И както разказваше тези минали истории, Димов изведнъж свърна в друга насока.

— А без душа или с накърнена душа, според верующите, може да бъде и живият човек — произнесе делово той. И в гласа му неочаквано прозвуча сдържана ирония: — Например, ако допусне да се всели в него дяволът. В такъв случай на същото основание и човекът може да бъде подложен на всякакъв вид високо напрежение, дори да бъде физически унищожен, без да заслужава състраданието на своите подобни. Една абсурдна хипотеза (а тя може да се създаде във всеки момент, стига да е обществено потребна и да има условия за нея) и реалната грижа на човека се превръща в равнодушие и жестокост уж в името на високи принципи…

— …Все пак има и от какво да си доволен — рекох аз, като погледнах работата от друга страна. — Без тези монаси твоите «Осъдени души» едва ли щяха да се родят. А и да бяха се родили, навярно нямаше да са това, което са сега.

— Съвършено вярно. Така е.

И без да изпада в тон на откровение, мълчаливият Димов се върна с няколко изречения към миналото.

Благодарение на близостта си с католическите монаси той добил възможност да вникне отблизо в реда и духа на йезуитския орден. Това му помогнало не само да концепира своята бъдеща книга, а и да изгради сюжетната й структура, да набележи някои от главните образи в нея. Нещо повече, подпомогнат от същите монаси, той направил няколко пътувания из страната. Така че покрай тях можал да се запознае не само с нравите на клерикална Испания, а и с испанската география, с пейзажа и атмосферата на испанската земя. И ако правилно съм го разбрал, имената на селищата и местностите, където се развива действието на романа, са взети не от ръководства по география, а са действителни имена, свързани с неговите тогавашни пътувания.“

„Осъдени души“ излиза за пръв път през 1945 г., издателство „Хемус“, след което бива отпечатан още седем пъти: 1957 г., изд. „Народна култура“; 1960 г., изд. „Български писател“; 1966 г. като т. II на Събрани съчинения, изд. „Български писател“; 1970 г., изд. „Български писател“; 1971 г., изд. „Български писател“. През 1945 г. получава литературната премия „Хемус“ на името на Веселина Дервентска. Откъси от „Осъдени души“ са препечатани в „Лъжа вековна. Сборник от антирелигиозни разкази и стихотворения“. БП, 1959, и в „За свободна Испания. Обществено-литературен сборник“, С., 1949 г. При това съпоставката между изданието от 1945 и изданието от 1960 г. доказва, че Д. Димов е продължил да работи върху стила и езика на романа си и при следващите му издания.

Димитър Димов се е стремял главно към премахване на чуждиците от езика си. Например: „Протестирам срещу това сутестивно разпитване на свидетелите“ („Осъдени души“, 1945 г., стр. 154) — в изданието от 1960 г. „сугестивно“ става „преднамерено“. „Той минаваше през лагера със сублимно (възвишено) мълчание“ (стр. 278–227)’ „… един безумец, един стерилен (безплоден) човешки дух…“ (стр. 356–288). „Луис… все още пазеше педантично (грижливо) равновесието на нервите си…“ (стр. 52–42). „Сюжетът бе съвсем банален (обикновен)…“ (стр. 98–81). „Каква атракция! (Колко забавно!)“ (стр. 232–190). „След коректен (учтив) поздрав…“ (стр. 164–134). „…и двамата се намираха в едно и също състояние на абсолютна (пълна) невъзможност да се върнат към нормалното съществуване на другите хора“ (стр. 51–41). „Фани бе напълно имунна (противоустойчива) срещу романтиката“ (стр. 95–79). „Сервилността (раболепието) ме накара да споделя опасенията му“ (стр. 325–264). „Този импулс (порив) я бе завладял напълно…“ (стр. 299–242). „Това бе уморен, меланхоличен (скръбен) глас“ (стр. 318–257). „И Фани пак почувствува, че в това лице имаше нещо нереално (недействително)…“ (стр. 210–172). „Кръвта и духът му са еманация (излъчване) на самия Лойола“ (стр. 324–263). „Двата стари куршума, изстреляни от виртуозни (изкусни) коварни стрелци, го улучиха добре“ (стр. 248–203) и т. н.

1 Думите в скоби са от изданието 1960 г., а цифрите означават страниците от изданието от 1945 г. и 1960 г.

Замяната на чуждици е последователна и настойчива. Димитър Димов заменя дори думи, които са добили гражданственост и широка употреба в нашия език. Например морален — нравствен, коректен — учтив, абсолютна — пълна, нереално — недействително, абсурдно — безсмислено, мистификации — таинствености. Понякога тая замяна е механична и засяга съдържанието на думата. На стр. 32 (изданието 1960 г., стр. 26) има следното изречение: „Тя често проявяваше нахалството да се влачи след него и да го изненадва с подобни мистификации.“ „Мистификации“ е заменена с „таинствености“, но в случая Луис Ромеро подозира Едит именно в желание да извърши мистификация. На стр. 72(58) има следното изречение: „Да погледаме Веласкес! … Виж каква серия от микседемни идиоти… Тази грозота ме успокоява повече от сексапилните богородици на Мурильо.“ В поправено издание „микседемни“ е отпаднало, вероятно като твърде специален медицински термин, а „сексапилни богородици“ е поправено на „чувственни богородици“. Но „чувствени“ не може да придаде тоя нюанс на ирония, тая неочакваност на съчетанието, тая яркост и парадоксалност на виждането, както „сексапилните богородици на Мурильо“. На стр. 171(140) има следното изречение: „Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пароксизъм, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други, узрял плод.“ Тук „пароксизъм“ е заменен с „пристъп“. Но явно е, че думата „пристъп“ е твърде неутрална и бледа, за да предаде състоянието на крайна душевна възбуда у Фани. Възможно е да има българска дума, която да замени медицинския термин „пароксизъм“, но тук авторът е вървял по линия на едно догматично, недиференцирано отношение към собствения си стил и творческа природа.

Другият тип поправки са стилно-граматически и се отнасят до изясняване, уточняване, облекчаване на фразата. Например думата „съзна“, която се повтаря толкова пъти, тук на много места е заменена с „почувствува“, „стори й се“, „усети“ и д-р. На стр. 89(73) е поправено следното изречение: „Тя… остана в ръцете му тъй съвършено неподвижна и студена, като че тази прегръдка не я засягаше ни най-малко, като че бе някакво случайно сблъскване от негова страна, от което тя се залюля по закона за предаване на движението.“ В поправеното издание „по закона за предаване на движението“ е изпуснато като излишно. Сгр. 67(55): „…Казаха му, че англичанката е излязла преди малко, след като от своя страна бе питала за него.“ В поправеното издание „от своя страна“ е отпаднало. Стр. 39(32): „…Но дори и в тоя случаи нямаше да бъде алчността, която щеше да определи постъпките

му…“ Поправено на: „Но дори и в тоя случай не алчността щеше да определи постъпките му.“ Ясно е, че първата конструкция е чужда на българския синтаксис. Стр. 171(140): „…Би дала всичко, за да го притежава не цяла вечност, а само една нощ, един час, една минута“ — „…Би дала всичко за нощ, един час, една минута.“ Стр. 112(92): „Първото качество, с което поразяваше това лице…“ — „Първото нещо, с което поразяваше това лице…“ Стр. 204(167): „Тя продаде разкошната си кола и с получените пари купи четири камиона“ — „Тя продаде разкошната си кола и купи четири камиона.“ Стр. 334(271): „Той придържаше с ръцете си един велосипед…“ — „Той придържаше един велосипед.“ Ясно е и при двата случая, че „с получените пари“ и „с ръцете си“ са излишни и изхвърлянето им облекчава фразата.

Общо взето, с малки изключения, направените промени не променят смисъла на изречението, а само го уточняват или акцентуват върху него.

При второто издание са отпаднали думи, изречения и пасажи, при някои от които е трудно да се реши какви съображения са ръководили автора. На стр. 16(15): „И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите на тия унизени от безработицата герои на червения Мадрид.“ В поправеното издание изречението завършва със „спусна пари в шепите им“. На стр. 27(23) след изречението „Всички тия обитатели на тъжните квартали…“ са изпуснати следните две изречения: „Тия инвалиди, тия вдовици, деца и девойки без поддръжка, нямаха пенсии, не заслужаваха помощ, защото мъжете от квартала бяха извършили страшното престъпление да бранят републиката, да се бият за свободата си. Нещастници с ампутирани крака, с смазани ръце, с изгорени от огнепръскачки очи, трябваше да изгният в дрипите си, да бъдат изядени от въшките си, защото бяха стреляли от барикадите срещу полудиви марокански орди, срещу платени чужди наемници.“