2 ноември 1908. 1) … И си помислих: светът, какъвто го познаваме, е само плод на нашите външни сетива: зрение и осезание … и на нашите съображения. Как да вярваме в реалността, в единната реалност на света, какъвто си го представяме? Какъв е той за бълхите? Какъв е за Сириус, за неизвестното на мен същество, надарено с неизвестни на мен сетива? И пространството и времето – та всичко това е мое построение. Това, което наричам безкрайно малки създания, никак не са по-малки от мен. И това, което наричам момент, никак не е по-малко от това, което наричам вечност. Едно, единствено едно е това, което съзнава, а не е това, което то познава и как.

10 ноември 1908. Но ето какво: Всички пътища на човека са предначертани, освен един – усъвършенстването, увеличаването на духовната сила, освобождаването от тялото, приближаването към Бога. Това дело, единственото разумно дело в живота, се извършва само в настоящия момент. Минало не съществува, то, също както и всички отношения със света, е всъщност само материал за усъвършенстване. И изобщо не приемай бъдещето за цел на своята дейност (Това е глвното нещо, което живо разбрах сега). Бъдещето – представите за това, което ще бъде, не трябва да съществува за разумно живеещия човек. Има само настояще, в което мога да върша свойственото ми житейско дело. Не ми е дадено също да зная, какво ще излезе от това, не е дадено да знаем, какво ще произлезе за света (а хората мислят, че могат да го знаят, и се ръководят от това. В това е главната причина за лошия живот на хората.), не ми е дадено да зная и как ще се отрази на моята душа…

А каква свобода и сила, когато целият живот е единствено в настоящето.

6 декември 1908. 2) Колко съм щастлив. Ако и да ме мразят, без да ме познават, то много, много хора ме обичат, без да го заслужавам. Хора, които заради техните квази-религиозни възгледи, които аз разрушавам, би трябвало да ме мразят, ме обичат заради тези глупости - “Война и мир” и тем подобни, които им се струват много важни.

18 декември 1908. Личността е само спомен за миналото и желания за бъдещето. Щом като няма нито едното, нито другото, няма време – живот в безвременния настоящ момент – няма и личност, а съществува само основата на живота – любов, Бог. Това би би било така, ако човек би могъл напълно да се откаже от спомените и желанията; но в живота е възможно само приближаване: колкото по-малко спомени и желания, т.е. колкото повече е унищожена, отслабена личността, толкова повече се проявява в живота любовта – Бог, толкова повече живееш извън времето и съзнаваш, че не ти се движиш, а светът за това, за да можеш да го опознаваш.

3) Голяма грешка е да се мисли, че всички изобретения, увеличаващи властта на хората над природата в земеделието, в добиването и химическото съединение на веществата, както и възможността за по-голямо въздействие на хората един другиму, както и пътищата и средствата за комуникации, печат, телеграф, телефон, фонограф, са благо. И властта над природата, и увеличаването на възможността за въздействие на хората един другиму, ще бъдат благо само тогава, когато човешката дейност се ръководи от любовта, от желанието за благото на другите, и ще бъде зло, когато се ръководи от егоизма, от желанието за лично благо. Изкопаните метали могат да отидат за удобство на живота на хората или за оръдия, последствието от увеличената плодородност на земята може да осигури прехраната на хората, а може да бъде причина за засилено разпространение и потребление на опиум, водка, пътищата и средствата за съобщаване на мисли могат да разнесат добро и лошо влияние. И затова в безнравственото общество, каквото е нашето - псевдо-християнско, всички тези изобретения, които увеличават властта на човека над природата, както и средствата за комуникация, не само не са благо, но са неоспоримо и очевидно зло.

30 декември 1908. Пристигна Николай Николаевич. Получих трогателно писмо от Петрова, която е в затвора. Отговорих й. Сега просител - селянин за делба, после студент с удивителен въпрос за искането на една курсистка да я вземе за жена. После Андрей по парични въпроси, после един луд, после писмо от един студент, който настоява, че животът е зло. Вчера ми беше много хубаво на душата, радостно, любовно, днес е по-зле, но, слава Богу, все още ми е радостно и благодарно. Започнах да пиша „Няма виновни”, но не се получи. Готвят маскарад. Мъчно ми е.

„Таен” дневник 1908 г.

2 юли 1908. Когато се питам, какво ми е нужно – да избягам от всички. Къде? При Бога, да умра. Престъпно желая смъртта.

3 юли 1908. Все още мъчително се боря, но се боря лошо. Животът тук, в Ясна поляна, е напълно отровен. Където и да отида - срам и страдания.

6 юли 1908. Мъчително тежко изпитание или възмездие за сладострастието. Ужасно тежко наказание. Сега Чертков ми разказа един разговор с нея: “Той живее, ползва се от лукса, а говори… всичко е лицемерие … и т.н. А аз, аз жертвам себе си.”

Помогни ми, Господи. Отново искам да избягам. И не се решавам. Но и не се отказвам. Главното е: за себе си ли ще го направя, ако си тръгна. Това, че като остана, няма да е заради мен самия, го знам.

7 юли 1908. Беше много мъчително вчера. Броих парите и си мислех как да избягам. Не мога да я гледам без недобро чувство. Сега е подобре.

Как у нея може да се види целият ужас на телолюбието, себелюбието, доведено до загуба на духовен дълг. Ужасно и за другите, и за нея. Трябва да я съжалявам. Ще се опитам да го напиша подобре - не бива да говоря.

Това е за нея. А за себе си забравям. Аз съм лош, много лош. Вчера не можех да не мисля за себе си, колко съм отвратителен.

Да, аз съм - тяло – то е толкова отвратителен нужник – само свали, отвори леко капака на духовността, и смрад и мръсотия.

Ще се опитам сега да живея за душата.

9 юли 1908. Мисля да й напиша писмо. Лошо чувство, слава Богу - няма. Но едно нещо е все по-мъчително и по-мъчително: неправдата на безумния разкош сред неоправданата нищета и нужди, сред които живея. Всичко става по-лошо и по-лошо, все по-тежко и по-тежко. Не мога да забравя, да не виждам.

18 юли 1908. Лошото чувство свръши. Отвлякох се с мисли. Вчера дойдоха двама бегълци –моряци. Дадох им пари, съжалих ги.

Том 57

1909 г.

3 януари 1909. 4) Признанието, че Бог е любов, е хубаво и благотворно, защото признавайки Го за любов, общуването с Него, което не можеш да не желаеш, е само едно: любов към хората. Преимуществото на това общуване с Бога пред всяко друго общуване е в това, че при това общуване чувстваш, че Той съществува и ти отговаря в твоята душа, отговаря ти с това, че колкото повече и по-пълно се отдаваш на любовта към хората, толкова повече изпълва той сърцето ти с радост и спокойствие.

6 януари 1909. Завчера идва един истински интелектуалец, писателят Гершензон, уж с въпроси за моите метафизични основи, но всъщност със затаената (но явна) мисъл да ми покаже цялата безпочвеност на моята вяра в любовта.

8 януари 1909. Сутринта се разхождах и срещнах един българин – офицер – нервно възбуден. Беше тежко.

Чертков настоява на моето особено значение. Не мога и не мога да вярвам, а и не желая. Благодаря на Бога. Да запиша две неща:

1) За паметта. Съвсем почти загубих паметта. Миналото изчезна. В бъдеще нищо (почти) не желая, не чакам. Какво може да бъде по-хубаво от това положение? И аз изпитвам това голямо благо. Как непрестанно да не благодаря на Бога за този чуден живот, свободен, радостен?!

2) През нощта мислих за това, че би било добре, ясно да се определят тези злодейски длъжности, които не само християнинът, а просто порядъчният човек – не злодей, желаещ да не се чувства злодей, - не може да изпълнява. Зная, че търговецът, фабрикантът, земевладелецът, банкерът, капиталистът, безвредният чиновник като учителя, професора по живопис, библиотекаря и тем подобни живеят от откраднатото и ограбеното, но трябва да се прави разлика между самите крадци и грабители и тези, които живеят грабителски. И именно самите крадци и грабители трябва да се отделят от останалите, ясно да се покаже греховността, жестокостта, срамотата на тяхната дейност.