Докторът седеше на тъпана, и оглеждаше помещението. Върху един сандък гореше газена лампа. По стените висяха обръчи с опъната на тях цигарена хартии, бяла и розова, дълги шарени камшици с блестящи металически дръжки, костюми, обсипани със златни кръгчета, извезани с цветя, звезди и разноцветни парцалчета. От стените гледаха маски. Върху някои от тях стърчаха рога; на други носът напомняше турски чехъл; на трети устата беше цепната от едното ухо до другото. Една маска се отличаваше с грамадните си уши. Най-смешното бе това, че ушите бяха човешки, само че много големи.

В ъгъла в една клетка имаше някакво мъничко зверче, човек не можеше да каже какво е. До една от стените стоеше дълга дървена маса. Над нея бяха окачени огледалца. Десет. До всяко огледалце стърчеше свещ, залепена на масата със собствения й сок — стеарина. Свещите не горяха. На масата се търкаляха кутийки, четчици, бои, пудрилки, перуки, имаше изсипана розова пудра, съхнеха разноцветни локвички.

— Ние избягахме днес от гвардейците — заприказва клоунът. — Вие знаете, гимнастикът Тибул беше наш актьор. Гвардейците искаха да ни хванат: те мислят, че сме го скрили.

Старият клоун изглеждаше много печален.

— А ние сами не знаем къде е гимнастикът Тибул. Навярно са го убили или са го турили в желязна клетка.

Клоунът въздишаше и клатеше побелялата си глава. Звярът в клетката гледаше доктора с котешките си очи.

— Жалко, че вие толкова късно дойдохте при нас — казваше клоунът. — Ние много ви обичаме. Вие бихте ни успокоили. Ние знаем, че сте приятел на онеправданите, приятел на народа. Ще ви напомня един случай. Давахме представление на „Пазара на волския дроб“. Това беше миналата година през пролетта. Моето момиче пееше песничка…

— Така, така… — спомняше си докторът. Изведнъж той почувствува странно вълнение.

— Помните ли? Вие тогава бяхте на пазара. Гледахте нашето представление. Моето момиче пееше песента за баницата, която предпочела да изгори в печката, отколкото да попадне в стомаха на дебелия дворянин.

— Да, да… помня… По-нататък!

— Една знатна дама, старица, чу това и се обиди. Тя заповяда на дългокосите си слуги да издърпат ушите на моето момиче.

— Да, спомням си. Аз се намесих. Прогоних слугите. Дамата ме позна и се засрами. Така ли е?

— Да. После вие си отидохте, а моето момиче каза, че ако му били издърпали ушите слугите на знатната старица, то не би могло да живее… Вие го спасихте. То никога няма да забрави това!

— А къде е вашето момиче сега? — попита докторът; той много се вълнуваше.

Тогава старият клоун се приближи до платнената преградка и повика. Той изговори едно странно име, произнесе два звука, като че разтвори мъничка, дървена кръгла кутийка, която мъчно се разтваря:

— Суок!

Минаха няколко секунди. После платнената врата се повдигна, и оттам надникна едно момиченце, леко понавело глава с разчорлени къдри. То гледаше доктора със сивите си очи, малко отдолу, внимателно и лукаво.

Докторът вдигна очи и изтръпна: беше куклата на наследника Тутти!

Да, това беше тя!

Но дявол да го вземе, откъде беше дошла тя? Чудо? Какво ти чудо? Доктор Гаспар прекрасно знаеше, че не стават чудеса. Това е, реши той, просто измама. Куклата е била жива и когато той има непредпазливостта да заспи в екипажа, тя е избягала като непослушно момиче.

— Няма защо така да се усмихвате! Вашата угодлива усмивка не намалява вашата вина — рече той строго. — Както виждате, съдбата ви е наказала. Съвсем случайно Ви намерих там, дето изглеждаше невъзможно да ви намеря.

Куклата опули очи. После замига като мъничко зайче и смутено погледна към клоуна Август. Той въздъхна.

— Коя сте вие, отговаряйте направо!

Докторът придаде на своя глас колкото може по-голяма строгост. Но куклата го гледаше тъй очарователно, че му беше много трудно да се сърди.

— Ето виждате — рече тя, — вие сте ме забравили. Аз съм Суок.

— Су-ок… — повтори докторът. — Но нали вие сте куклата на наследника Тутти!

— Каква кукла! Аз съм обикновено момиче…

— Какво?… Вие се преструвате!

Куклата излезе от преградката. Лампата ярко я осветяваше. Тя се усмихваше, навела настрана чорлавата си главица. Нейните коси имаха такъв цвят, какъвто имат перата на мъничките сиви птички.

Мъхнатото зверче в клетката я гледаше много внимателно.

Доктор Гаспар беше в пълно недоумение. След известно време читателят ще узнае цялата тайна. Но сега ние искаме да предупредим читателя за едно много важно обстоятелство, което се изплъзна от внимателния поглед на доктор Гаспар Арнери. В минути на вълнение човек понякога не забелязва такива обстоятелства, които, както казват възрастните, се хвърлят в очи.

И ето това обстоятелство: сега в панаирския фургон куклата имаше съвсем друг вид.

Сивите й очи блестяха весело. Сега тя изглеждаше сериозна и внимателна, но от нейната скръб не беше останала нито следа. Напротив, вие бихте казали, че това е палавка, която се представя за скромна.

По-нататък. Къде се беше дянала нейната предишна великолепна рокля, розовата коприна, златните рози, дантелите, пулчетата, цялата тази приказна премяна, благодарение на която всяко момиче би могло да прилича, ако не на принцеса, поне на играчка от елха? Сега, представете си, куклата беше облечена повече от скромно. Блуза със синя матроска яка, вехти пантофки, достатъчно сиви, за да не бъдат бели. Пантофките бяха обути на бос крак. Не мислете, че от тази проста премяна куклата беше станала некрасива. Наопаки, тази премяна и прилягаше. Има такива пепеляшки: първо не ще ги удостоиш с поглед, а после, като се вгледаш по-внимателно, виждаш, че такава пепеляшка е по-мила от принцеса, още повече, че принцесите понякога се превръщат в жаби или обратното, жабите се превръщат в принцеси.

Но ето най-главното: вие помните, върху гърдите на куклата на наследника Тутти зееха страшни черни рани. А сега те бяха изчезнали.

Тя беше весела, здрава кукла!

Но доктор Гаспар не забеляза нищо. Може би в следната минута вече щеше да разбере каква е работата, но тъкмо в тази следна минута някой почука на вратата. И работите се забъркаха още повече. Във фургона влезе един негър!

Куклата изпищя. Звярът в клетката изфуча, макар да не беше котка, а някакво по-сложно животно.

Ние вече знаем кой е негърът. Знаеше това и доктор Гаспар, който беше направил този негър от обикновения Тибул. Но никой друг не знаеше тайната.

Смущението продължи пет минути. Негърът се държеше ужасно. Той сграбчи куклата, вдигна я нагоре и я зацелува по бузите и носа, при което този нос и бузи се извъртяха тъй енергично, че бихме могли да сравним целуващия негър с човек, който иска да захапе ябълка, окачена на конец.

Старият Август затвори очи и втрещен от страх, се клатеше като китайски император, който решава въпроса: да отсече ли на престъпника главата, или да го накара да изяде жив плъх без захар?

Едната пантофка падна от крака на куклата и улучи лампата. Лампата се катурна и предаде дух. Стана тъмно. Ужасът достигна своите предели. Тогава всички видяха, че започва да се разсъмва. Пролуките просветляха.

— Ето че вече се съмва — рече доктор Гаспар — и аз ще трябва да отида в Двореца на тримата шишковци заедно с куклата на наследника Тутти.