Суок скри дъсчицата.

— Просперо — продума тя тихо.

Отговор не последва.

Суок приближи фенера. Устата се бяха озъбили завинаги. Мътните втренчени очи гледаха през Суок.

— Просперо! — извика Суок и изпусна фенера. — Той умря! Той умря! Просперо!

Фенерът угасна.

Гвардеецът, с когото се запознахме при входа на менажерията тъкмо в мига, когато Суок му задигна решетестия фенер, се събуди от вдигналия се в менажерията шум.

Зверовете ръмжаха, виеха, пищяха; пляскаха с криле; шибаха с опашките си по железните пръчки.

Гвардеецът се прозина със страшен трясък, изтегна се като удари силно с пестник по решетката, и най-сетне дойде съвсем на себе си.

Тогава той рипна. Фенера го нямаше. Звездите блестяха мирно. Благоухаеше жасминът.

— Дявол да го вземе!

Гвардеецът плюна с такава злоба, че заплювката му полетя като куршум и свали една жасминова чашка.

Концертът на зверовете ечеше с нарастваща сила.

Гвардеецът нададе тревога. След минута се стекоха хора с факли. Факлите пращяха. Гвардейците псуваха. Някой се спъна о сабята си и паднал, си разби носа в нечия шпора.

— Откраднаха ми фенера!

— Някой влезе в менажерията!

— Крадци!

— Бунтовници!

Гвардеецът с разбития нос и другият гвардеец със счупената шпора, а също тъй останалите, раздирайки тъмнината с факлите си, тръгнаха срещу неизвестния враг.

Но нищо подозрително не откриха в менажерията.

Тигрите ревяха, раззинали червена зловонна паст. Лъвовете тичаха из клетките в голяма тревога. Папагалите бяха вдигнали страшна олелия; те се въртяха и правеха впечатление на пъстра панаирска въртележка. Маймуните се люлееха на трапеците. А мечките пееха с нисък красив бас.

Появата на огън и хора още повече разтревожи тази компания.

Гвардейците огледаха всички клетки.

Всичко беше в ред.

Дори фенерът, изтърван от Суок, те не намериха.

И изведнъж гвардеецът с разбития нос рече:

— Стой! — и повдигна високо факела.

Всички погледнаха нагоре. Там чернееше една зелена корона на дърво. Листата не мърдаха. Беше тиха нощ.

— Виждате ли? — попита страшно гвардеецът. Той разтърси факела.

— Да. Нещо розово…

— Мъничко…

— Кацнало е…

— Глупци! Знаете ли какво е това? Това е папагал. Той е излетял от клетката и е кацнал там, да го вземе дяволът!

Караулният гвардеец, който беше дал тревогата, засрамено мълчеше.

— Трябва да го свалим. Той е изпоплашил всички зверове.

— Вярно. Качи се, Вурм. Ти си най-младият от всички.

Оня, когото наричаха Вурм, се приближи до дървото. Той се колебаеше.

— Качи се и го смъкни за брадата.

Папагалът седеше неподвижно. Перата му розовееха в гъстия листак, осветен от факлите.

Вурм бутна шипката на челото си и се почеса по тила.

— Страх ме е. Папагалите хапят много силно.

— Глупак!

Вурм все пак се покатери на дървото. Но на половината от дънера той се спря, застоя се за секунда и после се плъзна долу.

— За нищо на света — рече той! — Това не е моя работа. Аз не умея да се сражавам с папагали.

Тъкмо тогава се разнесе нечий сърдит старчески глас. Някакъв човек, като шляпаше с чехлите си, бързаше от тъмнината към гвардейците.

— Не бива да го пипате! — викаше той. — Не го тревожете.

Излезе, че викащият е главният надзирател на менажерията. Той беше голям учен и специалист по зоология, тоест знаеше в съвършенство всичко, което може да се знае за животните.

Разбудила го беше врявата…

Той живееше близо до менажерията и изтича направо от леглото, без да си свали дори нощната шапчица и дори с голяма блестяща дървеница на носа.

Той беше много възбуден. И наистина: някакви войници се осмеляват да се намесват в неговия свят, някакво говедо иска да хване неговия папагал за брадата!

Гвардейците се отдръпнаха.

Зоологът вдигна нагоре глава. Той също видя нещо розово между листата.

— Да — заяви той. — Това е папагал. Това е моят най-добър папагал. Той винаги капризничи. Не му се седи в клетката. Това е Лаура… Лаура! Лаура! — завика той с тъничък гласец. — Папагалът обича да се обръщат към него ласкаво. Лаура! Лаура! Лаура!

Гвардейците прихнаха да се смеят. Изобщо този мъничък старец в пъстър халат, с нощни чехли, с вирната нагоре глава, от която висеше до пода пискюлът на шапчицата, представляваше забавно зрелище сред грамадните гвардейци, буйно пламналите факли и воя на зверовете.

После стана най-смешното. Зоологът се покатери на дървото. Направи той това доста ловко — очевидно не за първи път. Едно, две, три! Няколко пъти се мярнаха изпод халата краката му в шарено бельо и почтеният старец се намери горе, до целта на своето недалечно, но опасно пътешествие.

— Лаура! — отново сладко и ласкаво прошепна той.

И изведнъж пронизителният му вик огласи менажерията, парка и цялата околност най-малко на цял километър.

— Дявол! — така извика той.

Очевидно вместо папагала на клончето беше кацнало някакво чудовище.

Гвардейците отскочиха от дървото. Зоологът летеше надолу. Случаят във формата на къс, но доста здрав клон го спаси. Той увисна, закачен за халата.

О, ако другите учени видеха сега своя почтен събрат в такъв вид, те, разбира се, биха се извърнали от уважение към неговата плешива глава и знания! Твърде неприлично се беше закачил неговият халат.

Гвардейците търтиха да бягат. Пламъкът на факлите летеше по вятъра. В тъмнината можеше да се помисли, че препускат черни коне с огнени гриви.

В менажерията тревогата утихна. Зоологът висеше неподвижно. Затова пък в двореца почна вълнение.

Четвърт час преди появата на тайнствения папагал върху дървото, тримата шишковци получиха неприятни известия:

„В града има размирици. У работниците са се появили пистолети и пушки. Работниците стрелят в гвардейците и хвърлят всички шишковци във водата.“

„Гимнастикът Тибул е на свобода и събира войска от жителите на покрайнините.“

„Множество гвардейци са отишли в работнически квартали, за да не служат на тримата шишковци.“

„Фабричните комини не пушат. Машините бездействат. Миньорите се отказват да слязат в земята, за да копаят въглища за богаташите.“

„Околните селяни воюват със собствениците на именията.“

Ето какво бяха доложили на тримата шишковци министрите.

Както винаги от тревога тримата шишковци почнаха да тлъстеят. Пред очите на държавния съвет всеки от тях наддаде по четвърт фунт.

— Аз не мога! — оплакваше се един от тях. — Не мога… Това е свръх моето търпение… Ах, ах! Копчето на ризата ми се е впило в гърлото…

И в същия миг с трясък се скъса неговата ослепителна яка.

— Аз тлъстея — виеше Вторият. — Спасете ме!

А Третият печално гледаше търбуха си.

По такъв начин пред държавния съвет изникнаха два въпроса: първо, незабавно да се измисли средство за прекратяване на тлъстеенето и второ, да се потушат размириците в града.

По първия повод решиха следното:

— Танци!

— Танци! Танци! Да, разбира се, танци. Това е най-полезното движение.

— Без да се губи ни минута, да се повика учителят по танци. Той трябва да дава на тримата шишковци уроци по балетно изкуство.

— Да — замоли се Първият Шишко, — но…

И тъкмо в това време долетя от менажерията викът на уважавания зоолог, който беше видял на дървото дявол вместо любимия си папагал Лаура.

Цялото правителство се понесе в парка по алеите към менажерията.