На стр. 28(23): „Луис обиколи тези печални останки на граждамския подвиг“ — „…тези печални улици“.

На стр. 153(125) след изречението „Потвърждавате или отричате думите на отец Рикардо?“ следва: „Фани не знаеше дали според испанския закон за углавното съдопроизводство свидетелите от едната страна можеха да задават въпроси на тия от другата. Подобно съдопроизводство изобщо едва ли съществуваше някъде.“

На стр. 157(128) след изречението „С вдигнати юмруци работниците поздравляваха Фани“ (В първото издание вместо „Фани“ е „в такт“) следва: „Viva inglaterra!… Viva inglaterra!“

На стр. 230(189) след „…бе, потаен до непроницаемост“ е изпуснат следният пасаж: „преди да каже някоя лъжа, резервирате се умствено и четете без угризение порнографични книги, късайки страниците им (тъй като орденът забраняваше четенето на такива книги, но не и на откъснатите им страници.“

На стр. 260 (212) след пасажа, който завършва с „честен, народен труд“ е изпуснато следното изречение: „Имаше нещо у този народ, което пречеше на Фани да се смее, което я караше дори да потреперва.“

/другаде са изпуснати отделни думи и изречения без особено значение за съдържанието на романа.

Въпреки че някои поправки, особено замяната на чуждици, засягат художествената тъкан на произведението и влизат в противоречие с особеностите на Д. Димовия стил, те са направени без външна намеса и внушение, затова сме длъжни да се съобразим с волята на автора и да възприемем последния текст на „Осъдени души“.

През 1945 г. в атмосферата на остра идеологическа борба и консолидация на прогресивните сили върху основата на партийната платформа „Осъдени души“ се оценява като роман с актуално политическо звучене. Във в. „Работническо дело“ Иван Руж оценява романа като „нов успех на нашата прогресивна литература, която получи широки възможности за развитие след 9 септември. «Осъдени души» показва, че в българската литература навлизат млади, талантливи прогресивни писатели, които ще я издигнат на нови, непознати досега висоти“ („Един премиран роман“, в. „Работническо дело“, 1946 г., бр. 148 от 5 юли).

Петър Динеков също подчертава обществения смисъл и значение на романа: „«Осъдени души» е колкото личен роман на една англичанка и един испански монах, толкова и роман на широки обществени отношения… В тая борба на двете Испании Димов е явно на страната на нова република Испания“ (сп. „Изкуство“, П, 1946 г., кн. 6). По-нататък в рецензията си П. Динеков се спира на художествените особености на романа и особено подчертава умението на Д. Димов „да рисува човешката психика с цялата й сложност“.

Малчо Николов („Един роман за съвременна Испания“, в. „Литературен фронт“, II, 1945 г., бр. 14) и Цветан Минков („Българската литература днес“, сп. „Език и литература“, 1946 г., кн. 1) намират, че Д. Димов не е представил съвременна Испания, а се е ограничил с „лични истории“, които нямат нищо общо със съвременния живот. Малчо Николов смята, че „склонността на автора към подробни, че и пресилени анализи значително го е отклонила от възможността да даде едно по-широко и подробно изображение на народния испански живот в неговите колективни и индивидуални прояви“. Въпреки че намира романа оригинален, Малчо Николов открива недостатъци, които според него говорят за „изобразителна и композиционна неопитност“.

В сп. „Изкуство“, 1947 г., кн. 1, Стоян Каролев подлага на подробен анализ „идейността“ и „образността“ в „Осъдени души“. Той свързва авторовата присъда над неговата героиня Фани С отношението му въобще към осъдения свят. Тук той вижда „прогресивната тенденция“ на романа, която Димитър Димов прокарва „със средствата на добрия психолог реалист“. Според Ст. Каролев „Осъдени души“ е роман „преди всичко лично-психологически, а после идейно-граждански“. Но тук се разкрива и основната слабост на книгата: „Идейникът и гражданинът Димитър Димов е останал назад от художника и това е една от причините на нарушеното единство между идейност и образност на отделни места в книгата.“

В сп. „Читалище“, XXIV, 1946 г., кн. 6, Пенчо Пенев оценява „Осъдени души“ като „обществено-прогресивен“ роман, но в същото време го намира „идейно и обществено неясен и неубедителен“ поради това, че на преден план не стоят социалните проблеми.

Интересно е мнението на един от критиците на в. „Изгрев“. Във в. „Изгрев“, 1946 г., бр. 406, 31. I, Иван Богданов прави опит да намери мястото на „Осъдени души“ в тогавашната литература и идеологически живот. Той също открива „идейна неяснота“ в романа. Според Иван Богданов още с „Поручик Бенц“ Д. Димов дал хубави обещания и сега се разкрива като талантлив автор, „но още без задълбочено отношение към живота“. Гадаейки върху бъдещето на „Осъдени души“, авторът на рецензията достига до заключението: „Въпреки несъмнените качества, които притежава тази книга, едва ли тя ще остане в нашата литература.“ Той обосновава гледището си с това, че героите на Д. Димов са „изключителни, парадоксални, и следователно — нереални“. „«Осъдени души» ще има успех, заключава Иван Богданов, но това ще се дължи на фабулата и на стила, и никак не на проблемите, вложени в нея, а следователно тоя успех ще бъде краткотраен.“

Общо взето, критиката разглежда „Осъдени души“ като литературно събитие, като важно явление в идейно-естетическия живот. Почти всички отбелязват високите художествени качества на книгата, нейната „прогресивна тенденция“, идейното развитие на самия автор след „Поручик Бенц“ към сериозните социални и философски проблеми на времето. Многобройните отзиви и разисквания разкриват сериозната роля, която романът изиграва в литературния живот на тоя период.

За „Осъдени души“ пишат още Георги Константинов във в. „Радикал“, 1945 г., бр. 13; П. Зарев — във в. „Отечествен фронт“, 1945 г., бр. 322; Максим Наимович — въз в. „Ведрина“, 1946 г., бр. 1, и д-р.

Текстът на настоящото издание е сверен с изданието от 1930 г., но тъй като съпоставката с първото издание на романа доказа наличието на очевидни смислови грешки, в това издание сме си позволили да възстановим отделни думи и изрази според 1-то издание на „Осъдени души“, които по-долу отбелязваме:

Ст. 243. Възстановяваме репликата на дон Луис: „Заминавам за Аржентина“, без която остава непонятен следващият пасаж: „За дон Индалесио нещастията, които постигаха Испания, се дължаха на това, че благородниците й от векове насам напущаха родината си и емигрираха в Америка.“

Стр. 274: „Влезе в музея и заскита из залите между портретите на крале и светци…“ „влезе …и заскита из залите…“

Стр. 277: „Тази грозота ме успокоява повече от чувствените богородици на Мурильо“ в. „…чувствените благородници…“

Стр. 296: „Жак Мюрие се бе събудил отдавна, но седеше до прозореца в лошо настроение и гледаше разсеяно как желязносивите маслени вълни на океана…“ в. „желязносивите маслинени вълни на океана…“

Стр. 302: „Фани не можеше да си представи нищо по-страшно от този измокрен до кости човек“ в. „…нищо по-страшно…“

Стр. 363: „След малко слънцето се скри зад хоризонта и само зъберите на Сиера Невада, покрита с вечен сняг, продължаваха да светят като фарове във вечерния здрач“ в. „… във вечния здрач“.

Стр. 410: „Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта й, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа…“ в. „…от митичния образ на Ередиа…“

Стр. 430: „Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!“ в. „…с какви мъки, с какъв риск…“

Кръстьо Куюмджиев

© 1945 Димитър Димов

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

Публикация:

ПОРУЧИК БЕНЦ, ОСЪДЕНИ ДУШИ

ДИМИТЪР ДИМОВ СЪЧИНЕНИЯ, т. I.

Редактор ТАТЯНА ПЕКУНОВА Художник ЕЛЕНА МАРИНЧЕВА Худ. редактор СТЕФАН ГРУЕВ Техн. редактор ЛИЛЯНА ДИЕВА Коректор ДОБРИНКА ДИМОВА