— Тогава защо го убихте?

Неси замълча за миг.

— От логична гледна точка е възможна само една причина, господин Кавендиш. Ако изведнъж съм придобил нещо човешко. Някакво чувство, някаква страст, някаква болна амбиция.

Кавендиш мълчеше, той знаеше, че младежът е прав. Както винаги, неговата логика бе съвсем безукорна. И понеже мълчеше, Неси подхвана:

— Вие грешите с вашата наивна, буржоазна теория, господин Кавендиш. Аз не допускам, че разумът може да пречи на големите човешки чувства. Поне на тия, които вашите най-прочути писатели утвърждават именно с разума си. Това е алогично — вътре в самото съзнание да си противоречат и взаимно отричат неговите положителни категории. Човечеството наистина може да загине, но не от своя ум, а от своята глупост.

— За съжаление историята не потвърждава тая ваша елементарна логика! — каза философът, но тоя път гласът му прозвуча малко унило.

— Господин Кавендиш, аз не обичам тая ваша отвратителна наука, която вие наричате история. Аз просто не я разбирам. История на какво? История на насилие, на жестокости, на садизъм. Особено през тая последна война. На какво се дължат те? Нали на грубите и примитивни човешки чувства и страсти.

Кавендиш енергично поклати глава.

— Ето тук генерално грешите — каза той. — Жестокостта и насилието никога не почиват на чувства. Напротив — те обикновено означават пълно безчувствие.

— Слушайте какво ще ви кажа! — тоя път малко нетърпеливо възрази Неси. — Вие напразно приписвате на човечеството това, което е присъщо само на вашия отвратителен обществен строй.

Стана нещо неочаквано, Кавендиш почервеня като пред припадък и кресна невъздържано:

— Аз не съм никакъв буржоазен учен, запомнете това!… И дълбоко ненавиждам всеки строй на насилия и неправди. И това запомнете. Кажете ми, защо убихте Кирил? И аз ще ви кажа кой сте вие и на какъв строй принадлежите!

Неси го погледна презрително.

— Възможна е само една разумна хипотеза — за да събудя човешкото в себе си! — отвърна той. — Каквото и да е то. Както и да се нарича!

Кавендиш изведнъж се сви на мястото си, сякаш бе получил удар в стомаха. И мълча тъй до края на пътя. Едва когато колата спря пред хотела му, той се пораздвижи и каза неохотно:

— Аз ще си замина с първия самолет, господин Алексиев. И повече няма да се видим. Тъй че искам да ви кажа моята последна дума! — Той се позапъна малко, но продължи: — За вас има само едно спасение в тоя живот — да се влюбите.

В първия мит Неси просто не повярва на ушите си. Тоя човек наистина ли е изкуфял? Но сега Кавендиш изглеждаше така натъжен и безпомощен, че Неси се задоволи да измърмори:

— За съжаление, господин Кавендиш, това е последното, което мота да сторя в живота си. За да не кажа, че изобщо е невъзможно.

— Не, не е невъзможно! — възкликна горещо Кавендиш. — Тука грешите. Аз ще ви обясня.

Той се огледа безпомощно, после каза:

— Елате за малко в хотела!… Ще ви обясня, да, ще ви обясня!…

Докато шофьорът се занимаваше с багажа, те влязоха в дневния бар и седнаха на една странична маса. Бе съвсем празно, в следобедната хладина само двете барманки бяха потънали в някакъв свой увлекателен разговор. Дори не погледнаха към тях, пък и те нямаха нужда от нищо. Кавендиш, бледен и червен едновременно, като резен от пражка шунка, започна възбудено:

— Искам да ви обясня вашия сън. Спомняте ли си — митовете и белия айсберг. Трябва правилно да ме разберете — не съм фройдист. И даже напротив. И все пак в това отношение Фройд е прав — сънищата издават нещо от скритата същност на човека. От неговата сподавена душевност. Е, добре, знаете ли какво означава вашият сън?

— Според мен — нищо! — отвърна Неси неохотно. — Просто една картина.

— Но какво е изскубнало тая картина от вашето подсъзнание? От вашата историческа памет, да речем? Някаква вътрешна нужда може би. Някакво вътрешно напрежение. А тая нужда според мен се нарича жажда за красота.

Неси го погледна колебливо. Жажда за красота? Това като че ли не бе лишено от някакъв смисъл. Кавендиш сякаш усети неговото вътрешно колебание, защото продължи оживено:

— Помислете, помислете!… Всичко това не поразява ли именно с красотата на своите багри! Бяло и синьо, в своята неизмерима чистота! И движенията на китовете освен това. Няма нищо по-могъщо, по-царствено и красиво от гмуркането на кит. И по-величествено. И по-вечно. Откакто ми разказахте вашия сън, тая картина просто не може да излезе от главата ми.

— Да, добре. Само не разбирам какво общо може да има то с любовта?

— Как да няма! — едва не възкликна Кавендиш. — Любов и красота са две почти равнозначни понятия.

— Не вярвам — отвърна Неси. — Любовта е една от най-елементарните примки на природата. За тая цел понякога наистина си служи и е красотата. Но не винаги. И все по-често започва да предпочита грозното, деформираното, перверзното.

— Да, вярно е. Но това се отнася до похабените хора. До изчерпаните вътрешно. Само пред вас стои тая чудна възможност да започнете всичко отново. Или — по-точно — за първи път. И вие ще започнете именно с красотата — като лъвовете, като пауните, като нескопените коне, като гугутките. Разберете — то лежи у вас. То търси някакъв израз. Намерете го! — каза Кавендиш едва ли не пламенно. — Това е единственият ви шанс.

Неси щеше да си спомни тоя разговор в часа преди своята трагична смърт. Защо го бе повел Кавендиш по тоя път? Като ангел или като сатана? Да го спаси или да го погуби?

Външно животът на Неси с нищо не се промени. Ставаше рано, пробягваше утринния си крос, с педантична точност се появяваше в своя огрян от слънцето кабинет. И като че ли не забелязваше ни пустотата, ни глухата тишина, с която бе обкръжен. Никой не го потърси да го попита какво всъщност се бе случило, как бе загинал неговият приятел — нито шефовете, нито колегите му. Може би инстинктивно се плашеха от истината. А може би чисто и просто не искаха да се намесват в чужди истории, особено в кървави.

И все пак нещо се промени в живота на Неси — той вече не работеше. Не, не съвсем — работеше все пак нещичко, но без желание, с усещане за вътрешна пустота. Понякога седеше с часове пред затворената зелена папка, мислеше. Видът му ставаше все по-вглъбен, очите все по-немилостиви. За пръв път мислеше за себе си. Кой бе той всъщност? По каква причина не приличаше на другите хора? Досега имаше готов, неизменен отговор — всъщност разликата е само в това, че далече ги е изпреварил и надраснал. Ще минат може би векове и всички ще заприличат на него — и по ум, и по вътрешна сила. Така мислеше той. Но ето че сега това негово мнение като че ли се поразклати. Всъщност Неси нямаше неща, които всички други хора имаха. Така например той нямаше детство. Дали наистина в тая крехка възраст у децата не се образуват именно ония неща, които му липсваха. Чувствата например? Въображението? Или пък съвестта, която всички единодушно твърдяха, че му липсва?

Той все по-често сядаше в малката квартална градинка, внимателно наблюдаваше децата, които щъкаха по алеите — децата, които крещяха, които се блъскаха, които си издърпваха от ръцете играчките, които се цапваха внезапно с детските си юмручета и след това надаваха неистов рев — и удареният, и побойникът. Никак не разбираше как това може да предизвика толкова умиление във възрастните хора, които ги пазеха. „Всъщност — мислеше той — децата по нищо не се различават от възрастните, само дето са по-откровени в своите действия. Какво свястно нещо може да се образува у тях, когато целите кипяха в стихията на своите лудории и пакости?“

Изведнъж той загуби всякакъв интерес към децата. Просто не заслужаваше да си губи времето с тях, там нямаше да намери нищо. Стоеше умислен в ранните утрини пред прозореца, дишаше по навик дълбоко и силно. По навик, наистина, иначе що за глупост да се грижиш за това жалко и тленно човешко тяло, което, така или иначе, годините неминуемо ще отмъкнат в гроба. Така мислеше той. Всичко можеш да излъжеш на тоя свят, само няма как да подправиш оная вътрешна рецепта, която вече ти е предписала и предопределила всичко — до последното камъче в бъбреците. Нощите вече бяха станали по-дълги, улицата навън все още тъмнееше без зари, в кухите очи на прозорците се таеше мрак. Откакто се бе върнал, нейният прозорец бе затворен и облепен с пожълтели вестници отвътре, приличаше на сляпо око с перде, което вижда само мътилките на утринната светлина. После затягаше връзките на своите безукорно бели кецове и се впускаше в жалкото си утринно приключение. Нищо не се случваше през тия утринни часове. Само веднъж спря всред алеята, леко стъписан. От храстите изскочи някаква проскубана котка и мина едва ли не под носа му. Тя го погледна за миг, кръглите й жълти очи бяха съвсем безчувствени. Но той едва забеляза котката. В зъбите си тя държеше малка катеричка, мъртва навярно, безжизнено отпусната и окървавена. Обзе го слабо вълнение, едва забележимо може би, но той щеше да го запомни. После котката изчезна в храстите със своята плячка.