— Не беше трудно. Първия път влязохме в крепостта като нощни извозвани на човешки изпражнения. Стражът се държеше на разстояние от нас, защото никой не иска да се приближава до лайносъбирачи. И докато господин Скруп отвличаше вниманието му с въпроси, аз откраднах ключа за Лъвската кула. Знаехме къде е, защото пиех с пазача и той ми каза. Вашият шпионин вече беше завързан и търпеливо чакаше в каретата на господин Скруп на Тауър Хил. Втория път докарахме каруца със сено. Убих Мърсър в нашата работилница и после го сложих в каретата, а господин Скруп отиде в квартирата му, за да остави други фалшиви улики за вас. Сетне отидохме в Тауър, оставихме трупа, подредихме сцената така, както я намерихте, разтоварихме сеното и си тръгнахме.

— А книгата в библиотеката на Тауър? Господин Скруп ли я остави там да я видя?

— Да, сър.

— Бих желал да знам повече за госпожа Бернингам — обърнах се аз към Робле.

— Тя и Скруп бяха любовници, сър. Госпожа Бернингам беше безмилостна. Отрови съпруга си по внушение на Скруп, без да й мигне окото. — Робле млъкна и се закашля. — Признах всичко, сър. Не съжалявам, защото ми олекна на душата.

Аз пък съжалявах, че клетият нещастник не умря тогава, защото три месеца по-късно беше закаран с гальота на Тайбърн, където срещна смъртта си. Главата му беше забита на кол на място, откъдето се виждаше в целия град.

Смъртта на Робле беше жестока, но не можеше да се сравни с участта, която очакваше госпожа Бернингам на другия ден.

Тя беше изкарана от „Нюгейт“ и след чашка бренди, дадена й от глашатая на „Светия гроб“ бе поведена сред огромната тълпа, събрала се в средата на улицата. Там я накараха да стъпи на високо столче, сложиха примка на шията й и я завързаха за железен обръч на върха на кладата. След това ритнаха столчето и докато госпожа Бернингам все още беше жива, изсипаха две каруци съчки и ги запалиха. След като огънят изгори тялото й, тълпата се забавлява, като риташе пепелта й. Нютон и аз присъствахме на екзекуцията й. Мисля, че има нещо нечовешко в това да изгориш жена, която поради по-немощното си тяло е по-склонна да греши и следователно заслужава повече снизходителност. Жената си е жена, колкото и да е проявила коварство.

Нютон беше разкрил загадката на само две от убийствата, извършени в Тауър от Сейнт Леджър Скруп и неговият съучастник и прислужник Робле. Разкриването на загадката на другите две убийства и голямата тайна, която криеха, все още стоеше пред нас. Тук трябва да обясня какво се случи, след като къщата на Скруп изгоря и как Нютон беше изправен пред най-големия риск за живота си и опетняване на доброто му име, откакто се беше родил, защото лондонският университет на име „Живот“ предоставя на студентите си много по-разнообразно образование, отколкото може да се намери в учебните заведения в Кембридж.

В деня след екзекуцията на госпожа Бернингам аз отидох в кабинета и видях, че Нютон седи на креслото си до камината и гледа намръщено. Не се учудих, че не отвърна на поздрава ми, защото вече бях свикнал с периодите му на мълчание, които понякога бяха много тягостни. Странното беше, че пренебрегваше настоятелното ухажване на Мелхиор. Мрачното му настроение напомняше за Атлас, поел небосвода на широките си рамене. Попитах го няколко пъти и дори сложих ръка на рамото му, защото рядко го докосвах, тъй като се стесняваше от физически допир, и тогава видях, че стиска в юмрука си смачкана хартия.

Отначало помислих, че листът има нещо общо с шифъра, който все още се опитваше да разгадае, макар доктор Уолис да го бе предупредил да не напряга прекалено много ума си. Едва когато се вгледах по-отблизо в него, съзрях печат, и разбрах, че това не е шифърът, а някакво официално писмо. Попитах Нютон за съдържанието, но отново не получих отговор, нито дори движение на необикновено проницателните му очи, което да ме накара да стоя на разстояние. Тогава си позволих волността да взема писмото от стиснатите му пръсти и да го прочета.

Написаното беше изключително неприятно и изведнъж ми стана ясно защо Нютон прилича на човек, получил инсулт или апоплектичен удар. Писмото беше от Върховния съд и го канеше да се яви пред техни светлости на другата сутрин за неофициално и недокументирано поверително заседание, за да отговори устно на писмени показания, че не е подходящ и благопристоен да заема държавна длъжност, тъй като отрича Триединството и е социнианец53 или унитарианец и следователно, еретик — нещо изключително оскърбително за английския крал и църква.

Въпросът беше изключително сериозен. Не мислех, че Върховния съд ще осъди на смърт Нютон, но лесно можеше да го изпрати на позорния стълб, което би било почти същото. Населението на Лондон не обичаше Нютон заради усърдното му преследване на фалшификаторите на монети и мнозина приковани на позорния стълб, замервани с парчета от тухли и камъни от тълпата, не издържаха на наказанието. Всъщност подсъдимите се страхуваха от позорния стълб повече, отколкото от глоби и затвор.

Първата ми мисъл беше веднага да доведа лекар, който бързо да подобри състоянието на Нютон, за да може да се яви пред Върховния съд и да се защити. Постепенно обаче осъзнах, че повикването на лекар ще породи слухове и клюки за душевното състояние на Нютон. Ако беше получил удар, лекарят не можеше да му помогне, да не говорим за Върховния съд. Но ако, както се надявах, неразположението му беше само временно, тогава нямаше да ми благодари, че съм довел лекар. Нютон мразеше лекарите и предпочиташе да се лекува сам в редките случаи, когато беше болен. Освен това знаех, че и преди е страдал от временно душевно разстройство, от което се е съвзел, и бях окуражен да смятам, че ходът ми на действие е правилен. Донесох възглавници и одеяла от къщата на Пазителя, настаних го колкото е възможно по-удобно и отидох да питам дали кочияшът му е забелязал нещо в състоянието на Нютон.

Намерих господин Уостън зад Лъвската кула.

— Господин Уостън, как се чувстваше доктор Нютон, когато го докарахте тук сутринта?

— Както обикновено, господин Елис.

— Докторът получи пристъп на някаква болест, вероятно припадък или удар. Не знам как да го опиша, освен че не е на себе си. Може би ще бъде най-добре да доведете госпожица Бартън, но внимавайте да не я разтревожите прекомерно. Това ще й спести безпокойството, докато пътува насам. Уведомете я само че чичо й е казал да отиде в Тауър, а тя ще разбере всичко, когато го види.

— Да доведа ли и лекар, господин Елис?

— Още не. Бих искал първо да го види госпожица Бартън.

Час по-късно тя пристигна в Лондонската крепост, поздрави ме хладно и учтиво и като видя в какво състояние е чичо й, попита защо незабавно не съм извикал лекар.

— Госпожице Бартън, ако ми позволите да обясня, повикването на лекар би породило клюки за душевното състояние на доктор Нютон. Ако е получил удар, лекарят няма да може да му помогне, да не говорим за Върховния съд, но ако неразположението му е само временно, тогава ще ни благодари, че не сме довели лекар, който да го види в това положение.

Тя кимна.

— Така е. Но защо споменахте Върховния съд? Някаква работа ли има чичо ми там?

Показах й писмото, което бях намерил в ръката на Нютон. Съдържанието му предизвика истерична реакция, насочена срещу мен.

— Гнусен, презрян негодник! — огорчено възкликна тя. — Виждам атеистичната ви намеса, господин Елис. Несъмнено вие сте опетнили доброто име на чичо ми пред Върховния съд, като сте казали публично онова, което споделихте насаме с мен.