Днес беше сряда. През цялата нощ той бе мислил за тоя ден. И сега отново го премисляше след съня си. След съня всичко му се виждаше много по-различно. Много по-човешко и страшно, макар човешкото да бе излетяло още в първите мигове. Трябваше да си го възвърне някак. Трябваше отново да го спечели. И точно в седем часа той позвъни на момичето. Нарочно бе закъснял с цял час, за да даде възможност да се съберат всички. Рени му отвори, вече развеселена, ласкаво го поведе за лакътя. Мъчеше се в тоя миг да намери нещо в нея от лицето с изкълваните очи. От мъртвото лице. Но не намираше. Това беше весело, всекидневно, чуждо. Това беше доволно. И все пак по някакъв непонятен начин му бе близко и вътрешно.

Стаята бе претъпкана с младежи. Бяха насядали кой където намери, повечето по самия под, по жълтите и сини провинциални възглавнички, везани и бродирани, най-щастливите — на леглото. Имаше само един празен стол, навярно нейния.

— Ти ще седиш тука! — каза тя. — Защото си мой специален гост. Сега ще ти донеса чаша.

И изхвръкна от стаята със своята нова рокличка. Неси предпазливо се огледа. Дали нямаше тук някой скрит агент? Навярно нямаше, всички бяха почти деца. А кой знае, може би има и деца агенти и агенти жени, никога не се бе интересувал от тия работи. Момичетата и момчетата продължаваха да се кискат безгрижно, никой не го поглеждаше. И все пак го поглеждаше един. Дали не е той? Но кой?… Изведнъж това просто се смля в ума му. Кой е той? За кого става дума. Имаше и чужденци между гостите, две малки виетнамки, деликатни като най-ранните пролетни минзухарчета. Едната от тях трябваше да загине. Имаше един перуанец, много пламенен, смесваше в бурен поток славянски и испански думи, кръглите му като на птица очи светеха. И той трябваше да загине. И други трябваше да загинат, но сега все още се веселяха. Рени най-сетне пристигна с млечнобяла хартиена чашка, от тия, които ги пълнят със сладолед. Беше до половината налята с някаква течност.

— Това е ром! — каза тя. — Никога не съм пила ром. Ти пиеш ли?

— Пия — отвърна Неси. — Не много…

— Казват, че бил хубав.

— Кой е твоят приятел?

— Ще разбереш! — каза тя. — Скоро ще разбереш…

Но той разбра това едва когато започнаха да танцуват. Преди тоя танц му се струваше, че всеки може да бъде той. Танцуваха само двамата, под акомпанимента на китара, другите само ритмично им пляскаха. Неси едва повярва на очите си. Преди всичко момчето му се видя много дребно, може би по-дребно от самата Рени. Косата му бе силно къдрава и бухнала като на жена. Да, точно като на жена бе бухнала африканската му коса. Лицето му бе много мургаво, без никаква руменинка, изглеждаше интелигентно и чувствително. Много умело виеше лекото си гъвкаво тяло, всички гледаха него, а не Рени, макар че и тя бе много гъвкава. Все пак не бе гъвкава като него, тоя младеж превъзхождаше всички младежи в стаята, изобщо всички… може би…

Неси веднага разбра, че двамата се обичаха. Гледаха се със светнали очи, почти алчно, с истинско вътрешно наслаждение. Китарата звънтеше, все по-гръмко пляскаха с ръце около тях, перуанецът крещеше нещо неистово на испански. Той още не знаеше, че живее последните си минути. Но и Неси не знаеше това. Всъщност в тоя миг той нищо не знаеше. Той просто бръкна в джоба си, извади оттам финския нож в стана. Това бе последното, което ясно си спомняше. Всичко друго бе кръв, писъци, небитие.

Градът изтръпна от страшната новина. Тая древна страна наистина бе преживяла през своята дълга и страшна история много войни, кланета и кръв. Тя бе свикнала с кръвта. Но това, което се бе случило през тоя спокоен и мирен ден, в една обикновена младежка компания, бе не само страшно, то бе просто необяснимо. И зловещо като поличба. Защото като че ли нямаше причини и затова не можеше да има и обяснения. Анастас просто се бе нахвърлил със своя ръждясал фински нож върху непознатите хора. Бе убил трима души и тежко бе наранил неколцина. След страшна борба момчетата най-сетне бяха успели да го повалят на пода и да го вържат здраво с коланите си. Когато пристигна линейката на „Бърза помощ“, лекарите спряха стъписани на прага. Макар че през своята дълга лекарска практика бяха видели много кръв и страдания, това надминаваше всичко. Просто нямаше незасегнат човек. Но някои от тях като че ли не съзнаваха това или просто не му обръщаха внимание — бяха така покрусени от неочакваното и нечовешко нападение, точно в разгара на веселбата.

Макар че по тоя случай в пресата излезе кратко съобщение, градът бе залят от уплаха и слухове. Какво всъщност бе станало? Защо бе станало? Просто никой не искаше да повярва, че такова нещо може да се случи у нас. Но хората бързо се успокоиха. Странната биография на Анастас Алексиев като че ли обясняваше всичко. От човек, който не се е родил като другите, може да се очаква всичко. Само учените мъже, които все още наблюдаваха Неси, бяха покрусени. Те единствени знаеха, че Неси не е ненормален, че по всички техни норми за поведение, изработени от разума и практиката, даже е свръхнормален. И какво всъщност е нормално? Акселерацията ненормално явление ли е? Очевидно не е, щом е предизвикана от обективни и трайно съществуващи причини. То е по-скоро предизвестие за нов вид съществуване на човека.

Както при всяко престъпление, за тоя случай бяха изготвени купища документи. Безсмислено е да се спираме на тях, те ще ни кажат твърде малко освен лекарската експертиза, която ще хвърли нова светлина върху случая. Все пак ще споменем, че след арестуването Анастас Алексиев е бил изолиран в единична килия. Не е бил подложен веднага на разпит, защото цялото му състояние подсказвало, че не е годен да дава разумни отговори. Цели четири часа той оставал в неизменна поза — „застанал в ступорно състояние, с вдигнати ръце, сякаш се готви да хвърли нещо“, ако трябва да цитираме точно експертизата. „Напълно бездвижен. Не говори (мутизъм). Данни за катонно състояние“ — това са първите констатации на психиатрите.

През следните два дни положението му останало почти същото, макар че почнал да се движи и да приема малко храна. Но отново изпадал в „ступорни пози, прав или седнал. Секретът на носа му увиснал, без да го бърше, изсъхвал. Мълчи непрекъснато, не отговаря“. На третия ден се вкопчил здраво в ръкава на милиционера, който му носел храна, като удавник, който се мъчел да се залови за нещо. „Силата му беше нечовешка!“ — обяснил по-късно милиционерът.

В крайна сметка заключението на медицинската експертиза беше доста категорично: „Състоянието отговаря на динамиката на ендогенна психоза от шизофренния кръг.“ В прокуратурата се усъмниха сериозно в тая диагноза. Главното съмнение идваше от това, че до престъпното деяние Анастас е бил повече от нормален — „съвсем уравновесен, коректен, крайно стабилен, неспособен за възбуди и за каквито и да е извънмерни и извънправни деяния“. Да, точно така, съгласяваха се психиатрите. Психозата го е настигнала, както лятната буря настига по пътищата безгрижния пътник. И се позоваваха на смъртта на майка му като обременяващ наследствеността фактор. И особено на крайно ускорените темпове на неговата акселерация, „която е в състояние да причини сериозни смущения в психическия живот на младия индивид и да привнесе в него опасни патогенни изменения“. Така или иначе, медицинската експертиза бе уважена, Анастас не бе подведен под съдебна отговорност за убийствата, тъй като те са били извършени в състояние на невменяемост. Той незабавно бе преместен от ареста в специално болнично заведение, което на обикновен език наричаме лудница.

Но още преди да бъде изпратен там, Неси постепенно дойде в състояние, което и най-прецизният психиатър би приел като съвсем нормално. Той бе извикан два пъти на дълъг и подробен разпит при следователя с известна практика по деяния, извършени в невменяемо състояние. На въпросите Анастас отговаряше разумно и логично, без никакъв опит да се отклонява от тях или с нещо да се оправдава. Но на всички въпроси, които трябваше да изяснят какви са били мотивите на неговото нечовешко нападение, той просто не беше в състояние да отговори. Ревност, предизвикателство, обида? Не, не!… В никакъв случай!… Всъщност не помнеше, не беше сигурен. С момичето се виждал за втори път, с нейния убит приятел — за първи. И да е имало нещо подобно, то се е родило в мига, силно хипертрофирано. Но той наистина не го помни. Защо е нападнал приятеля на Рени точно когато са танцували? Защо не преди това? Защо не след това? Може би е забелязал в поведението им нещо особено?