— Срещнах един ден Мариана и й казах, че съм донесъл кукла. „Не мога да я взема — вика, — мъжът ми ще пита откъде е.“ „Тогава — викам — ще я дам на друга.“ „В никакъв случай — вика. — Ще я държиш.“ „Докога — питам — да я държа?“ „Няма значение до кога. Тя е купена за мене.“ И както виждаш, държа я.

Понеже освен картата и куклата обстановката не ни предлага други теми за разговор, ние изпушваме мълчаливо по една цигара, додето вратата на кухнята се отваря и до нас достига гласът на домакинята, съпроводен с ароматния мирис на пържени яйца.

— Хайде, идвайте, че ще изстинат.

Сядаме край малката маса и Борислав подхвърля:

— Ти можеш да си лягаш. И сами ще се оправим.

А когато Елена излиза, той добавя:

— Ще се оправим ли?

— Ако имаш предвид яйцата и шунката…

— Знаеш какво имам предвид.

Не отговарям и ние се съсредоточаваме върху яденето, всеки потънал в мислите си. Най-сетне домакинът донася от печката алуминиевата каничка кафе и поема предложената му цигара с обичайния си в подобни мигове унесен вид, сякаш не съзнава много добре какво върши.

— Ти трябва да помогнеш на момчето. Емиле.

— Готово. Стига само да ми кажеш как.

— Знаеш много добре как.

— Надценяваш ме. От одеве разсъждавам по тоя въпрос и доникъде не мога да стигна.

— Че тя е проста работа, бе! — възкликва Борислав. — Отиваш при него или го извикваш и му казваш, каквото трябва да се каже.

— Работата съвсем не е проста, само че ти се преструваш на прост. Отлично знаеш, че подобни неща при подобни ситуации не се правят.

— Е, веднъж пък ще ги направим. За сина на Любо Ангелов си струва да ги направим.

— Ако е въпрос да си играем на приказки… — промърморвам с досада.

Отпивам от кафето, поемам две порции дим и додавам:

— Както и да я въртим, генералът няма да се съгласи.

— Зависи как ще му представиш работата.

— Както и да я представя, няма да се съгласи. И ти знаеш това не по-зле от мене. Ние сме в самото начало на една операция, която може да се превърне в сериозен удар за противника. А ти искаш предварително да теглим кръст на тая операция и да идем да обясняваме на евентуалния предател, че добрите момчета не бива да бъдат предатели.

— Но това е синът на Любо!

— Професионално погледнато, това е един евентуален предател, и нищо повече. Една пионка в ръцете на противника и нищо повече. И нашата задача е само да чакаме, за да видим как ще бъде разиграна тая пионка.

— Недей така. Ти би могъл да използуваш човека. Да му поставиш задача.

— Във всеки случай — не сега. И при всички случаи — не безусловно. Задача от тоя род се поставя, както знаеш, само на човек, заслужаващ пълно доверие. А към тоя, нашия, аз в момента не изпитвам никакво доверие. Той обеща, че ще скъса с тайфата, и ме излъга. Обеща, че слага край на морфина, и ме излъга. Вчера е взел участие в един обир, утре се готви…

— А ако Любо бе тук, така ли би разсъждавал?

— Кой? Аз или Любо?

— Не ти! Любо. Тебе вече те чух.

— Да ти кажа ли как би разсъждавал? На времето в граничния район бяха ни прехвърлили трима диверсанти… Оставихме ги да минат, защото директивата беше да узнаем с кого ще се свържат и какво мислят да правят. Укриха се у беден селянин — бай Георги, сродник на един от тримата, къщата му беше на края на селото. Взехме необходимите предпазни мерки и зачакахме. На другия ден, помня, седяхме с Любо пред кръчмата, а бай Георги минава и се запътва към бакалницата. „Защо — казвам — не го викнеш да го поразпиташ за туй-онуй? Ще изгори човекът.“ „Защото, брат ми — казва Любо, — сега негов ред е да играе, не мой. Не можеш да искаш от даскала да ти отмени изпита понеже има риск да пропаднеш.“ „Подскажи му поне малко, дай му знак“ — настоявам. „Не, брат ми — отвръща Любо. — Има в живота такива едни моменти, когато подсказването не влиза в работа и никой не може да ти помогне, ако не си помогнеш сам, и никой не може вместо тебе да вземе решението, и ти единствен го взимаш и единствен носиш отговорност за него“ И когато подир малко бай Георги наново мина край нас, Любо не го погледна дори с крайчеца на окото, а камо ли да подхвърли „А, бе, много цигари си купил бе, бай Георги“ или нещо от тоя род, за да му подскаже нещичко.

Борислав не пита какво е станало с бай Георги, нито как е приключила цялата история, защото в момента мисли за друго. Но това, което той мисли, аз самият отдавна вече съм го премислил и знам отлично, че изходът е само един, ако това изобщо може да се сметне за изход.

— „Професионално погледнато“… — така щеше да каже Любо — промърморвам. — Той даже и личните си работи ги оценяваше „професионално погледнато“.

— Човекът не може да се оценява само професионално погледнато — възразява Борислав и в раздразнението си запалва още една цигара.

— Може… И трябва… Щом веднъж е влязъл в обсега на разведката. А Боян вече е влязъл. Досега те са го изучавали. Изучавали са го вероятно внимателно и подробно, за да не поемат излишни рискове. И сега вече идва ред на вербовката. Идва ред на изпита и само от Боян зависи дали ще го издържи или ще пропадне.

Преместваме се в хола, но и там разговорът продължава в същия дух, защото моят спокоен приятел, когато си науми нещо, тъй спокойно и неотклонно настоява на него, че ти пробива дупка в главата. Известно време се стремя да оборвам аргументите му, но постепенно ставам все повече слушател, отколкото участник в беседата, а по-късно навярно съм престанал да бъда и слушател, защото, когато в един миг се опомням, откривам, че лежа на кушетката, завит с някакво одеяло, а през тюлената завеса на прозореца вече светлее небето на ранното утро.

Следващите два дни представляват една дълга пауза. Дълга, защото е пауза на очакване. Компанията е под непрестанно наблюдение, но нищо в нейните действия не заслужава специално отбелязване, освен че вечерта на втория ден е ознаменувана с нова сбирка у Марго.

— До преди четвърт час лежаха като трупове — съобщава на заранта лейтенантът. — Чарли и Боян току-що заминаха с мотоциклета.

— Бъди в постоянна връзка с проследяването — нареждам. — Съобщавай ми за всяка промяна в ситуацията.

Цялата сутрин обаче не настъпва никаква особена промяна. Боян се отбива за малко в къщи, после двамата сядат в „Ялта“, а по-късно сменят „Ялта“ с „Варшава“.

Най-сетне към обяд пристига една заслужаваща внимание новина, макар и от друга посока: Томас е поел със секретарката си шосето към Панчарево.

— Навярно отиват да хапнат в „Лебеда“ — казвам на Борислав. — Ние, уви, не можем да последваме примера им. Струва ми се, че не е зле да се прехвърлим в пункта на Проследяването.

В пункта киснем повече от два часа, за да получим само три мършави новини: Боян и Чарли са се преместили от „Варшава“ в бирарията край Дървенишкото шосе; Томас и секретарката, точно според очакванията, са седнали да обядват в „Лебед“; Томас и секретарката напускат „Лебеда“, отминават Панчарево и се разполагат да починат недалеч от шосето.

Цялата тази игра с наблюдения от далечно разстояние, с постоянни съобщения и нареждания по радиото, с телевизионни и подслушвателни устройства, колкото и да ми е добре известна, е нещо съвсем непривично за мене като практик. Защото като практик съм свикнал на съвсем други неща. И преди всичко свикнал съм цялата тази техника да се намира не в моите ръце, а в ръцете на противника, да бъда не проследяващият, а следеният, не тоя, който поставя капани, а оня, който се стреми да ги избягва. Нищо. Малко разнообразие никога не вреди на нервите.

— Разстоянието между Панчарево и Дървенишкото шосе не е чак толкова голямо — промърморва сякаш на себе си Борислав.

— При всички случаи една разходка на чист въздух няма да ни навреди — допълвам аз мисълта му.

Подир което давам необходимите нареждания и ние с приятеля ми и с лейтенанта се качваме в екипираната кола и потегляме с болезнено свити стомаси и отровени от цигарите уста на малка екскурзия извън града.