Морне отново извика в отговор на удар с камшик.

— И капитанът иска да го бият, за да си припомня преживяванията си? Направо чудовищно!

— Мисля, че нещата са още по-объркани. Той ми каза, че иска да го бият, за да не забравя омразата си към французите и особено към римокатолиците.

Останах напълно озадачен от информацията, но поне престанах да мисля по какъв низък начин бях оскърбил госпожица Бартън. Бих казал повече за отвратителните неща, които хората правят в стремежа си към удоволствия, но се опасявах, че Дебора ще ме нарече лицемер, затова замълчах. Тя се притесни от газовете в интимните си части и освобождаването им ме принуди да стана от леглото.

Започнах да уринирам в нощното й гърне — друга предпазна мярка срещу венерически болести, когато чух, че вратата на Морне се отвори. Надолу по стълбите се разнесоха тежки стъпки на ботуши. Облякох се набързо, за да го проследя.

— Защо бързате толкова? — попита Дебора.

— Той не знае, че съм тук. А аз не знам къде отива.

— Аз мога да ви кажа. Отива на отсрещния бряг на реката, в къщата на холандеца в Ламбет Маршиз.

— И какво ще прави там?

— Едва ли циганките там ще му предсказват бъдещето. Мястото е греховно. Има ли пари, човек може да получи неща, каквито не може да намери никъде другаде по света. Веднъж мосю Вогван искаше да ме заведе там. Предложи ми една гвинея да отида с друга жена. Нямах нищо против. По-безопасно е, отколкото да съм с мъж. Само трябваше да ближа катеричката на другото момиче и да стена от страст. Но бях чувала разни истории за онова място. Наричат го „При холандеца“. Никой не вижда повече някои от клетите проститутки, които ходят да работят в къщата.

Срещу един шилинг получих информация за дома с лоша слава, излязох на Флийт Стрийт, наех карета, слязох по Белите стълби на Чанъл Роу и се качих на лодка, за да премина реката.

Луната се показа на черното небе като крив жълт нокът. По средата на Темза над нас се спусна мъгла, същинска плаваща чума. Прозорците на надвисналите по Лондонския мост къщи светеха като огърлица от жълтеникави диаманти.

Бях се провалил в следенето на набелязаната жертва и не знаех как да призная пред Нютон къде ме е завело преследването на капитан Морне. Нямах представа и как ще обясня разходката си. Нютон не знаеше почти нищо за разгулното поведение и се интересуваше от далеч по-възвишени неща. За него човешкото тяло и потребностите му едва ли имаха значение, освен като възможен материал за научни експерименти. Всеки път, когато го погледнех в очите, имах усещането, че ме пронизва като с кинжал. Какво знаеше той за човешките слабости?

Лодката продължаваше да се клати и бавно да напредва в тъмната вода. Някъде над главите ни като невидим крещящ демон кръжеше гларус. Лека-полека се приближихме до другия бряг на реката. Мъглата се разсея и над нас се извисиха корпуси на кораби с формата на черепи. Слязох на стълбите Кингс Армс. В далечината излая куче и после всичко утихна.

Ламбет беше голямо безредно село на брега Съри на Темза. Повечето сгради бяха скупчени около двореца и енорийската църква. Зад тях се виждаха черните мачти на кораби. На изток селото беше отделено от Саутуърк с множество ковашки работилници и тресавища, където се намираха разкривени къщи и самотни пивници. Извадих шпагата си, защото от южната страна на реката беше много по-тъмно и наоколо се въртяха неколцина мъже с вид на престъпници. Тръгнах на изток, по Нароу Уол, както ме беше насочила Дебора, и стигнах до дъскорезниците. Оттам се отправих на юг, по вонящо кално поле, към малка редица къщи. И там, до знака на звездата, показващ място на разврат, намерих къщата, която търсех. Надникнах през изцапания прозорец, видях оранжевия пламък на свещ и похлопах.

Вратата отвори жена с приятна външност, макар че изглеждаше някак изнурена и жълтеникава в лицето, а и клепачите й бяха почти неподвижни и не потрепваха. Поздравих я, платих огромната сума от десет шилинга, която тя поиска, и влязох. В изпълнения с пушек от лула въздух се разнасяше тежко, сладникаво ухание.

Жената взе пелерината ми и я окачи на кукичка. Познах шапката и наметалото на капитана. В края на краищата, той се оказа в къщата.

— Ще изпушите ли първо една лула или направо ще гледате представлението? — попита тя с шептящ акцент, който ме накара да мисля, че е холандка.

Не обичах да пуша, защото започвах да кашлям, и отвърнах, че ще гледам представлението. Жената малко се изненада, но ме поведе през дрипава зелена завеса и после надолу по стълбите. Озовах се в малка стая с нисък таван, мазни огледала на стените, осветена само от няколко свещи. В сенките като театрална публика седяха петима отегчени и унили на вид мъже и чакаха някакво представление. Нямах представа какво ще бъде и предположих, че отново някое момиче ще заема неприлични пози. От капитан Морне нямаше и следа. Вероятно беше отишъл да пуши лула. Не направих опит да скрия лицето си и седнах на видно място, така че Морне лесно да ме забележи, когато влезе.

Едва дишах в онази отвратителна стая, защото атмосферата беше изпълнена не само с дим, но и с лоши предчувствия, сякаш щеше да се случи нещо ужасно. Странно, но се чувствах спокоен.

След дълго чакане две жени доведоха монахиня. Те се държаха лошо с нея, плюеха я и я удряха, докато накрая я съблякоха гола и я накараха да легне по корем на пода. След това завързаха ръцете и краката й с въже за стълбчета в четирите ъгъла на помещението. През цялото време клетата монахиня със замъглен поглед понасяше мъченията, без да се съпротивлява, сякаш не се интересуваше какво правят с нея. Аз също не бях заинтригуван. Не знаех дали е истинска монахиня, макар че косата й беше подстригана късо в знак на отказ от светския живот, но беше хубава и на не повече от двадесет години, и при вида на голото й тяло интимните ми части се възбудиха.

По стълбите слезе капитанът. Изглеждаше недобре, може би беше пиян и седна, без да забележи, че съм там.

Единият от мъжете стана от стола си и започна да налага с камшик монахинята, като през цялото време я ругаеше, че е проклета католическа курва. Нарече я и с други, много по-обидни думи и аз се уплаших за живота й. Изправих се и открито изразих възраженията си пред присъстващите. Казах им, че са чудовища, щом имат такова отношение към жените и ги помолих да престанат. Капитанът най-сетне ме позна и ме погледна с такъв гняв в жълтеникавите си очи, че кръвта ми се смрази. Неочаквано някой допря до лицето ми хладното дуло на пистолет и го зареди.

— Каква ти е тя? — попита мъжът зад мен с акцент, който ме убеди, че също е холандец.

— Никаква — отвърнах аз. — Не ме е грижа за монахините, но момичето е човешко същество и тъй като е много млада, едва ли заслужава такова насилие.

— Наричате го насилие? — изсмя се той. — Та ние все още не сме започнали.

В същия миг Морне скочи и бързо побягна нагоре по стълбите. Голото момиче на пода ме погледна с особено безразличие, сякаш моята намеса изобщо не я интересуваше, и аз се запитах дали не изпитва удоволствие от болката като капитана.

— Тя не заслужава подобна жестокост.

— Не заслужава ли? — попита гласът. — Какви ги говорите? Всъщност какво правите тук?

Посочих към стълбите.

— Дойдох с капитан Морне. Той ме доведе тук. Само че не знаех какво ще видя, защото той не ме предупреди.

— Вярно е — потвърди холандката, която ме беше пуснала да вляза. — Той пристигна малко след капитана.

Мъжът с пистолета излезе пред мен, така че да го видя. Беше изключително противен грубиян. Челото му беше ниско като на престъпник, а циреите по лицето му — същински ракообразни, прикрепени о дъното на кораб. Зачервените му очи бяха свирепи, но ръката му трепереше на пистолета, с който замахна към стълбите.

— Приятелят ви си тръгна — тихо каза мъжът. — Може би и вие трябва да го последвате.

Отправих се към стълбите, поглеждайки момичето на пода. По гърба и по задника й имаше кървави ивици.