— Тя не се интересува какво ще стане с нея — изсмя се мъжът. — Това е цената, която плаща, за да задоволи желанията си. На ваше място не бих се тревожил за нея.

Девойката мълчеше и безропотно понасяше боя с камшик, който беше подновен веднага щом се качих по стълбите.

Не знаех дали да вярвам на онзи човек, но си тръгнах, макар че се поколебах дали да не се върна с пистолета си в ръка и да се погрижа на момичето да не се случи нищо лошо. Можеше да застрелям мъжа с циреите, но другите бяха въоръжени и не се съмнявах, че щяха да ме убият. Бях завладян от мисълта, че девойката е зверски изтезавана и може би дори ще бъде убита за тяхно удоволствие, тъй като на лицата им беше изписана кръвожадност и очевидно се отнасяха към римокатолиците с такава злоба, че едва ли биха се посвенили да извършат такова отвратително престъпление.

Изпитах облекчение, когато излязох от къщата на злодеянията. Главата ми беше леко замаяна, защото сладникавият пушек беше гъст като речна мъгла. Вдъхнах дълбоко студения въздух и тъй като капитан Морне отдавна беше заминал, тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл. Не бях извървял и десетина крачки, когато той излезе от вратата на долнопробна пивница и треперейки от гняв, се отправи към мен.

— Защо ме следите, господин Елис? — попита Морне, извади шпагата си и се насочи към мен с такова очевидно намерение, че нямах друг избор, освен и аз да извадя шпагата си и да се приготвя да отвърна на атаката.

Бях обещал на Нютон да не се бия, но не виждах как можех да го избегна. Махнах шапката си, за да виждам по-добре. Лесно можех да парирам ударите му, защото беше пределно ясно, че капитан Морне е пиян. Може би този факт обясняваше защо му отне толкова много време да ме познае.

— Вдигнете шпагата си или ще бъда принуден да ви раня, сър — рекох аз.

Той ме атакува ожесточено и започнахме да се фехтуваме сериозно. Все още не бях обезпокоен от ударите и му позволих да се доближи до мен, така че усетих дъха му, който миришеше на пушек.

— Защо ме следите, господин Елис? — повтори Морне.

Не бях забелязал, че в другата си ръка държи кинжал, и едва имах време да отстъпя назад, когато той замахна, но го пронизах в лявото рамо с върха на шпагата си. Кинжалът изтрака на земята и капитанът стана още по-уязвим. Лесно можех да го убия и исках да го сторя, защото мразех хора, които вадят ножове в дуел с шпаги, но се отказах от намерението си и отстъпих няколко крачки назад. Морне се обърна и избяга в мрака на Ламбет Маршиз.

Взех кинжала му от земята, разгледах интересната му форма и сетне го пуснах в ботуша си. Не знаех дали да се чувствам доволен от себе си. И двамата бяхме живи и определено имаше причина да се радвам. Дали обаче Нютон щеше да научи нещо от начина, по който капитанът беше „пречупен“, ако можеше да се опише така неговото срамно и невъздържано поведение? По всяка вероятност Морне щеше да предупреди лорд Лукас. Кралският наместник в Тауър щеше да използва новината и да разправя наляво и надясно за спречкването ни и отново да се оплаче във Върховния съд от държането на служителите на Монетния двор. Тази мисъл обаче не ме разстрои, защото изведнъж се почувствах много уморен и отпаднал. Въпреки всичко, бях извадил голям късмет, че не ме убиха. Като се имаше предвид безнравственото ми поведение, това щеше да бъде напълно заслужено, защото бях осквернил госпожица Бартън в сърцето си. Реших никога повече да не правя така.

Сутринта Нютон разгледа с интерес кинжала на Морне и го излъска, докато му разказвах съкратена версия за снощните си приключения. Пропуснах факта, че се дуелирахме с шпаги. Обяснението ми как се бях преборил със сладострастието си изтръгна следния съвет от аскетичните му устни, защото се съмнявах, че е целувал нещо друго, освен челото на племенницата си или книга, която много е харесал.

— Сладострастието се разпалва, когато е потискано принудително — сериозно отбеляза той. — Най-добрият начин да си целомъдрен, е не да се бориш с нечистите помисли, а да ги отхвърляш и да занимаваш съзнанието си с други неща. Аз правя така. Онзи, който постоянно мисли за целомъдрие, мисли и за жени, и всяка битка с тези фантазии ще остави отпечатък в съзнанието му и ще направи така, че разсъжденията да се завръщат по-често. Но, моля ви, продължете с вашата история. Целият съм в слух.

— Това е горе-долу всичко — отвърнах аз. — Той избяга, докато бяхме пред къщата в Ламбет Маршиз, като изпусна кинжала.

— Не разказахте за дуела с шпаги — възрази Нютон. — Любопитен съм да чуя най-вече за схватката. Капитанът сериозно ли е ранен?

— Той ме нападна — смотолевих аз. — И бях длъжен да се отбранявам. Пронизах го леко в рамото. Смея да твърдя, че скоро ще се оправи. Но откъде знаете, господарю? Лорд Лукас ли ви е уведомил? Разчуло ли се е из Тауър? Оплака ли ви се вече Негова светлост?

— Сигурен съм, че капитан Морне няма да съобщи на лорд Лукас. Какво се е случило? Капитан от Артилерията е бил ранен от обикновен чиновник на Монетния двор? Доброто му име няма да понесе позора.

— Тогава как разбрахте, че сме се били? — не по-малко нетърпеливо попитах аз.

— Много лесно. Изчистили сте шпагата си. Чашката на дръжката й блести като потир за причастие, докато вчера беше потъмняла като калаен съд. Спомням си, че за последен път почистихте шпагата си, след като я извадихте, за да защитите госпожа Бернингам. Обзалагам се, че когато сте ранили капитана с шпагата си, той е извадил кинжала и се е опитал да ви прониже в гърдите.

— Последното се случи точно както казвате — признах аз. — Не знам защо ми хрумна да го скрия от вас. Вие, изглежда, знаете всичко, без да е необходимо да ви го казвам. Страхотен номер.

— Не е номер, а наблюдение. Satis est43.

— Бих искал да съм наблюдателен като вас.

— Това не е нищо особено, както често съм ви казвал. Но ще стане постепенно, с времето. Ако живеете толкова дълго. Мисля, че снощи ви е провървяло. От разказа и от написаното на кинжала е ясно, че капитан Морне и по всяка вероятност неколцина други са религиозни фанатици.

— Не виждам надписи на кинжала.

— Трябваше да излъскате него, вместо шпагата си — рече Нютон и ми върна кинжала, чието острие сега блестеше като огън в камина.

— „Помнете религията — прочетох аз. — Не забравяйте убийството на Едмънд Бери Годфри.“

— Това е камата на Годфри — обясни Нютон. — Много такива кинжали са били изковани след убийството на сър Едмънд Бери Годфри през 1678 година. — Той се вторачи изпитателно в лицето ми, търсейки знак, че името ми е познато. — Не може да не сте чували за него.

— Да, но тогава бях дете. Той беше съдията, убит от римокатолици по време на Паписткия заговор за убийството на крал Чарлс II, нали?

— Ненавиждам католицизма във всичките му аспекти. Тази религия е пълна с чудовищни езически суеверия, фалшиви чудеса и гнусни лъжи. Но няма по-безсрамна лъжа, извършена срещу безопасността на кралството, от Паписткия заговор. Тайтъс Оутс и Израел Тонг признаха, че йезуитски свещеници заговорничат да убият краля на конните надбягвания в Нюмаркет. Не се съмнявам, че йезуитите са заговорничели да направят всичко, за да възстановят католическата вяра в нашата страна. Но убийството на краля не е влизало в плановете им. Въпреки това обаче много католици бяха обесени, преди да стане ясно, че Оутс е подъл клетвопрестъпник. Той трябваше да бъде обесен, но законът не предвижда смъртно наказание за лъжесвидетелство. Оутс беше бит с камшик, прикован на позорния стълб и изпратен в затвора до края на живота си.

— Оутс ли е убил сър Едмънд Бери Годфри?

— Убийството му остана загадка. Някои мислят, че е бил убит от престъпник, когото като съдия е осъдил на затвор и му имал зъб. И ние сме потърпевши от подобни неща. Дори съм чувал, че Годфри е бил от „Зелените ленти“, които са искали да направят страната отново република, и е бил убит, когато ги е заплашил, че ще ги издаде. Но аз предпочитам друго, по-просто обяснение. Мисля, че Годфри се е самоубил, като се е удушил. Той е бил много меланхоличен човек и се е страхувал да не го разкрият и да го накажат като предател. Когато намерили трупа му, двамата му братя се уплашили от същото, както и да не се простят с парите му. Годфри беше богат човек, а държавата конфискува имуществото на самоубийците. Ето защо те посекли и обезобразили тялото му и обвинили римокатолиците. Едно е сигурно — никой няма да разбере истината. Мнозина обаче продължават да вярват, че Годфри е бил убит от католици. Мнението на капитан Морне е пределно ясно. Кинжал и поведението му в публичния дом показват, че омразата му към католиците не познава граници.