Разказах всичко това на Нютон, когато се срещнахме за обяд пред Йорк Билдинг близо до Странд, където живееше приятелят му от Кралското дружество господин Самуел Пийпс.

— Справили сте се добре — похвали ме Нютон. — Аз пък установих, че господин Дефо ме шпионира, защото съм убеден, че ме проследи дотук.

— Шпионин? — Огледах се инстинктивно, но не видях странния приятел на господин Нийл. — Сигурен ли сте, сър?

— Напълно. Забелязах го първо, когато слязох от каретата, за да оставя писмени показания на господин Тейлър в Темпъл. Той разговаряше с блудниците, които ходят там. После отидох в „Гърка“ и когато тръгвах за насам да се срещна с вас, го видях отново. Това не може да е случайно.

— Защо господин Нийл би искал да ви шпионира, господарю?

Нютон нетърпеливо поклати глава.

— Нийл е нищожество, но зад него стоят влиятелни хора, които може би искат да ме злепоставят. Лорд Годолфин и други тори, които мразят вигите като лорд Монтагю, вас и мен. Вероятно това би обяснило защо на господин Дефо е позволено да излезе от затвора за длъжници.

Нютон погледна нагоре към Йорк Билдинг — няколкото модерни къщи, построени на място, някога собственост на архиепископа на Йорк.

— Няма да е зле, ако господин Дефо не ни види да влизаме тук — каза той, — защото приятелят ми господин Пийпс също има врагове сред торите.

Влязохме в Новата борса наблизо и няколко минути се разхождахме напосоки по пътеките и галериите, докато Нютон се увери, че сме се изплъзнали от преследвачите.

Домакинът ни в Йорк Билдинг живееше в удобство и разкош. Той беше общителен и весел шестдесетгодишен човек, бивш председател на Кралското дружество и секретар на Адмиралтейството до възкачването на престола на крал Уилям. Харесах го мигновено, защото ме накара да се почувствам добре дошъл, сякаш се познавахме отдавна. Господин Пийпс живееше добре, но беше хубаво, че ме поканиха да окажа заслужена чест на трапезата му, защото домакинът ни яде и пи малко като господаря ми. Нютон обясни, че е измъчван от неприятности с камък в бъбреците, и трябва да се откаже от храната и особено от пиенето.

— Кой се грижи за къщата ви в Тауър, господин Елис? — попита господин Пийпс. — Обзалагам се, че е някоя хубава девойка.

— Все още не мога да си позволя прислужница, сър, но се оправям. Къщата ми е чудесна. Благодарение на доктора.

— Да, знам я. В Тауър има малко неща, които не знам — рече домакинът ни и ни разказа много любопитна история за Лондонската крепост. — През декември 1662 година няколко дни търсих заровено съкровище в Тауър. Говореше се, че докато бил наместник на Оливър Кромуел там, сър Джон Баркстед сложил сумата седем хиляди фунта в каче с масло и го скрил някъде в крепостта. Не успях обаче да намеря нищо. Скоро след оттеглянето ми от Адмиралтейството през 1689 година враговете ми отново се появиха с цел да ме отстранят от всякаква държавна служба. Затвориха ме в Тауър в продължение на шест дълги седмици. Можех да излизам от килията си и това ми даде възможност да проуча архивите. Те се съхраняват в параклиса „Сейнт Джон“ в Бялата кула. За мое изумление открих, че Баркстед, който беше обесен през 1662 година, дълго е работил върху архивите на крепостта, и по-точно с документи, свързани с рицарите тамплиери, орден на монаси воини. Френският крал Филип IV ги обвинил в еретични ритуали, но се смята, че всъщност им е завиждал за огромното богатство и влияние и измислил обвиненията, за да ги ограби. Мнозина тамплиери били изгорени на кладата като еретици, но голям брой избягали. Предполага се, че през 1307 година от Ла Рошел отплавали осемнадесет галери, натоварени със съкровището на тамплиерите. Никой не знае какво е станало с корабите. Били положени енергични усилия да бъдат арестувани тамплиерите, дошли в Англия, и мнозина от тях били затворени в Тауър. Тамплиерите се страхували, че тайната на съкровището им може да бъде забравена навеки, и начертали карта, на която било обозначено местонахождението му. Картата така и не била открита, въпреки коментара на един евреин, който я бил видял и описал. Преди да стане служител на английската република по времето на Кромуел, Баркстед бил златар на Странд, в магазин, купен от евреи. Мисля, че тогава е разбрал за съществуването на коментара, и когато е научил за съкровището на тамплиерите, е направил всичко възможно да стане кралски наместник в Тауър с единствената цел да го намери. Баркстед не споделил тайната с никого, нито дори с любовницата си, която обаче заподозряла нещо от неговите усърдни и продължителни занимания с архивите на крепостта. Накрая бил принуден да й каже, че в подземието на Камбанарията е заровена голяма сума пари. Въпреки това, никъде в записките му, които все още може да бъдат намерени в архивите на Тауър, не се споменава за Кулата с камбаната. Писал е само за Бялата кула, където са били държани тамплиерите. Там Баркстед е съсредоточил усилията си.

— Североизточната страна? — попита Нютон и се намръщи. — Сравнително доскоро кралският астроном господин Фламстийд, под покровителството на сър Джонас Мур, Инспектор на Артилерията, беше разположил обсерваторията си там.

— Мисля, че Фламстийд и Мур са търсили нещо друго, освен звезди — отбеляза господин Пийпс, изпитвайки задоволство от разговора така, както аз се наслаждавах на превъзходното му френско вино.

— Но на какво се основава издирването им? — попитах аз.

— Намерили ли са картата? Или коментара?

— Сър Джонас Мур беше близък приятел на библиотекаря — обясни господин Пийпс. — От 1669 година Мур е Инспектор на Артилерията в Тауър. Никой не познава крепостта по-добре от него. Познавах го до смъртта му през 1679 година, но не знаех тайната на богатството му, което се появи в късен период от живота му. Говореше се, че парите са дошли от официални и неофициални възнаграждения, които е получавал за работата си като инспектор в Танжер. Аз обаче никога не съм вярвал на това, защото парите му бяха много. Мисля, че когато през 1669 година Мур стана Инспектор на Артилерията, Уилям Прин, пазителят на архивите в Тауър, му е доверил тайната за съкровищата на тамплиерите малко преди да смъртта си същата година. Смятам също, че скоро след това Мур случайно е попаднал на малка част от съкровището и през последните десет години от живота си се е опитвал да намери остатъка, с помощта на Фламстийд.

— Но, сър, моля ви, бихте ли обяснили — обадих се аз. — Не е ли възможно съкровището на тамплиерите да е било закарано в Шотландия?

— Това е само слух. По всяка вероятност част от съкровището е било пренесено в Лондон в началото на петнадесети век. След битката при Тюксбъри през 1471 година Маргарита Анжуйска използвала съкровището, за да откупи живота си, а Ричард, херцогът на Глостър, го е отнесъл във фамилното си имение в Гринич Парк и го е скрил там.

— Гринич Парк! — възкликна Нютон. — Кълна се, че това е най-интересната история, която съм чувал, господин Пийпс. Намеквате, че Кралската обсерватория в Гринич е избрана заради близостта й до заровено съкровище?

— Най-щедрият спомоществовател на новата обсерватория беше сър Джонас Мур — отвърна господин Пийпс. — Той купи мястото и заедно с Командира на Артилерията организира построяването на обсерваторията с пари, събрани от разпродажбата на военни резерви от барут в Портсмут. Мур направи така, че Фламстийд да стане Кралски астроном и Артилерията да му плаща заплатата.

— Подозирате, че Фламстийд все още търси съкровището? — попитах аз.

— Сигурен съм — отвърна господин Пийпс, — така както и че няма да го открие. Мур е намерил съвсем малка част от съкровището, което всъщност е непокътнато. И това води до втората част на историята ми.

Нютон се засмя.

— Не, сър, кълна се, че не можете да ме развеселите повече, отколкото вече го сторихте. Фламстийд в ролята на сър Пърсивал, който търси Свещения Граал.

— Този път казвате повече, отколкото знаете — усмихна се господин Пийпс. — През 1682 година посетих херцога на Йорк в Шотландия, където се запознах с херцога на Атол. Големият му син лорд Мъри заяви, че е привърженик на крал Уилям и се е сражавал срещу виконт Дънди в битката при Киликранки през 1689 година. Дънди бил убит, а Мъри намерил кръста на Ордена на тамплиерите на Сион на врата му. Мъри поръчал да му изработят точно копие на кръста, което наскоро ми даде да съхранявам. Поканих ви, за да ви го покажа.