Те се бяха оженили твърде късно и дълго време нямаха деца. Алекси не успя да я заведе на някой добър специалист. Тя беше толкова свенлива, че не смееше да се покаже пред мъжа си, та камо ли пред непознат човек. Изтече доста време, докато тя веднъж се облегна на гърдите му с лек руменец на бледото си лице.

— Алекси, изглежда, че съм забременяла.

Той толкова се зарадва, че даже се изплаши. Сега, разбира се, трябваше обезателно да отиде на лекар, да провери дали чудото наистина се е случило. Той точно така се изрази — чудото. И беше прав, разбира се. Нищо в природата не беше по-велико и по-загадъчно от човешкото зачатие. В него тя сякаш бе вложила върховите си възможности. Защото създаваше не просто живот, създаваше нещо много повече. В това Алекси сам се увери, когато Неси се появи на бял свят. Но сега той само измърмори простичко:

— Е! Утре ще те заведа на лекар!

— Не, не! — възкликна тя толкова енергично, колкото позволяваше нейният меланхоличен глас.

— При лекарка, мила.

— Какъв смисъл, Алекси, то и без това ще си проличи.

Но минаха три месеца, и нищо не пролича. Изглеждаше, че се е излъгала. Но след още три месеца тя отново каза:

— Алекси, тоя път наистина съм забременяла.

Да, тоя път тя не се бе излъгала. Както навярно не се бе излъгала и първия път. След няколко месеца вече ясно й пролича. Детето в нея растеше и растеше, непрекъснато наедряваше. Корнелия вече не приличаше на лира, а на контрабас, толкова се бе увеличил обемът й. След няколко месеца тя едва ходеше. Беше толкова засрамена от вида си, че изобщо престана да излиза от къщи. Алекси сериозно се разтревожи, но беше безпомощен. Тя лежеше унило, лицето й ставаше все по-отпуснато и апатично, все по-обречено, сякаш щеше да расте тъй до безкрайност.

Минаха още няколко месеца, тя вече едва ставаше ог леглото си. Лежеше завита в леко памучно одеяло, коремът й се извисязаше под него като хълм или, по-точно, като тепе — толкова бе стръмен и обемист. Все така енергично отказваше да приеме какъвто и да е лекар. Алекси не разбираше, че всъщност е права — какво можеше да й помогне сега лекар? Освен да и предскаже, че ще роди хипопотамче.

Никога не разбраха колко време го е носила — може би десет месеца, може би повече от година. Най-сетне дойде някакъв известен професор, дълго време оглежда и опипва корема й, лицето му ставаше все по-загрижено и озадачено. Корнелия съвсем бе примряла, устните й бяха побелели от притеснение. Професорът се разходи мрачно из стаята, после хвърли презрителен поглед към Алекси и каза:

— Детето е едно… И в съвсем нормално положение.

— Тогава какво ви тревожи? — попита Алекси предпазливо.

— Как какво? Неговият обем, теглото му. Може ли културни хора да бъдат толкова невежи. Особено пък вие — научен работник. Да оставите детето да се охрани в нея като прасе. Нужни са били разходки труд, движение — сега това го знае всяка селянка.

Алекси гузно мълчеше. Като излязоха вън, професорът загрижено каза:

— Страхувам се, че това дете няма да се роди нормално… Как да се роди? Ще разцепи жена ви като с брадва.

Изминаха още два месеца. Два трагични и страшни месеца, както ги преживя самият Алекси. Професорите съвсем се разтревожиха, всяка седмица свикваха по един консулт, губеха се в догадки. Бебето отдавна бе преминало всички срокове за своето раждане, но все още бе живо и жизнено в нея. Изглежда, че му харесваше там, да си живее спокойно и несмущавано на чужда сметка, не проявяваше никакво желание да се появи на белия свят. Корнелия съвсем отпадна, само погледът й се промени — не беше вече ни унил, ни отчаян, изпълни се внезапно с някаква лъчезарност, сякаш се готвеше да роди не обикновено дете, а Месия. Но как да роди, като не чувствуваше в себе си никакви родилни болки, никакви напъни, а през последните дни като че ли и никакво движение. Едва тогава прибраха Корнелия в родилния дом и заявиха на Алекси, че ако бебето не напусне до два дни доброволно своята майка, ще го извадят с цезарово сечение. Колкото и да бе загрижен и уплашен, Алекси веднага се съгласи. Като научи новината, Корнелия тихо каза:

— А може би не трябва да се роди, Алекси… Щом не иска…

— Много ме интересува какво иска!… Важното е да избавим теб от това чудовище.

Тъй и стана — извадиха Неси от корема на майка му. Когато най-сетне хирургът го вдигна в ръцете си, всички в операционната се облещиха. В никакъв случай не приличаше на новородено бебе, по-скоро на израсло момче, вече готово да проходи. Хирургът го плесна силно отзад, за да му възстанови рефлекса за дишане. Неси навярно намери тая постъпка най-малко за невъзпитана, защото се обърна и го погледна учудено с ясните си очи. Лицето, което видя, макар и обърнато, му се стори несимпатично и арогантно. Той се опита да му отвърне с някаква ругатня, но за негово собствено учудване от устата му излетя нещо, което можеше да мине и за крясък на павиан. Все пак това съвсем задоволи лекаря.

— Готово! — каза доволно той. — Сложете го на кантара!

Докато сестрата го мереше, всички се натрупаха наоколо. Дори не можеха да си поемат дъха от изненадата.

— Осем килограма и сто и двайсет грама! — обади се смаяната сестра.

Неси все тъй лежеше по гръб върху заобленото студено желязо на теглилката. Измъчваше го чувството, че е виждал и друг път това. Не хората, разбира се, за хората той знаеше. Сега гледаше със затаен дъх белите им престилки, по-точно, кървавите петна по тях, тоя ярък, силен и вкусен цвят, който сякаш усещаше със стомаха си. Тогава изведнъж осъзна, че е гладен, истински, човешки гладен, с устата си, а не с жалкото си пъпно черво, което толкова месеци се бе увивала около него. Но и тоя път вместо сносна фраза от устата му отново се изтръгна писклив лай.

— Май че ни проговори нещо! — обади се един от асистентите.

Хирургът приближи със своята едра тромава походка. Лицето му ставаше все по-озадачепо и недоволно.

— Това не е човек! — измърмори той под носа си. — Това е нещо сбъркано.

— Напротив, чудесно бебе! — възкликна обидено сестрата.

Тя беше права, разбира се. Нито в тоя дом, нито в кой да е родилен дом по света не се бе раждало досега по-красиво бебе. Или все едно, по-красиво момче. Както е известно, бебетата се появяват на света моравочервени, сбръчкани като спечени ябълки, несъразмерни, с криви, уродливи крачета, с белезникави пръстчета, като гъбясали от влагата на майчината утроба. Неси беше каймаченобял, строен, с ясен поглед на големите си сини очи, с чело на мъдрец. Но и старият професор беше прав. Въпреки своето физическо съвършенство от момчето сякаш се излъчваше нещо нечовешко, неестествено, почти уродливо, каквото впечатление впрочем създава и голата целулоидна кукла със своята идеална съразмерност и с изцъклените си ясни, немигащи очи.

И въобще жените в операционната харесаха Неси много повече от мъжете, които се чувствуваха едва ли не провокирани. Грабнаха Неси, изкъпаха го, грижливо го повиха в бебешки пелени. Между тях някак неестествено стърчеше едрата му философска глава, очите му продължаваха да изучават обстановката. В края на краищата тия смахнати двуноги, които май че се наричат хора, няма ли да му дадат да хапне нещо?

Само на майка му не можеха да го покажат, защото оше не бе дошла в съзнание. Но хирургът беше сигурен, че блестящо се бе справил с тая необикновена операция, така че отиде спокоен при бащата, който го чакаше в собствения му кабинет. Щом го видя, Алекси нервно подскочи на стола си. Изглеждаше настръхнал, като изплашен до смърт котарак, само за тия два часа брадата му бе порасла с половин сантиметър.

— Как е Корнелия? — едва не гракна той с пресъхналото си гърло.

— Бъди спокоен, напълно в ред!

— А момчето?

— Защо мислиш, че е момче? — запита шеговито хирургът.

— Ами при тия размери?

— Да, наистина е момче… И то не какво да е…

И хирургът спокойно и търпеливо разказа на Алекси какъв необикновен син му се бе родил. Докато говореше, очите на Алекси някак особено заблестяха, нещо едва ли не фанатично се появи в погледа му.