Драмата в Пеня Ронда завърши с масови разстрели на републиканци — най-вече анархисти и комунисти, — които макар и пред дулата на пушките, отказваха да признаят новата власт и наричаха дон Бартоломео Хил кучи син и кръвопиец. Но бяха убити също и много аристократи — в сраженията или просто изклани в именията си от безимотни селяни, които въпреки щедростта на дон Луис де Ковадонга си оставаха заклети републиканци, защото новата власт бе почнала да им раздава земя. Други аристократи се бяха самоубили също в именията си било от малодушие, било от гордост, за да не бъдат блъскани от мръсните ръце на простолюдието. На Фани й дойде на ум, че навярно бе пострадала и страстната доня Инес, която имаше профил на Тицианова мадона, или че може би плебеите я бяха наказали много жестоко, принуждавайки я да търпи вонята им. Бяха избити също и много бедни селски свещеници — ужасният гняв на гладните се разливаше сляпо и безогледно, — свещеници, които служеха литургия на латински, без да я разбират твърде или даже никак, подобно на паството си, което слушаше литургията им, също без да разбира нищо. Тия свещеници — Фани ги виждаше да идват в болницата от далечни планински села и да се прекръстват, когато споменаваха името на краля — бяха мършави, с нечисти, мазни раса и се хранеха само два пъти на ден с кора хляб и миризливо козе сирене, тъй като заплатата им бе мизерна, а черковните доходи се изливаха от незапомнени времена в бездънните каси на архиепископи и кардинали. Бяха избити и монаси от древни ордени на изкуплението, които имаха за цел да умъртвят телата си с труд, бедност и лишения и така да възвисят духа. Монаси, които бяха истински служители на Христа, които се поддържаха само с хляб, варен нахут и вода, които ходеха гологлави и боси, облечени с раса от козя вълна, прожулващи телата им, монаси, които спяха в манастирите си на голите гранитни плочи без постеля, молеха се от полунощ до изгрев слънце, а след това нарамваха лопатите и отиваха да работят в полето или нивата на някой бедняк или да се грижат за болни в миризливи селски хижи, където никога не влизаше лекарски крак. Това бяха беззащитни фанатични души, които посрещаха куршумите на народния гняв учудено и кротко. Загинаха монаси августинци, които не принасяха никаква полза а само вреда, като възбуждаха завист и озлобяваха на рода с удобния си живот. Тия монаси живееха предимно в благословената от бога Андалузия в мраморни манастири всред палми, портокалови дървета и олеандри, носеха широки чисти бели раса, които не измъчваха тялото, и дървени сандали, които в горещия климат приятно разхладяваха краката им. Те бяха истински аристократи на мисълта и спокойствието, раз полагаха с грамадни библиотеки, говореха помежду си на латински, четяха и пишеха философски съчинения на латински, наслаждаваха се на битието от върховете на схоластиката и съзерцаваха бога сред удобства, добро ядене и тишина, така както американските туристи съзерцаваха катедралата в Толедо след пищен обяд в добър ресторант. Загинаха и йезуити от Дружината на Христа, не тъй древна като другите католически ордени, защото имаше зад гърба си само пет века история, през която се бе прочула с енергията, с упоритостта си, с кладите за езичници и еретици, със светата инквизиция, а най-вече с това, че се бъркаше във всички земни работи, свързани със сваляне и възкачване на крале. А загина най-сетне и епископът на Пеня Ронда, който малко прибързано бе решил да отслужи молебен за монархията, преди още наварците на дон Бартоломео да изчистят всички съмнителни елементи. Една млада испанка стреля с револвер върху епископа така че куршумът го удари в широкия и тлъст гръб покрит с брокат и дантели. След това почна отново да избива и дон Бартоломео. Аристократът дон Бартоломео Хил де Сарате избиваше плебеите така усърдно и така непоколебимо все в името на господ и на краля, че дори фалангистите — най-нова мода испански националисти — се уплашиха от него и поискаха от човека, който ръководеше бунта срещу републиката, да бъде сменен. Но този човек не ги чу, защото дон Бартоломео беше незаменим, фанатичен главорез, дори по-страшен от Писаро.

Между това от планините на Леон и Навара почнаха да се стичат доброволци с икони, кръстове и парченца от мощи на светии, нехранимайковци от всякакъв вид и дълбоко верующи голтаци, които кюретата ръсеха със светена вода. Между тях имаше престарели ветерани от Карлистката война, привърженици на дон Карлос или дон Алфонс от миналия век, старци, които едвам се крепяха на краката си, но бяха запасали патрондаши и стари пистолети и бяха дошли ей така, за слава, за да преживеят още веднъж възбудата на младините си и да насърчат синовете си да се бият по-добре за краля. А множеството ги акламираше, носеше на ръце и ревеше диво: „Да живее дон Луис де Ковадонга, да живее кралят!“ Фалангистите пък се усмихваха подигравателно, защото бяха решили твърдо да не допускат подобна напаст до испанския престол.

От планините слизаха и буйни арагонци, облечени в шалвари, пъстро извезани салтамарки и бели шаячни наметала. И те бяха препасани с патронташи, ками, стари пушки и стари пистолети от Кубинската война. Най-подир носеха мехове и бъклици с искрящо бяло вино, а бяха взели и китарите си, така че образуваха цели оркестри, под звуците на които красиви девойки танцуваха лота, болеро и фанданго. Това бяха богати арагонски скотовъдци, собственици на хиляди стада от планините, хора, независими и сприхави, ни благородници, ни плебеи, черен елемент и вечна грижа на централната власт от времето на Фердинанд и Изабела. По стар арагонски обичай те водеха със себе си ратаите, овчарите, слугите си, също въоръжени до зъби. Тия буйни, загадъчни мъже слизаха от планините си, без точно да знаят защо, просто тъй, защото кръвта им кипеше, а благородниците от равнината знаеха как да използуват това, и защото предусещаха, че долу почваше разправа която не можеше без тях. Всички тези безредни тллпи минаваха по шосето край лагера на път за Пеня Ронда, където кюретата им държаха огнени слова, а офицерите ги разпределяха на полкове и дружини и им даваха по-модерни пушки. Понякога Фани виждаше и неща, които ясно подсказваха какво щеше да се случи по-нататък. Все по-често от тия ликуващи тълпи се отделяха внезапно хора с висока температура, които почваха да бълнуват или припадаха от сърдечна слабост. а по корема им се явяваше изрив от червени петна. Бе петнистият тиф на испанската гражданска война, който скоро щеше да се разрасне като средновековна чума. А докато ставаше всичко това, правителственото радио повтаряше, че опитът на бунтовниците да вземат властта в Мадрид, Толедо и Барцелона пропаднал, че всички съзаклятници са избити, че Билбао и Барцелона се организираха работнически полкове и че не цялата флота и не цялата армия стояха, зад човека, който ръководеше бунта и настъпваше с мароканци в Андалузия.

С всеки изминат ден обаче сведенията ставаха все по-изобилни и все по-ясно се виждаше, че бунтът успява. Аристократите, черковниците, собствениците на ферми и малки богатства и всички набожни бедняци сияеха от щастие. Маркизът на Досфуентес даваше в имението си гала вечеря и даже устрои едно пиршество за народа, в което селяните по старинен обичай изпекоха един вол и пиха, колкото си искаха, вино от бъчвите на господаря. Отец Оливарес доказа на Фани и Мюрие с неопровержима логика, че сега комунистическата опасност в света ще бъде ликвидирана завинаги, Брат Гонзало прекарваше по цели нощи в параклиса, отправяйки към бога горещи молитви да подкрепи бунтовниците.

Само отец Ередиа оставаше мълчалив и сериозен, сякаш в събитията имаше нещо, което не се развиваше, според предвижданията му. Може би той си въобразяваше подобно на много други, че всичко щеше да свърши скоро, като пронунциаменто в някоя южноамериканска република, с бягството на председателя на републиката и арестуването на няколко генерали. Може би той мислеше, че войската и флотата, командуван от благородници и взели веднъж властта, щяха да поставят на престола веднага граф Ковадонга. Ала Фан знаеше, че монахът не бе нито толкова глупав, нито: толкова неосведомен, за да мисли така. Може би той виждаше, че борбата щеше да бъде упорита, жестока и продължителна, че щяха да се дадат хиляди жертви и от двете страни. едва ли предполагаше, че перспективите за тая борба и тия жертви щяха да се очертаят още веднага в такива чудовищни размери. Всеки път, когато Мюрие отиваше в Пеня Ронда, в имението на маркиз Досфуентес или при доня Инес, той се връщаше с известия, които показваха, сериозността на положението. Руски, френски, италиански и немски кораби пускаха котва в пристанищата на Испания и разтоварваха хиляди тонове убийствени модерни оръжия. Ако световната съвест искаше да спаси републиката, мракобесието желаеше да я повали. Авторитарните държави изпращаха под формата на доброволци собствени офицери и собствени войници, за да опитат в испанско месо новите си оръжия. Това, което се подготвяше, не бе Карлистка война, в която няколко банкери, романтични безделници и бедняци искаха да смъкнат от престола дон Алфонсо, за да поставят вместо него дон Карлос; това бе прелюдия и копнеж за ураган от убийства, който скоро щеше да помете цяла Европа, целия свят.