Той кимна, сякаш изведнъж си спомни полезна информация, която беше забравил. Това беше характерна за него черта. Винаги оставах с убеждението, че умът му е огромен като голям селски чифлик със стаи, съдържащи неща, известни само на него, но рядко посещавани, така че понякога се изненадваше от знанията си. Изказах мислите си на глас, докато вървяхме по Чийпсайд към Милк Стрийт.

— Най-важното, което научих, е колко малко знам. Понякога ми се струва, че съм само момче, което играе на морския бряг и се забавлява, като от време на време намира камъче, по-пъстро, отколкото обикновено, или красива черупка, докато огромният океан на истината се простира пред мен неизследван.

— В случая има много неоткрити неща. Но от нашите действия останах с убеждението, че скоро ще открием нещо важно.

Лично аз бих останал доволен, ако не бяхме разкрили, че никаква особа като госпожа Бернингам, нито жена, отговаряща на нейното описание, не е живяла в къщата на Милк Стрийт, където каретата на Нютон я бе оставила само преди тридесет и шест часа.

— Като се замисля, тя изобщо не влезе — призна Нютон. — Трябва да се възхитим на дързостта на тази уличница.

Измамата на госпожа Бернингам ме разочарова, защото хранех надежди, че е невинна и не е отровила съпруга си. Но фактът, че тя никога не бе живяла там, затвърди подозренията относно вината й.

— Кой би помислил, че аз съм по добър познавач на жените от вас? — присмя ми се Нютон.

— Но да отрови съпруга си, ми се струва прекалено — рекох аз и поклатих глава.

— Ето защо законът е толкова строг към това провинение. Това се смята за предателство и ако я заловят, госпожа Бернингам ще гори на кладата.

— Тогава се надявам да не я хванат, защото никой, най-малко една жена, заслужава да преживее подобна участ, дори да е убила съпруга си. Но защо? Защо би направила такова нещо?

— Защото е разбрала, че го разследваме. И се надява да предпази някого, вероятно себе си. А може би и други хора. — Нютон се замисли. — Мъжете, които вие заподозряхте, че искат да я нападнат близо до „Нюгейт“.

— Какво за тях?

— Сигурен ли сте, че искаха да й сторят нещо лошо?

— Какво имате предвид?

— Когато ги видях, вие вече се биехте с тях.

Махнах шапката си и глуповато се почесах по главата.

— Може би оръжията и грубите им гласове са ме усъмнили, че искат да й сторят зло. Всъщност не си спомням някой да я е докосвал.

— И аз така си помислих.

Върнахме се в Тауър, където веднага бяхме повикани в къщата на кралския наместник, която се намираше в сянката на Камбанарията и гледаше към моравата. В заседателната зала, където според преданието Гай Фокс34 е бил разпънат на дибата, лорд Лукас ни посрещна заедно с капитан Морне от Артилерията и ни каза, че трябва да отправяме всички въпроси, свързани със смъртта на господин Кенеди, към капитана, който по закон беше получил заповед да състави комисия от осемнадесет души от Тауър, за да решат дали смъртта се дължи на нещастен случай или не.

— Убеден съм, че не е било нещастен случай, така както желязото ръждясва — отбеляза Нютон.

— Аз пък ще ви кажа, че комисията ще реши въпроса — рече лорд Лукас.

Очевидното раздразнение на Нютон бързо прерасна в гняв, когато научи, че осемнадесетте мъже, избрани в комисията, са от Артилерията и няма нито един представител на Монетния двор.

— Какво? — ядосано възкликна той. — Нима възнамерявате да правите всичко така, както на вас ви е угодно, лорд Лукас?

— Случаят е в нашите правомощия, а не във вашите — отвърна капитанът.

— Сериозно ли мислите, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай?

— Доказателствата за убийство са неубедителни — каза офицер Морне, чието лице беше мъртвешки бледо, почти бяло. Останах с убеждението, че не се е напудрил, а е болен. Очите му бяха огромни и неспокойно се стрелкаха насам-натам, а ръцете му изглеждаха твърде къси за човек с неговия ръст. Накратко, пропорциите и видът му бяха толкова странни и несъразмерни, че ако не беше униформата му, щях да го помисля за поет или музикант.

— Неубедителни, а? — изсмя се Нютон. — Предполагам, че сам е завързал ръцете си?

— Моля ви, поправете ме, ако греша, но след като едната ръка на господин Кенеди вече не е прикрепена за тялото, нищо не доказва, че ръцете му са били завързани.

— А защо устата му беше запушена? А камъкът? — настоя Нютон. — Обяснете ми присъствието им, ако обичате.

— Захапал е нещо, за да му помогне да издържи на болката, ако е знаел, че ще го оперира хирург. Виждал съм хора да смучат сачми от мускет, за да увеличат слюноотделянето си, когато няма питейна вода, за да изплакнат устата си, и дори човек сам да слага превръзка на очите си, преди да бъде разстрелян от наказателния взвод.

— Вратата на Лъвската кула беше заключена от външната страна — добави Нютон.

— Така твърди господин Уодсуърт — отвърна лорд Лукас.

— Моите уважения към вас, сър, но аз го познавам по-добре. Той е изключително разсеян и объркан човек, който може да забрави някъде дори главата си, да не говорим за ключ. Не за пръв път проявява нехайство към задълженията си. Уверявам ви, че ще бъде порицан.

— Намеквате, че господин Кенеди може да се е самоубил гневно попита Нютон. — При това по такъв ужасяващ начин? Това е нелепо, милорд.

— Не е самоубийство, сър — каза лорд Лукас, — но за всеки посетител на болницата за душевноболни „Света Мария Витлеемска“ е ясно, че страдащите от опасна лудост често избождат очите и изкормят червата си. Възможно е дори да се предложат за храна на лъв.

— Господин Кенеди не беше по-луд от вас или мен — възрази Нютон, — освен ако вие не сте започнали да проявявате симптоми на самозаблуда, милорд. И вие също, капитане, ако упорствате с вашите твърдения.

Лорд Лукас се изсмя подигравателно, но капитан Морне, който беше ирландец, се стъписа от укора.

— Не съм казал нищо, което да ме постави на едно ниво с човек от тази категория — заяви той.

— А сега, господа, ако ме извините, имам работа — рече лорд Лукас.

Нютон обаче вече се беше поклонил и излизаше от заседателната зала. Капитан Морне и аз тръгнахме след него.

— Искрено съжалявам, че обидих джентълмена — извини се Морне и кимна към господаря ми, който вървеше пред нас. — Мисля, че той е много умен човек.

— Доктор Нютон знае неща, каквито мисля, че не е възможно някой да знае — отвърнах аз.

— Имам заповеди и трябва да изпълня дълга си. Не съм независим, за да разсъждавам самостоятелно, господин Елис. Убеден съм, че разбирате какво искам да кажа. — Той се завъртя на пета и тръгна към параклиса.

Настигнах Нютон и му преразказах краткия ни разговор.

— Лорд Лукас непрекъснато ми пречи във всичко — рече господарят ми. — Би се съюзил дори с французите, ако реши, че съм техен противник.

— Защо ви мрази толкова много?

— Той мрази всеки, отговарящ за делата на Монетния двор на Негово величество. Както вече ви казах, сеченето на нови монети изгони гарнизона от Монетния двор, макар че не го направих аз. Но издадох на всички служители документ, който ги защитава от комисията за принудително вербуване на войници и от упражняването на волности върху тях. Това сигурно не се е понравило на лорд Лукас. Скоро обаче ще го направим за смях, Елис. Бъдете сигурен. Ще намерим начин да го накараме да изглежда като пълен глупак.

Преди обяда отидох в Кралския съд, за да разпитам за господин Дефо, който бе взел къщата на Главния майстор в Тауър. Тъй като той щеше да живее сред нас в Монетния двор, господарят ми искаше да знае що за човек е господин Дефо. Научих, че приятелят на господин Нийл от време на време пише памфлети под името Даниел де Фо или Даниел де Фу, и е загубил огромната сума седемнадесет хиляди фунта, за което, преди да го видя в съда, е бил в затвора за длъжници „Флийт“. Преди да се разори, той е бил член на гилдията на търговците на месо, на съдебния състав на Корнхил и инвеститор в няколко неуспешни делови начинания. В момента беше член на управителния съвет на националната лотария, ръководена от Нийл, но притежаваше тухларница в Тилбъри и работеше като счетоводител в данъчната комисията и събираше данъци за стъкла и бутилки, макар и не за прозорци. Дефо все още имаше много пари, защото не обслужваше главния си дълг, и аз се запитах как му е позволено да излезе от затвора за длъжници и да работи за Нийл.