— Не, сър, не сте го провалили. От онова, което сте ми разказвали, мисля, че Скруп сам се е провалил. Вероятно някой недостатък в характера му го е накарал да избере кривия, а не правия път.

Казах и други неща, за да успокоя чувството за вина на господаря ми, но напразно. Нютон неочаквано извади и унило подписа заповед за ареста на Скруп. Имаше правото да го направи, защото беше мирови съдия.

— Ако имахме време, щях да отида в съда в Олд Бейли, тъй като лъжите между мен и Скруп ме убеждават, че щеше да бъде по-добре заповедта да е издадена от съдията там. Но нямаме време дори да доведем неколцина сержанти и съдебни пристави да ни помагат, защото птичето може да излети всеки момент. Налага се да отидем и да го арестуваме сами.

Отвърнах утвърдително и след четвърт час тръгнахме към работното място на Скруп, за да го арестуваме.

Робле, испанският евреин, прислужникът на Скруп, който се беше върнал, видя заповедта и ни пусна да влезем. Посрещна ни странна гледка — мебелите бяха струпани пред камината, сякаш някой бе искал да ги запали. Нямахме време да им обърнем голямо внимание, защото Скруп се появи на вратата. В ръката си държеше пистолет, насочен към нас.

— Сейнт Леджър Скруп — каза Нютон, без да обръща внимание на оръжието, — имам заповед за вашия арест.

— Сериозно? — усмихна се Скруп.

Нютон много добре съзнаваше какво е положението ни, затова се опита да изиграе Скруп, като му обеща, че все още може да направи много за него, сякаш държеше най-хубавите карти.

— Къщата е обсадена от въоръжени мъже. Няма къде да избягате. Но аз имам правото да се застъпя да пощадят живота ви пред Върховния съд — обясни той. — Имам основания да предполагам, че няма да бъдете обесен, а изселен. С подобаващо чувство на разкаяние, усърдие и с Божията милост, човек може да започне нов живот в Америка. Ето защо ви моля да се предадете, господин Скруп.

Робле отчаяно се взираше през прозореца.

— Няма да отида с гальота на Тайбърн, сър — заяви Скруп, — за да бъда изложен на показ като болен и окуцял от шпат кон, намазан с катран и овалян в пера. Не се страхувам от смъртта, а само от начина, по който ще умра. Куршумът на мускета ме привлича повече, отколкото да се дам на окървавените ви ръце.

— Не съм извършил убийство — каза Нютон. — Законът е на моя страна, сър.

— Законът е убивал и по-невинни от мен, докторе. Не се оплаквам от закона, но възразявам срещу вашата религия.

— Моята религия? Римокатолик ли сте, сър?

— До края на живота си. — Скруп обезпокоено погледна Робле. — Е, какво виждате?

— Нищо. Там няма никого — отвърна прислужникът.

— Какво? — извика Скруп. — Мислите, че можете да ме измамите, докторе? Обещахте повече, отколкото можете да дадете. Е, винаги е било така. Въпреки тържествената ви клетва в „Тринити“, всички знаеха, че не сте извършили нито една богоугодна постъпка. Винаги сте се интересували повече от алхимията, отколкото от делата на колежа. Не бяхте добър преподавател и задълженията ви винаги са вървели след личните ви дела. Ала ще съжалявам да ви убия, защото мисля, че сте велик човек. Вие обаче не ми оставяте избор. Много удобно е, че сте дошли сами. Господин Робле и аз се готвехме да запалим къщата, за да прикрием бягството си. Но вие, докторе, едва ли щяхте да останете доволен без наличието на два овъглени трупа. Сега обаче решихте всичките ни проблеми. Ще ви убием и ще предоставим двата трупа, които несъмнено ще бъдат помислени за нашите.

— Положението ви е безнадеждно — заяви Нютон. — Къщата е обградена от моите хора. В желанието си да ви арестуваме дойдохме малко по-рано от тях. Къде ще отидете?

Скруп колебливо погледна Робле.

— Сигурен ли сте, че няма никого?

— Да — настоя прислужникът. — Вижте сам, сър.

— И да изпусна от погледа си тези двама господа? Не. Запалете огъня.

Робле кимна, приближи се до камината, извади серен кибрит и запали няколко сухи трески.

В същия миг помислих, че Нютон получава удар. Той изстена, падна на колене и се хвана за гърдите.

— Какво ви заболя, докторе? — попита Скруп. — От мисълта за смъртта? Обещавам, че ще бъда бърз. По-добре куршум в сърцето, отколкото онова, което ми предлага вашето правосъдие. Можете ли да се изправите, сър?

— Стара болка — промълви Нютон и с мъка стана. — Мисля, че е ревматичен пристъп. Трябва да седна.

— Както виждате, всичките ни столове са натрупани за пожара.

— Тогава бастун. Ей-там има един. — Нютон посочи бастуна, подпрян на стената. — Пък и щом ще ме застреляте, бих искал да посрещна смъртта прав.

— Говорите достойно, докторе — рече Скруп, отстъпи назад, взе бастуна и го подаде на Нютон с дръжката напред.

— Благодаря, сър. Много сте любезен.

Но веднага щом хвана дръжката, Нютон извади шпагата и прониза Скруп в гърдите. Едва тогава си спомних, че в бастуна е скрито острие. Нютон бодна Скруп съвсем леко, но златарят изкрещя пронизително, сякаш го бяха убили. Изненадата го накара да натисне спусъка на пистолета си, но куршумът се заби в тавана, без да улучи никого.

Робле извади шпагата си. Аз направих същото, защото нямаше време да извадя и да заредя пистолета си. Двамата започнахме да се дуелираме. Скруп хвърли празния си пистолет към главата на господаря ми, повали го на земята и избяга в задната част на къщата. Мебелите вече горяха и Робле и аз бяхме принудени да се фехтуваме сред пламъците, които представляваха по-голяма опасност за противника ми, отколкото за мен, защото бяха зад гърба му. Нютон все още лежеше на пода. Атакувах Робле и го промуших. Той изпусна шпагата си и извика от болка. Изкарах го навън и после хванах Нютон за яката на редингота и го измъкнах на улицата, тъй като къщата гореше.

Прибрах шпагата си и извадих пистолетите, очаквайки, че Скруп ще се опита да избяга. Но скоро от къщата излезе жената, която беше отровила съпруга си и се бе измъкнала от нас. Сграбчих госпожа Бернингам и я държах, докато някой повика съдебен пристав.

Пристигна пожарна кола. В къщата все още имаше въоръжен човек и пожарникарите не се осмеляваха да влязат. Огънят стана неконтролируем и започна да заплашва съседните сгради. Едва след като ги уверих, че собственикът на къщата е престъпник и няма да търси отговорност за щетите, нанесени от тях, пожарникарите донесоха въжета и куки, за да съборят горящата постройка. Нютон се бе съвзел от удара по главата.

Известно време не бях сигурен дали Сейнт Леджър Скруп е загинал в пожара или е избягал. Нютон обаче не изпитваше съмнения. Докато оглеждахме задната част на къщата, той забеляза кръв на калдъръма, и за него въпросът бе приключен.

След като беше прегледан от лекар, Робле бе закаран в лазарета на „Нюгейт“ заедно с госпожа Бернингам. Той мислеше, че умира от раната, която му бях нанесъл, и призна участието си в убийствата на господин Кенеди и господин Мърсър. Както Нютон предполагаше, престъпленията бяха извършени по предизвикателен за интелекта му начин.

— В „Уит“ е известно какъв натиск се упражнява върху затворниците, за да доносничат. Господин Скруп много се страхуваше от вас, доктор Нютон, особено след като тръгнахте по следите на Даниъл Мърсър и Джон Бернингам, защото можеше да разкажат за нашата операция всичко, което бихте искали да знаете. Накратко, ние фалшифицирахме златни гвинеи и изнасяхме сребърни кюлчета, за да подпомогнем каузата на френския крал Луи и римокатолицизма. Устата на Мърсър и Бернингам трябваше да бъдат затворени. Това означаваше, че се налага да умре и ваш шпионин, защото той следеше Мърсър. Ударих го по главата, завързах ръцете му и после го дадох на лъвовете. Това беше идея на господин Скруп. Той искаше да отклони вниманието ви с нещо интригуващо за въображението ви, сър. Каза, че се интересувате от алхимия и ще направи така, че сякаш убийството е извършено от философи, както и да използваме шифър, който знае, за да ви обърка още повече.

— Как влязохте и излязохте от Тауър толкова лесно? — попита Нютон.