На сутринта тя се събуди щастлива и решителна.
— Заведи ме на вира! — каза Ина. — На най-дълбокия и на най-синия вир. Искам да се окъпя…
Той седеше на брега и тя се къпеше пред очите му. Той гледаше с притаен дъх, не смееше да помръдне. Приличаше му в тоя миг на сините водни кончета с прозрачни крила, които се люлееха под клоните на върбите. Толкова бе лека и прозирна и в същото време бе толкова силна и истинска. Къпеше се щастлива като децата всред водните пръски и слънчевите отблясъци на слънцето. Смееше се щастливо и дръзко. Никога не се бе смяла така в живота си, никога така не бе ликувала…
Тя лежеше до него, облегнала бузата си на коравото му коляно. Пред погледа й се простираше топлата равнина, в дъното й синееха планините. Нищо по-неподвижно и по-вечно не бе виждала през живота си от тая гледка. Нищо не потрепваше в спокойното утро — ни лист, ни цветче. И въздухът бе неподвижен и плътен като изстиваща плазма. Времето бе спряло. И едва сега тя осъзна, че то никога не се бе движило и че се движеха всъщност само ге върху неговия спокоен и безстрастен екран. Това спокойствие и това чувство за вечност постепенно я завладя и измести от сърцето й всичко друго.
Най-сетне тя каза:
— Знаеш ли, Баян, нашите философи и мъдреци ужасно са сбъркали… Всъщност истината е много по-проста…
Той мълчеше.
— Твоите думи ме измъчват — изрече Баян най-сетне. — Тебе те разбирам, но никога не разбирам твоите думи…
— Не бива да те измъчват — отвърна тя. — Това, което ще ти кажа, е хубаво… Нашата съдба е запечатана завинаги във времето… И понеже то е вечно и неизменно, ние ще живеем в него винаги и всякога…
— На мене и днешният ден ми стига.
— Но и той ще бъде вечен — усмихна се тя. — Ето къде са се излъгали мъдреците, Баян… Понеже вече не могат да видят такава спокойна и топла равнина, те не могат да стигнат и до истината. Причината не пре-дизвиква следствие, Баян… Само по себе си това е абсурдно… Всъщност следствието се съдържа в причината… А това е велико… Или поне е достатъчно.
— За нас ли?
— Да, за нас! Но остави ме още малко да си помисля…
През нощта за пръв път заваля дъжд. Затропа с корави пръсти по покрива на хижата. Но Баян не стана да прибере кожите. Тоя дъжд би могъл да развали всички кожи по света, но той пак не би станал. Те лежаха и слушаха шума, който след всяка минута се усилваше все повече и повече. Скоро дъждът се превърна в истинска буря. Навън забучаха клоните на дърветата, блесна мълния и само миг след това мощно и страшно удари гръм. Ина потрепера и се сви до парещото му рамо. За пръв път в живота си тя слушаше шума на истински дъжд — неовладян, ненаправляван. Мълниите се усилиха, дъждът вече не потропваше, а шуртеше. И тоя древен и радостен шум сякаш изми и последните съмнения в душата й.
Сутринта тя се събуди първа и изтича при козите. Нищо лошо не се бе случило с тях, лежаха си все тъй кротко една до друга, с влажни от дъжда гърбове. Тя отвори дървената преграда, те скочиха веднага и се разпиляха из шубраците. Ина остана да ги гледа още дълго време, докато красивите им извити рога съвсем изчезнаха в храсталака.
— Трябваше да ги издоим — каза Баян.
Тя трепна и се обърна. Не беше чула кога се е приближил, умееше да ходи така безшумно, почти като горските зверове.
— Нима снощи не ги издои?
— Снощи ги забравихме. А това не е хубаво, млякото им ще прегори…
И понеже видя разтревоженото й лице, побърза да добави:
— Не е страшно, ей сега ще ги прибера…
— Баян, набери ми малини. Сънувала съм ги цяла нощ… Набери ми топли малини, искам да си направя истински сок.
Ина остана да го чака пред хижата. Сега равнината пред нея не бе така спокойна като предния ден, сега тя блестеше по-ярка и по-плътна. Нощният дъжд я бе измил, зеленината бе станала по-ярка и по-плътна, росата сияеше. Седеше неподвижна, не искаше за нищо да мисли… Важно е той да й донесе малини, важно е да не прегори млякото на козите. И нищо друго на тоя свят не е важно.
Внезапно тя чу някакъв шум — странно познат, смразяващо неприятен. И видя точно това, което очакваше да види — бяло, искрящо кълбо, което едва ли не заслепяваше погледа. Внезапно то се стопи, показа се Машината.
Ако се беше показал див звяр, надали би се слисала повече. Тя седеше като закована на мястото си, нямаше сили дори да се помръдне. Най-напред се появи Алек със своята смутена усмивка. На девойката се струваше, че се отскубва от някакъв дълбок сън, че постепенно идва на себе си. И изведнъж се събуди. Наистина Алек вървеше към нея със своето свежо и гладко като ябълка лице. След него бавно и малко намусено крачеше професор Хемниц. Всичко бе толкова просто, толкова истинско. Внезапно целият свят, в който сега живееше, се стопи като бялото искрящо кълбо, остана Машината.
— Алек! — възкликна тя зарадвано.
Алек отново се усмихна и подаде ръка. Колко странно бе това докосване на деликатната, мека ръка, колко неочаквано чувство предизвика у нея. Тя мигновено разбра за какво идват при нея.
— Как ме намери, Алек? — запита тя с променен глас.
— Всъщност аз те намерих — обади се Хемниц.
Ина се ръкува и с него.
— Ами естествено, професор Хемниц — отвърна тя сдържано. — Само вие можехте да се досетите къде съм и какво мога да търся…
— Не беше толкова лесно — призна си професорът. — Вече четвърти ден скитаме из тия безбрежни славянски пущинаци… Добре, че индикаторът откри силовото поле на твоята Машина…
Тя едва не прехапа език — как бе допуснала тая елементарна непредпазливост. Вълна от ярост нахлу в сърцето й — и към себе си, и към тях. Но се овладя, само погледна враждебно техните леки облекла, така противно изящни всред суровата природа наоколо.
— Ами заповядайте! — покани ги тя. — Това не е просто хижа… Това е княжески палат, ако нямате нищо против… Сега засега мога да ви предложа съсирено козе мляко…
Алек и Хемниц бързо се спогледаха.
— Не бива, Ина — каза колебливо младежът.
— Защо, Алек?…
Съвсем мъничко враждебност се пропука и бликна в гласа й, но Алек много добре я усети.
— Защото не бива да рискуваме — отвърна младежът. — Той всеки момент може да се върне…
— Вие го видяхте? — трепна тя.
— Да, видяхме го…
— Доста приличен момък! — подхвърли иронично професорът. — Аз мислех, че са по-дребни!…
— А аз мислех, че вие сте по-едър, професор Хемниц! — изрече сухо девойката. — Всички глупави малки студентки мислят така за своите професори… И обикновено се лъжат.
Внезапната атака не направи никакво впечатление на професора.
— Не е лошо казано! — отвърна той шеговито. — Обичам, когато ме критикуват…
— Аз не ви критикувам, професор Хемниц, аз просто ви оценявам…
— И какво оцени?
— Че сте недостоен за катедрата. Славяните не са дребни. Но едва тук разбрах, че вашата наука за тях е доста дребна.
Професор Хемниц изведнъж загуби хубавото си настроение. През всички епохи до неговата младите асистентки бяха говорили със своите професори на крайно коректен език. Пък и сега го обидиха не толкова думите, колкото дълбоката й искрена убеденост, която лъхаше от тях.
— Сега нямаме време за дискусии, Богомолова — каза той. — Нареждането е да се върнеш веднага!…
— А ако откажа?
— Как тъй ще откажеш? — сякаш не повярва на ушите си Алек. — Много добре знаеш какви ужасни последици може да има твоето лекомислено поведение…
— Аз не вярвам в тия престарели истории, Алек! Според мене всяко време в историята е реално и истинско… Щом това се е случило с мен, то е трябвало да се случи… И всички възможни негови последици са вече вписани в нашето време.
— Това не е според тебе, а според Хансен! — обади се малко нервно професорът.
— Какво, като е според Хансен?
— Неговата теория не е официално призната… Защото с нищо не е доказана…
— Ето ви сега един експеримент — изрече Ина спокойно.
Алек и Хемниц се спогледаха смаяно.
— Ина, ти май не си с ума си! — каза меко Алек. — Невъзможно е да се направи такъв експеримент… Той може да се окаже фатален… Никой не е в състояние да предвиди какво може да разруши в нашето време…
