— Дали ще успеем, сър? Щом сте набелязан да ви убият, Тайтъс Оутс вероятно знае как изглеждате.

— Не се отличавам с нищо и освен това си спомням, че лорд Ашли има прислужник с превръзка на едното око. И аз ще си сложа. Така ще се прикрия по-добре.

— Тогава освен чиновник, ще бъда и актьор?

— Да, Елис. Като Уилям Маунтфорд.

— Моите уважения, сър, но избрахте неуместен пример. Актьорът Уилям Маунтфорд беше убит.

— Нима?

— Не си ли спомняте? Осъдиха лорд Моън.

— Да, сега си спомням. Не беше убит заради играта си, а заради връзката си с дама, срещу която лорд Моън възразяваше.

— Ще скрия пистолет в каретата, за да се отбранявам, ако ни разкрият. Мисля, че планът ви да измамите Оутс и приятелите му хугеноти е най-опасното нещо, което сме предприемали.

— Ще вземем всички предпазни мерки. Господин Хол ще ни бъде кочияш. И той ще бъде въоръжен. С Божията помощ, ще успеем.

Нютон извади празен лист и написа следното послание:

В понеделник сутринта взехме за мен дрехи втора употреба от магазина на господин Джордж Хартли на Монмаут Стрийт с обещанието, че ще ги върнем, когато си свършим работата с тях. Издокарах се в копринен костюм, копринени чорапи, кадифена пелерина, хубава боброва шапка с щраусово перо, бастун със сребърна дръжка, къса шпага с позлатена ръкохватка, напарфюмирана сребриста перука, меки, ухаещи на жасмин ръкавици, син шал и широк кожен маншон за ръцете, където скрих малък пистолет. Това бяха най-хубавите дрехи, които бях обличал, макар да изпитах известно неудобство от информацията на господин Хартли, че ги е взел от трупа на дързък и елегантен разбойник на име Грегъри Харис, обесен на Тайбърн. Дрехите му били продадени от палача, който имаше привилегията да го стори. Завърших облика си на лорд с голямо количество пудра на лицето, перуката и редингота си и кутийка за енфие и заех няколко превзети пози. Чувствах се свръхизискан, още повече когато Нютон ми каза, че действително приличам на лорд. Единствено съжалявах, че госпожица Бартън не може да ме види и да се съгласи с мнението на чичо си.

В седем вечерта каретата на милорд Халифакс взе Нютон и мен от Тауър и ни откара на север към Хампстед и клуб „Кит Кат“, който се намираше в странноприемницата „Горното шише“ на Хийт Стрийт. Докато минавахме през града, хората ни гледаха, защото каретата беше много хубава, със стъклени прозорци, двама кочияши в ливреи и шест черни коня със зелени панделки, завързани на гривите и опашките.

Няколко минути преди осем каретата спря пред странноприемницата в Хампстед, най-модната част на Лондон, тъй като беше разположена на високо, проветриво плато. „Кит Кат“ беше клуб на най-разпалените виги и най-известният в Лондон и сред членовете му бяха писателят публицист Джонатан Суифт, есеистът и критик Джоузеф Адисън, есеистът и драматург сър Ричард Стийл, архитектът, пътешественик и драматург сър Джон Ванбурх, драматургът поет Джон Драйдън, драматургът Уилям Конгрийв, художникът сър Годфри Нелър, лорд Ашли и лорд Моън, който бе убил актьора Уилям Маунтфорд, а по-късно и херцог Хамилтън на дуел. Клубът беше шумен, осветен ярко като вътрешността на фенер. Разумно го бяха направили там, а не в Сити, защото някои от по-младите членове се славеха като безнравствени и често палеха огньове по Хийт Стрийт, където изгаряха чучела на папата.

Четвърт час господарят ми и аз седяхме в каретата и чакахме злодеят Тайтъс Оутс да пристигне.

— Може би подозира, че нещо не е наред — предположих аз, тъй като започнах да се безпокоя, че той няма да дойде.

— Няма причина — отвърна Нютон, който изглеждаше заплашително с превръзката на окото си. — Заговорниците са сигурни, че шифърът им не може да бъде разгадан. Убеден съм, че ще дойде.

Докато разговаряхме, господин Хол забеляза висок мъж, който върви към нас по хълма, и ни предупреди, че нашият човек пристига.

— Не забравяйте, че сте член на Парламента и бъдещ граф Шафтсбъри. Не е необходимо да давате обяснения. Разговорът трябва да се води върху каквото той ви каже. Ще ви помагам, но не мога да си позволявам прекалено много, защото би изглеждало подозрително. Трябва да бъдем изключително хитри и ловки с този човек.

Оутс се приближи до каретата и Хол слезе и отвори вратата. Оутс, който се беше задъхал, тъй като разстоянието от Акс Ярд не беше малко, се поклони официално.

— Към лорд Ашли ли имам честта да се обърна? — попита той с надменен, кънтящ глас.

— Това е Негова светлост — отвърна Нютон. — Ако вие сте доктор Оутс, качете се, сър.

Оутс се стъписа и се вторачи за миг в Нютон, сякаш се колебаеше дали да не си тръгне.

— Нещо не е ли наред, доктор Оутс? — попита Нютон.

— Не, само че вече не ме наричат с това име по предложение на Негова светлост.

— Ако предпочитате, ще ви наричаме доктор Дейвис. Не е необходимо да се притеснявате. Радвам се на пълното доверие на Негова светлост по този въпрос, както и по всички останали.

Оутс кимна, качи се в каретата и се отпусна на седалката с очевидно облекчение. Хол затвори вратата след него и мигновено усетих особената, сладникава миризма, разнасяща се от Оутс. Изчаках Хол да се качи на капрата и потропах с бастуна си по тавана, за да му дам знак да кара обратно към Лондон. Кочияшът размаха камшика и каретата се отправи на юг по Хийт Стрийт, към Сити.

— За мен наистина е чест, милорд — раболепно каза Оутс.

— Не познавах дядо ви, но съм чувал, че е бил велик човек.

Прозях се превзето и размахах копринената си кърпа пред устата, както веднъж бях видял да прави лорд Халифакс в Съвета отговарящ за държавната хазна.

— И се радвам, че ви служа, както на него — добави Оутс.

— Това е голяма чест за мен.

— Fagon, fagon57 — нетърпеливо и раздразнено рекох аз. — Да продължим по-нататък. И, моля ви, не го наричайте служене, доктор Оутс, защото въпросът е твърде отчайващ, за да се справя сам. Всъщност се притеснявам доколко е сериозен планът ни. Толкова много, че дойдох чак в Хампстед да пия минерална вода. Бих желал да ме успокоите, че всичко е готово. Писах ви не от скрупули, сър, а поради липса на доверие в нашето начинание. Кълна се, искам всички римокатолици да горят в Ада, но се тревожа, че това досадно нещо може да се обърка. Вие имате опит в тези неща, доктор Оутс. Вие сте нашият Ахил в настоящия замисъл и тъй като от няколко дни съм изнервен, натъжен и обезпокоен, бих желал да се посъветвам с вас. Затова ви написах писмото и ви повиках, сър.

— Уверявам ви, че всичко е точно така, както трябва да бъде, сър — отвърна Оутс. — Памфлетът на господин Дефо, който ще предизвика гняв у всички добри протестанти, вече е отпечатан и чака подходящия момент да бъде разпространен.

— Бих желал да го прочета — рекох аз и после се обърнах към Нютон. — Защо не съм виждал памфлета, Джон?

— Не сте го виждали? — учуди се Оутс. — Уведомиха ме, че лорд Лукас ви го е показал.

Поклатих глава.

— Може би ми е показал нещо друго, но се опасявам, че съм го изгубил.

— Имам още екземпляри в дома си — каза Оутс. — Мога да ви покажа един, ако искате.

— Да. Ще отидем с каретата до жилището ви, доктор Оутс, и ще взема памфлета.

Нютон се подаде през прозореца на каретата и каза на кочияша, че когато стигнем до Лондон, трябва да отидем в Акс Ярд.

— Още по-загрижен съм за предаността на нашите съмишленици, доктор Оутс — продължих аз. — Лорд Лукас се похвали с хората от Артилерията и колко са му верни. Но, в края на краищата, повечето са французи. А добрите англичани? Когато го видях последния път, му рекох: „Кажете го на другите, милорд, не на мен.“ Той се ядоса и направи гримаса. Обясненията му не ме убедиха. Чух обаче, че вие сте много изтънчен човек, доктор Оутс. Дядо ми все го повтаряше. Ето защо реших да се срещнем a la derobee58. Лорд Лукас не знае, че разговарям с вас, нито някой, и предпочитам да остане така.