— Тогава защо първи намерихме шифъра, когато господин Кенеди беше убит? И алхимичните улики?

— Защото убиецът на Кенеди не е разбрал шифъра — обясни Нютон. — Има много противоречия между първото кодирано послание и второто, но основните елементи са еднакви.

— Намеквате, че убиецът на капитан Морне не е премахнал другите трима?

— Той не е убил Кенеди и Мърсър, защото само тези две убийства имат особени окултни нюанси, предназначени да ме заинтригуват. Убиецът на капитан Морне просто го е искал мъртъв.

— Но защо?

— Ще трябва да разгадаем шифъра, за да разберем това.

— Смятате, че убиецът на Кенеди и Мърсър е искал да отклони вниманието ви от златните гвинеи?

— Кенеди е бил убит, защото имаше задачата да следи Мърсър. А Мърсър е бил убит, защото беше следен. Те са можели да издадат имената на съучастниците си, фалшификатори на монети.

— Колко объркващо.

— Напротив. Моята хипотеза съвпада с това явление и признавам, че започнах да виждам светлина в тунела. Да, така е, защото много от нещата, видяни от нас, лесно произтичат от онова, което инак изглежда необяснимо.

— Щом не мислите, че убиецът на капитан Морне е отговорен за смъртта на Кенеди и Мърсър, тогава кой според вас е убил Джордж Мейси?

— Би ми се понравило да е същият, но няма доказателства. Следователно не мога да съставя хипотеза. Истината е, че пренебрегнах онова, което знам за Джордж Мейси.

Нютон стана от креслото и се приближи до лавицата с архивите на Монетния двор, където имаше и няколко истории по нумизматика, счетоводни книги, юридически доклади, доклади от Камарата на общините и малката библиотека на Джордж Мейси — буквар по латински и учебници по математика, френски и стенография.

— Сега не е възможно да научим много за него — отбелязах аз.

— Освен че книгите му показват похвално желание за самоусъвършенстване. Най-добре е човек да се образова сам. Образованието, което получаваш в личния си кабинет, е с най-превъзходно качество. Дори аз сам изучих математиката. Но се питам защо господин Мейси е искал да учи френски. Моят френски съвсем не е съвършен, защото не обичам французите.

— Откакто воюваме с тях, не мога да ви обвиня за това, докторе.

Без да обръща внимание на Мелхиор, който увиваше опашката си около краката му като шал на проститутка, Нютон взе френската граматика на господин Мейси, издуха от корицата праха — винаги в изобилие в кабинета на Монетния двор поради постоянните вибрации на пресите и оръдието — и прелисти страниците. За моя изненада, тъй като знаех, че вече я е преглеждал, той намери вътре лист.

— Квитанция от книжарница — каза Нютон. — Самуел Лаундсв „Савой“.

„Савой“ беше голяма градска постройка в южната част на Странд. Дворът се простираше до реката. По-голямата част беше превърната в болница за заболели и ранени моряци и войници и районът гъмжеше от мъже, наскоро завърнали се от войната във Фландрия. Някои бяха ужасяващо осакатени от картеч или избухнал заряд. Имаше и неколцина нещастници, останали без крайници или част от лицето.

Остатъкът от къщата беше дадена под наем на френска църква, „Кингс Принтинг Прес“, два затвора, няколко частни жилища и магазини. Там се помещаваше и книжарницата на Самуел Лаундс.

Той беше слаб човек с хлапашко лице и сервилни обноски. Веднага щом Нютон и аз влязохме вътре, господин Лаундс махна престилката си, сложи си перука и редингот и кършейки ръце, раболепно зачака доктора да заговори.

— Трябва ми книжар, а не таен съветник — измърмори Нютон.

— Доктор Нютон — възкликна господин Лаундс. — Каква огромна чест е, че посещавате магазина ми. Търсите ли нещо определено, сър?

— Търся информация за един ваш клиент от миналата година, господин Джордж Мейси, който работеше като мен в Монетния двор на Негово величество в Тауър.

— Да, спомням си господин Мейси. Като се замисля, наистина не съм го виждал почти от година. Как е той?

— Почина — безцеремонно отвърна Нютон.

— Съжалявам.

— Около смъртта на господин Мейси има някои обстоятелства, които говорят за жестоко убийство — обясни Нютон. — И тъй като това засяга работата на Монетния двор, смятаме за задължително да разговаряме с всички, които могат да хвърлят светлина върху навиците му. Наскоро разбрахме, че той е бил ваш клиент, господин Лаундс. Ето защо, ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете и ми кажете дали сте виждали други хора с него, имена, които господин Мейси може да е споменал пред вас, или дори книги, които си е купил.

Книжарят много се смути от новината за убийството на Мейси, но бързо се консултира със счетоводната си книга, съдържаща записки на сметките на клиентите му.

— Той беше приятен човек — каза господин Лаундс, прелиствайки дебелите страници. — Не беше образован като вас, докторе, но съвестен и ръководен от християнско чувство за дълг.

— Да, похвално — измънка Нютон.

Книжарят намери страницата, която търсеше.

— Ето, сър. Купил е няколко книги от дидактично естество, както виждате. И една, която много ме изненада, защото беше съвсем различна от другите. И скъпа. Много скъпа за средствата, с които той разполагаше.

Нютон проследи показалеца му върху счетоводната книга, видя записаните думи и сетне прочете на глас заглавието и автора.

— „Полиграфия“ на Тритемий. Знам, че латинският ви е добър, господин Елис. Но как сте с гръцкия?

— Полиграфия? Мисля, че означава „много писане“ — отвърнах аз. Гръцкият ми изобщо не беше добър.

— Точно така — съгласи се господин Лаундс, — макар че книгата е написана на латински.

— Но Мейси не знаеше латински — възрази Нютон. — Елементарният характер на латинския буквар, който е купил от господин Лаундс, доказва това. — Той млъкна и потупа с кокалестия си пръст по страницата на счетоводната книга. — Господин Мейси обясни ли защо иска книгата?

— Спомням си, че възнамеряваше да я подари на някого, но не мога да кажа на кого.

— Можете ли да ми намерите екземпляр на книгата, господин Лаундс?

— Едва след няколко седмици. Трябваше да изпратя поръчка до Германия за екземпляра на господин Мейси. Може да потърсите около „Сейнт Пол“. Латинското кафене наблизо често провежда търгове на редки и скъпи книги като тази, която търсите.

Нютон изсумтя невъодушевено от тази трудна и бавна перспектива.

— Мисля обаче, че знам къде може да видите екземпляр, защото съм поръчвал книгата.

Господин Лаундс прелисти страниците на счетоводната си книга, докато намери, каквото търсеше.

— Ето, докторе. Другият клиент е бил доктор Уолис. Поръчах същата книга. За него.

— Доктор Джон Уолис? — повтори Нютон. — Савилиянският50 професор по геометрия в Оксфордския университет?

— Да, сър. Мисля, че го казах и на господин Мейси. Той беше много заинтригуван от новината.

— Аз също — призна Нютон.

Рано сутринта се качихме на дилижанса за Оксфорд. Пътуването беше мъчително. На пътя имаше опасни локви, останали от скорошния проливен дъжд. Дилижансът се повреди, но наваксахме за изгубеното време и пристигнахме до целта си тринадесет часа след като напуснахме Лондон.

Нютон имаше много приятели в Оксфорд. Най-големият от тях беше Дейвид Грегъри, млад шотландец, втори Савилиянски професор, завеждащ катедрата по астрономия. След съвсем кратко предизвестие той ни заведе на вечеря в колежа „Мертън“, хубаво място, където бях учил и аз. Почувствах се особено, че отново бях там.

Мисля, че Грегъри беше тридесет и осем годишен, когато се запознах с него. Той беше типичен шотландец, дребен и блед и обичаше да пие и да пуши лула. Стаите му воняха на тютюн като повечето опушени лондонски кафенета. Тялото му сякаш не можеше да поддържа живота с друго дихание, освен с пушенето на сорта „Вирджиния“ със сладникав аромат. Младият Грегъри дължеше на влиянието на Нютон сегашното си високо положение в Оксфорд. По време на вечерята двамата започнаха да разговарят за доктор Уолис.