално погледнато — преценява Борислав.
— Но обещаващ.
— Да, обещаващ катастрофа. И то — съвсем близка. Момчето е сръчно, не губи излишно време.
— Едно сръчно момче и едно вятърничаво момиче… Идеалната комбинация за Томас.
— Смяташ ли, че ще се окаже вятърничаво чак дотам? — пита приятелят ми.
— Знаеш, че аз бавно смятам. Така че трудно ми е да отговоря веднага. Особено, когато материалът ми се поднася накълцан на парчета като тас кебап. На една страна — снимките на Ана Раева, на друга — писмена справка за същата, а на трета — запис на звънкото й гласче. Струва ми се, че ако разменя пет приказки с тази Ана, но така — лице в лице, ще си съставя много по-точно мнение за нея, отколкото чрез купища звукозаписи и визуални документи.