Колкото и да изглежда странно, точно по това време възникна и въпросът за неговото образование. Но как да го пратят на училище, когато едва бе навършил годините за детски дом? Пък и учените мъже ясно съзнаваха, че ще му бъдат тесни стените на кое да е нормално училище. Както вървеше, на седем години може би трябваше да постъпи не в първоначално училище, а в университет. Но как, с какъв документ? Кой ще му издаде диплом? Задочно или частно учене на тая възраст в закона не беше предвидено.

Доцент Колев се зае с естетическото възпитание на Неси, без да се смущава от факта, че такъв предмет изобщо не съществува в учебната програма. И той бе решил да нахлуе в тая свята област с нови средства и методи, които бе обмислял години наред. И дори да напише научен труд, който да разтърси задрямалата педагогическа мисъл. Доцент Колев разбираше много добре, че опитът му ще бъде много труден, дори рискован. Да се изгради хармонично развита човешка личност е доста по-трудничко, отколкото да се изобрети електронна машина. И все пак младият доцент и насън не очакваше, че ще удари главата си в такава непроницаема бетонна стена. След неколкомесечна упорита работа той се увери, че Неси не може да има към „света на прекрасното“ никакво друго отношение освен презрително.

И някои други открития го смаяха и въведоха в истинско недоумение. Така например момчето съвсем сериозно вярваше, че всичко, което е написано в романите, се е случило и в действителност. Но това все пак се понасяше. Младежът откри с изумление, че Неси смяташе художествените филми, които гледаше по телевизията, за директни предавания. Неговият мощен ум съвсем не си даваше сметка за това, което се нарича филмово време. Фактът, че някой от героите на филма просто остаряваше пред очите му, не му правеше никакво впечатление.

И Неси бе много учуден, когато младият доцент му каза в какво се състои работата. Всички обяснения: какво всъщност е художествената измислица и по какво се различава тя от реалната действителност, се сториха на момчето чиста измама.

— Измислицата си е измислица! — каза той раздраз нено. — Не може измислицата да бъде истина. Това е логичен абсурд.

— Художествената измислица е нещо повече от обикновената реалност — продължаваше да упорствува доцентът. — Тя е кондензирана истина.

— Това са глупости! — възрази хладно момчето. — Истината може да бъде само една — обикновена и неподправена. Кондензираната истина не е истинска истина, тя е просто лъжа.

Но доцент Колев не се отчая така бързо. Следния път той му донесе две хубави цветни репродукции на Голата и Облечена Маха от Гойя. Тоя път Неси впери поглед в тях с малко по-голям интерес.

— Коя от двете картини ти хареса повече? — запита младият доцент. — Голата или облечената?

— Голата, разбира се! — отвърна незабавно Неси.

— Да, всички казват това! — кимна доволно доцентът. — И защо, според тебе?

— Голата е много по-хубава.

— Така. А кое е по-хубавото? Рисунката или жената?

— Жената, разбира се.

— Виж какво, Неси… Маха е умряла много отдавна, тя сега вече е прах. Тя може да бъде само мъртва и нищо повече. Това логично ли е?

— Напълно! — отвърна веднага момчето.

— Значи рисунката е красива, а не жената.

— Не вярвам! — отвърна невъзмутимо момчето. — Истинската Маха навярно е била много по-хубава.

— И защо мислиш така?

— Ами много просто — тая репродукция ли е по-хубава, или картината?

— Ами че естествно — картината.

— Ето виждате ли? Как може копието да бъде по-хубаво от оригинала.

Доцент Колев не мислеше да се предава, но това не му помогна. Докато водеше тоя естетически разговор, той дори не подозираше каква страшна врата отваря. На другия ден Неси намери майка си в нейната спалня и каза спокойно:

— Мамо, искам да видя гола жена!

Колкото и да бе свикнала с лошите изненади на сина си, Корнелия в първия миг се стресна.

— Защо?

— Ей тъй!… Любопитен съм.

— За съжаление не разполагам с голи жени — отвърна враждебно майка му.

Но Неси съвсем не умееше да долавя подобни тонове или полутонове.

— Заведи ме на баня! — каза той.

— Там не пускат деца.

— А Румен са го завели вчера. Той ми каза.

— Румен е малък… А в сравнение с него ти си истински дангалак! — вече с едва прикрита ненавист отвърна майка му.

Неси се понамръщи.

— Тогава искам да видя теб.

— Мен? — възкликна Корнелия поразена. — Та аз съм ти майка, животно такова!

— Какво, като си ми майка? Нали си жена като всички други жени?

Нещо се скъса в Корнелия — в кротката, мила, добра жена, която се отнасяше нежно, като към човек, дори с фикуса в хола. Тя грабна от масата готварския нож и го вдигна над главата си.

— Да се махаш оттук, нищожество! — изкрещя тя в някакво непонятно изстъпление. — Махай се или ще те убия!…

Но Неси я гледаше спокойно със своите ясни сини очи, видът му бе съвсем невъзмутим. Необикновеното поведение на майка му наистина го учуди, но не дотам, за да отстъпи крачка назад. И никога след това не узна всъщност колко близко е бил до смъртта. Но тя само захвърли ножа, някакво глухо ридание се откъсна от гърлото й и побягна като луда към хола.

Вечерта Алекси се върна доста късно у дома. Бяха го поканили на вечеря с някакви гости чужденци, чувствуваше се длъжен да отиде. Съблече се в тъмното и бързо се мушна дюд чаршафосаното одеяло.

— Спиш ли, Корнелия? — запита той тихичко.

— Не, будна съм — отвърна тя с някакъв неестествено твърд глас.

Алекси веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво ти е? — трепна той. — Какво е станало? Корнелия дълго мълча, после едва чуто промълви:

— Алекси, аз вече знам!… Ние не сме родили човек, ние сме ровили чудовище! Или най-малкото някакъв огромен бял гущер.

— Корнелия, нали се разбрахме по тоя въпрос? — отвърна Алекси неуверено.

— Да, той е чудовище, Алекси!… — продължи тя задъхано. — И понеже вината е в нас, ние трябва да го убием.

— Ти луда ли си? — възкликна Алекси изплашен и мигновено изтрезня.

— Да, луда съм, луда съм, луда съм! — хлипаше с все по-затихващ глас нещастната жена.

Тогава Алекси не разбра, че му е казала истината. Два дни по-късно Корнелия се обеси. И Алекси сякаш усети това в мига, в който сърцето й спря. Стори му се, че някаква сянка премина през душата му, той уплашено вдигна глава. Нищо, най-обикновен ден. Той бе сам, пролетното слънце меко и спокойно грееше в кабинета му, зад стъклата на прозореца едва забележимо се полюшваха зелените върхове на две тополи. Алекси стана рязко и стремително се запъти навън. След това никога вече не можа да си припомни как е дошъл до дома си. Позвъня нервно на външната врата, но не чу нейните меки, пантофени стъпки. Тревогата изведнъж го задави, два пъти пребърка джобовете си, докато намери ключовете.

— Корнелия! — извика той още от антрето.

Никой не му отвърна. Мина през хола, през спалнята, надникна с последна надежда в празната неразтребена кухня. Намери я най-сетне в банята — синкава, изцъклена, страшна. Намери я по нощница, боса, увиснала на белия копринен шнур на японското си кимоно. Гледаше право в него с угасналите си очи. Шията й се бе удължила невероятно, вкоравена и изкривена точно там, където шнурът се бе врязал в плътта.

Никога след това не можа да разбере колко време е стоял пред трупа. Дойде на себе си едва когато усети, че до него се е изправил Неси. Лицето му бе някак особено напрегнато и удължено, но не можа да види очите му. Това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне момчето се съвзе и когато погледна към баща си, очите му бяха отново така спокойни и пуст, каквито си бяха винаги досега.

— Защо го е направила? — запита той сериозно.

— Не знам — отвърна бащата. Видя ли я тая сутрин?

— Да, както винаги.

— Не ти ли каза нещо! Или с нещо да ти е направила впечатление?

— Не, нищо — отвърна момчето. — Изобщо не ме погледна… Тя отдавна се държи тъй, сякаш не съществувам.