— Не познавате ли доктор Уолис? — попита Грегъри. — Той беше в Кембридж.

— Срещали сме се и често си кореспондирахме. Доктор Уолис много настояваше да публикувам нещо в неговата „Opera Mathematical“. Несъмнено в момента чете писмото, което му написах вчера, и смята пристигането ми в Оксфорд за знак, че съм променил решението си.

— Защо искате да го видите?

— Работата в Монетния двор ме води в Оксфорд. Надявах се, че Уолис ще ми помогне в разследването. Не мога да кажа повече, защото въпросът е деликатен и таен.

— Разбира се — отвърна Грегъри, изпускайки кълба дим като холандски моряк. — Мисля обаче, че тайнствеността не е чужда и на доктор Уолис. Чувал съм, че върши поверителна работа за милорд Съндърланд. Предполагам, че е нещо, свързано с войната, но се питам как осемдесетгодишен старец може да помогне за поражението на французите. Може би им дава математически задачи и ги принуждава да се предадат от отегчение.

— Все още ли обича математиката? — възкликна Нютон.

— Да, сър. Той е изключително способен учен, защото съм го виждал да извлича корени на седма степен без паче перо и хартия.

— И аз съм виждал кон да тропа с копитото си по земята седем пъти, но не мисля, че беше математик.

— Уолис не може да се сравни с вас. Вие развихте математиката изумително.

— Само се докоснах до повърхността на необятния океан от знания. Удивителни тайни ще останат неразкрити. Предизвикателството на нашето време е да демонстрираме устройството на света. И стига да продължаваме да разграничаваме истинския разум в природата от Божите дела, не виждам защо да не вярваме, че Бог не изпълва с живот природата, така че светът неизбежно да произлиза от нея.

Нютон ме погледна в очите и когато отново заговори, останах с убеждението, че в края на краищата госпожица Бартън го е уведомила за разговора ни.

След закуската на другия ден получихме покана от Уолис да го посетим в единадесет и в уречения час отидохме в колежа „Ексетър“ да се срещнем с него. Не харесвах „Ексетър“ колкото „Мертън“, „Магдалина“ и „Крайстчърч“, тъй като сградата беше загрозена от големи противни комини, да не говорим за строителните работи върху фасадата, затова се запитах как Уолис може да преподава там. Скоро обаче получих обяснение. Влязохме в стаите на професора и го видяхме. Бързо стана ясно, че доктор Уолис недочува, но това не беше чудно, като се имаше предвид възрастта му. Той беше среден на ръст, с малка глава и леко несигурна походка и се подпираше на бастун и на четиринадесетгодишно момче, което ни представи като внука си Уилям.

— Един ден ще можеш да кажеш, че познаваш великия Исак Нютон, Уилям — каза любящият дядо. — Възгледите му за математиката се приемат с огромно одобрение.

Нютон се поклони.

— Доктор Уолис, не бях в състояние да намеря нищо общо в квадратурите, докато не разбрах вашия труд върху безкрайно малките величини.

Уолис прие комплимента, като кимна, и после каза на момчето да тича да си играе, покани ни да седнем и заяви, че посещението на Нютон е голяма чест за стар учен като него.

— Моля, кажете ми, сър, това означава ли, че сте променили решението си да не публикувате вашата „Оптика“ в книгата ми? Затова ли сте дошли?

— Не, сър — категорично заяви Нютон. — Не съм променил решението си. Дошъл съм по работа на Монетния двор на Негово величество.

— Все още не е късно. Господин Фламстийд продължава да ми изпраща описания на наблюденията си, които ще бъдат включени в моята книга. Няма ли да размислите, доктор Нютон?

— Не, сър. Опасявам се, че ще стана обект на спорове и противоречия от страна на проклетите невежи.

— Но може някой друг да заимства части от възгледите ви и да ги публикува като свои. Тогава те ще бъдат негови, а не ваши, макар че вероятно никога няма да постигне и една десета от знанията, които сте усвоили. Изминаха тридесет години, откакто овладяхте представите за флуксиите…

— Мисля, че ми написахте писмо по този въпрос — прекъсна го Нютон.

Уолис шумно изсумтя.

— Смятам, че скромността е добродетел — каза той. — Исках само да подчертая, че прекалената свенливост е недостатък. Как ще разберат за откритията ви идните поколения, ако не ги публикувате, сър?

— Ще ги публикувам, когато реша.

Уолис безуспешно се опита да прикрие раздразнението си.

— Казахте, че сте дошли по работа на Монетния двор? — попита той, сменяйки темата на разговора. — Господин Хук ми каза, че сте Главен майстор на Монетния двор.

— Засега съм само Пазител. Главният майстор е господин Нийл.

— Човекът с лотарията?

Нютон се подсмихна и кимна.

— Предизвикателна ли е работата?

— Изкарвам си прехраната, това е всичко.

— Питам се защо не си изкарвате прехраната в някоя църква. Аз работя за „Сейнт Гейбриъл“ в Лондон.

— Не изпитвам влечение към църквата, а да изследвам нещата.

— Тогава съм на разположение на Монетния двор, макар че ако говорим за пари, мога да ви кажа, че в Оксфорд ги няма. — Уолис посочи обстановката около себе си. — И не мога да фалшифицирам нищо, освен тази показност на светско удобство. Единственият сребърен предмет тук е плочката на колежа и всички трезвомислещи хора в университета се страхуват от упадък. Голямата парична реформа се извършва лошо, сър.

— Не е по моя вина — възрази Нютон. — Но аз съм дошъл заради една книга, сър, а не заради недостига на пълноценни монети в Оксфорд.

— Имам много книги, докторе. Понякога ми се иска да имах по-малко книги и повече пари.

— Търся „Полиграфия“ от Тритемий. Бих искал да я видя.

— Изминали сте дълъг път, за да прочетете една древна книга. — Старецът стана от креслото си и взе красиво подвързана книга от библиотеката си. — Това е „Полиграфия“. Публикувана е през 1517 година. Имам оригинала, който пазя от петдесет години.

— Не сте ли поръчвали друг екземпляр от господин Лаундс в „Савой“?

— Кой ви каза това, сър?

— Господин Лаундс.

— Разкритието не ми харесва — намръщи се Уолис. — Книжарят трябва да пази тайната, която му е поверена, като лекаря. В какво би се превърнал един свят, където всеки знае какво чете другият? Книгите биха се превърнали в нещо като еликсири на шарлатани и всеки мошеник във вестниците ще хвали превъзходството на една над друга.

— Съжалявам за безпокойството, сър, но както вече споменах, работата е държавна.

— Държавна работа, а? — Уолис обърна книгата в ръцете си и с обич погали корицата. — Тогава ще ви кажа, докторе. Купих втори екземпляр на „Полиграфия“ за моя внук Уилям. Уча го на занаята с надеждата, че той ще тръгне по стъпките ми, защото от рано показва наклонност.

„За какво? — запитах се аз. — За писане?“ Нито Нютон, нито аз все още нямахме представа за какво се разказва в книгата на Тритемий.

— „Полиграфия“ е полезен буквар по темата, сър — продължи Уолис и даде книгата на Нютон, — макар че творбата едва ли ще задържи за дълго вниманието на човек като вас. „De Furtivis Literarum Notis“ на Порта е по-подходяща за вашия интелект. Може би и „Меркурий“ от Джон Уилкинс или „Бързият и таен пратеник“. Вероятно ще предпочетете да прочетете и „Cryptomenytices Patefacta“ от Джон Фалконър.

— Cryptomeneses — измърмори Нютон, докато Уолис взимаше други две книги от лавиците. — Разбира се. Тайни внушения. Едва сега го разбрах. — Той видя озадачеността ми и разпалено добави: — Криптография, господин Елис. Тайнопис.

— Какво казахте? — попита Уолис.

— Казах, че бих желал да я прочета.

Уолис кимна.

— Уилкинс ни учи само как да съставяме шифър, а не как да го разгадаваме. Единствено Фалконър е практичен, защото предлага методи за разтълкуване на шифрите. Но въпреки всичко, мисля, че човек, който иска да реши криптограма, е най-добре да се довери на собственото си усърдие и наблюдателност. Съгласен ли сте, докторе?

— Да, сър, винаги съм смятал, че това е най-добрият ми метод.

— Само че трудно служи на човек на моите години. Понякога ми отнема цяла година да разгадая някой шифър. Милорд Нотингам не разбира колко дълго може да продължи подобно нещо. Вечно ме притиска за бързи решения. Но не трябва да се отказвам, поне докато Уилям е готов да поеме работата. Макар че в нея има твърде малко възнаграждение.