Някои на вид дребни неща наистина смущаваха учените мъже. Колкото повече растеше, толкова Неси ставаше по-затворен, мълчалив и недружелюбен. Макар да четеше много, не беше особено любознателен. Не проявяваше никакви сръчности или дарби. Като че ли нямаше въображение, или поне така им се струваше. Понякога задаваше наистина нелепи детски въпроси: „Защо самолетите не махат с крила?“… „Защо лебедите не потъват?“

Неси като че ли и инстинкти нямаше. Той ужасно се учуди, като откри, че ютията пари. Или че котлонът може да ти изгори пръстите. Тия неща той разбра от собствения си опит. Но най-голямата изненада се получи, когато за пръв път го заведоха на море. Корнелия, разбира се, си остана вкъщи — не можеше дори да си представи как ще се появи пред толкова много хора в някакъв си бански костюм. Честта за пръв път да заведе момчето на море се падна на Алекси. Не може да се каже, че морето му направи особено впечатление. Прие го съвсем естествено, както между впрочем почти всичко на тоя свят. Много по-силно впечатление му направи невероятно косматата фигура на баща му. Той го поразгледа скептично, дори с известно отвращение, после запита:

— Защо имаш толкова косми?

— Случва се! — отвърна неохотно Алекси. — Или забрави, че човекът е произлязъл от маймуната…

— Във всеки случай ти приличаш повече на куче! — отсъди безцеремонно Неси.

Алекси обидено се завря под един от чадърите. Останал сам, Неси нехайно се запъти към морето. Тук брегът бе много плитък, той свободно, без никакво двоумение нагази водата. В първия миг нейната студенина сякаш го изненада. Но като разбра, че хората просто не й обръщат внимание, продължи нататък. Той вървеше и вървеше напред, водата стигна до гърлото му, но момчето продължаваше все тъй спокойно. Когато стигна брадичката му, Алекси изведнъж се досети какво може да стане. Той се хвърли като луд напред и успя да го измъкне, когато над водната повърхност бе останала да стърчи само тъмнорусата му коса. И тук за пръв път Алекси му зашлеви един плесник, който момчето нямаше скоро да забрави. Но сега само го погледна мрачно и запита:

— Защо ме удари?

— Слушай, глупак, не разбра ли, че ще се удавиш? — каза ядосано Алекси.

— Какво значи удавиш? — запита момчето без никакъв израз на страх.

— Ще глътнеш вода!… Дробовете, с които дишаш, ще се напълнят, ти ще се задушиш.

— Как така ще се напълнят? — не разбираше Неси. — Нали устата ми са затворени?

— Но ти ще ги отвориш… Защото имаш нужда от въздух.

— Глупости! — каза презрително Неси. — Зер не мога да направя разлика между въздух и вода.

— Това става по инстинкт, глупако!…

— Ако ме наречеш още веднъж глупак, ще те заплюя! — каза сухо Неси.

Но Алекси бързо измъкна момчето на пясъка, все още разтревожен от неочакваното му поведение. Всъщност защо неочаквано, всичко това беше съвсем в неговия стил. Както и въпросът, който незабавно последва:

— Всъщност какво е инстинкт?… Постоянно слушам тая неразбрана дума.

Както винаги, той задаваше въпросите си без особено любопитство. Но тоя път Алекси разбра, че е длъжен да му даде някакво обяснение.

— Инстинктът е вродено поведение на животните…

— Но аз не съм животно…

— Чакай, не бързай. И хората имат инстинкти, макар и не така многобройни. Инстинктът за самосъхранение спасява човека там, където му липсва опитът… Както в случая е морето например. Това е нещо като безусловен рефлекс, човек му се подчинява, без да мисли.

— Аз винаги мисля! — каза момчето. — И ми се струва, че това е съвсем достатъчно.

— Не е достатъчно! — едва не кресна баща му. — Ако не те бях измъкнал, ти щеше да се удавиш…

Тоя път момчето продължително се замисли.

— Изглежда, че наистина нямам инстинкти! — каза Неси. — Това означава ли, че не съм човек?

Тук Алекси за пръв път се вгледа съвсем озадачен в красивото безчувствено лице на своя син. И за пръв път усети как в сърцето му се вля някаква милост, някакво съжаление към това дете-чудо, което навярно бе по-безпомощно от обикновените хора.

— Не, разбира се! — отвърна той меко. — У човека инстинктите бавно отстъпват място на ума и съз нанието.

Лицето на Неси внезапно се оживи.

— А може би съм свръхчовек? — запита той. — Щом съм изпреварил хората дори в инстинктите?

Алекси недоволно се понамръщи.

— Не обичам тази дума — отвърна той. — Защото обикновено си я присвояват хора, които стоят по-долу и от животните.

През това лято Неси още веднъж изплаши до смърт своите родители. Тоя ден семейството бе отишло на разходка до Аладжа манастир край Варна. По едно време Неси изчезна за няколко минути в горичката, после отново се появи. В ръцете му се гърчеше половинметрова змия, но той я държеше съвсем близо до главата, така че тя не успяваше да го ухапе. Като видя тая страшна гледка, Корнелия мигновено припадна. Алекси буквално се обърка на кого да помогне по-напред. Жена му лежеше бездиханна край него. Момчето държеше все така змията пред очите си, двамата се гледаха студено и злобно. Всъщност момчето не изпитваше никаква ненавист към гадинката. Просто не му се искаше да падне: по-долу от нея. В края на краищата тя беше в неговата власт, не той в нейната.

— Неси, хвърли й веднага! — изкрещя като луд баща му.

Момчето го погледна с недоумение. Какво кара хората да изпадат в такива нечовешки състояния? Какво необикновено и страшно нещо променя така рязко поведението им? Не можеше да си обясни. Сам той никога и при никакви случаи не можеше да загуби душевното си равновесие. Неси се замисли за миг, после недоволно захвърли плячката си. Тя се изви във въздуха, падна на земята и мигновено изчезна. Корнелия вече се бе съвзела, навярно си мислеше, че й се е привидяло нещо, толкова Неси изглеждаше спокоен и невъзмутим. Алекси го приближи пребледнял, адамовата му ябълка подскачаше от ярост.

— Слушай, знаеш ли какво е змия?

— Знам, разбира се.

— А знаеш ли, че е отровна?

— Това е смок — отвърна момчето. — Смокът не е отровен.

Алекси само махна ръка и притича до жена си. Тя вее тъй уплашено гледаше към момчето. Сега и момчето вече я гледаше — пренебрежително и равнодушно. Тогава Корнелия наведе глава и за пръв път заплака — тихо и безутешно. Не ронеше сълзи, не хлипаше, просто изливаше безшумно мъката си.

— И навярно имаше за какво. През последната година Алекси сякаш бе забравил жена си, толкова бе увлечен по своя син. Отначало той просто не можеше да си намери място от радост. Толкова бе зашеметен, че не забелязваше странното състояние на жена си, до късна нощ разговаряше с нея за чудото, което бе спо-ходило техния дом. Новият Адам, който ще сложи началото на ново човешко поколение — това бе първият му мотив. Че са създали някакъв супер гений — това бе вторият. Но месеците минаваха, а настроението на Алекси спадаше все повече и повече, ставаше все по-мълчалив и унесен. И все тъй не забелязваше жена си, сякаш бе станала прозрачна като въздуха. Но не това я плашеше, не това я правеше все по-отпаднала и унила. Плашеше я нейният собствен син.

В това Алекси се увери още докато бяха на Златните пясъци. Той по-скоро усети, отколкото разбра, че нощем Корнелия просто не спи. И след всеки изминат ден ставаше все по-бледа, по-унила и по-безпомощна. И веднъж той се събуди от тихия й плач, толкова нещастен, горчив и отчаян, че просто се вледени.

— Какво ти е, Корнелия? — запита уплашено той.

— Алекси, нека се върнем в София! — каза тя умолително.

— Разбира се. Още утре… Щом тука не ти е приятно…

— С тебе навсякъде ми е приятно, Алекси — отвърна тя.

— Ами тогава защо?

— Не мога да спя в една стая с това момче.

От няколко месеца тя наистина спеше отделно. Просто така бе поискала и в своята залисия около сина си Алекси дори не бе запитал защо. Но сега, поразен от думите й, той каза:

— Чуваш ли се какво приказваш, Корнелия? Как тъй не можеш?…

— Не знам!… — отвърна тя безпомощно. — Просто ме е страх от него, Алекси. Не разбираш ли, че ме е страх?