Дали не съм вече мъртъв? Дали всичко това не е халюцинация? Вече не беше сигурен… Но той дишаше. Ушите му все още регистрираха дишането. Сигурно е жив. Трябва да се държи.

Насочи поглед към звездите и се усмихна — не на спокойния кристалночист космос пред него, а на собствения си живот. На картините, които продължаваха да се нижат покрай него…

Кеслър усети допира на нещо твърдо до левия си крак, но не можа да види какво е. Беше затворил очи и не успяваше да ги отвори. Направи още един опит. Нямаше смисъл. Сетне всичко започна да чезне. Вече не можеше да контролира мислите си. Полагаше отчаяни усилия, но напразно. Беше загубил битката и реши да капитулира изящно.

— Открих втория — съобщи Валентина Терешкова, докато придърпваше Кеслър към себе си, хванала го за крака.

— Жив ли е?

— Не съм сигурна. На датчика отпред на скафандъра има някакви цифри, но не разбирам всичките. Изглежда, съдържанието на кислород е извънредно малко.

— Докарай го тук.

— Добре.

Терешкова прикачи един шнур към скафандъра на Кеслър и го издърпа долу на средната палуба, където Стракелов се запознаваше с данните от датчика на Джоунсовия балон.

— Състоянието на този май е добро, доколкото разбирам. Хайде да ги пренесем в херметичната камера.

Двамата пренесоха Кеслър и Джоунс и затвориха люка. Американският кораб беше с добра конструкция, помисли Стракелов. Имаше огромна херметична камера, в която се обличаха скафандрите и голям люк за излизане в космоса, много по-голям от люка на „Квант-2“. Стракелов разхерметизира камерата и отвори люка към товарния отсек.

Излезе пръв и хвърли поглед към комплекса „Мир“, който плаваше на трийсетина метра отгоре, между тях и земната повърхност. Извърна се към Терешкова и вдигна ръка.

— Валентина, почакай.

Стракелов внимателно се придвижи към космическия велосипед „Икар“. След като го привърза към скафандъра си, включи системата. Светнаха две контролни лампи — червена над лявото му рамо и зелена над дясното. Предназначението им беше да показват посоката на движение в космоса. Зелено вляво и червено вдясно означаваше, че космонавтът идва срещу онзи, който го наблюдава. Обратното — че той се отдалечава.

Бавно спря на метър и половина от люка. Терешкова му подаде дълъг шнур, към който вече бяха прикачени скафандърът на Кеслър и балонът на Джоунс. Той закрепи шнура към „Икар“ и се извърна.

— Готова ли си, Валентина?

Терешкова избута двамата астронавти през люка и след това отиде към нейния „Икар“. Прикачи другия край на шнура към своя скафандър.

— Готово, Николай Александрович.

Стракелов включи двигателите колкото да опъне шнура. Почувствува леко дърпане. Бързо се извърна към „Квант-2“ и ги включи пак за три секунди. Това беше достатъчно керванът да потегли в желаната посока. Пътуваха по-малко от минута.

Когато прецени, че са на девет метра от отворения люк на „Квант-2“, Стракелов се обади по шлемофона:

— Дай на заден.

Терешкова от другия край на кервана включи двигателите за две секунди на заден ход. След това с общи усилия бавно се добраха до „Квант-2“. Свалиха шлема от скафандъра на Кеслър и отвориха балона на Джоунс. Провериха състоянието и на двамата.

— Контролна кула Байконур. Тук „Мир“.

— Привет, Николай Александрович. Какво е положението?

— И двамата астронавти са живи. Задачата изпълнена.

— Поздравяваме ви, Николай и Валентина! Ще предадем информацията на американските ни колеги.

— Ще преместим астронавтите в лазарета. Ще ви държим в течение за здравословното им състояние.

— Прието, Николай. Хубаво.

Стракелов погледна към Терешкова, която вече беше разкачила металния пръстен, свързващ горната и долната част на скафандъра на Кеслър. Той се усмихна. Техните скафандри приличаха много на скафандъра на американеца. Наведе се и издърпа Джоунс от балона.

Над западните райони на Френска Гвиана

В пълно маскировъчно снаряжение Кемрън седеше спокойно до Мари и гледаше червената лампа над вратата на самолета „Старлифтър“. Този път Пруит не беше с тях. Стомахът го беше присвил здраво. Кемрън го разбираше напълно.

— Добре ли си? — попита тя, държейки ръката му.

— Ами за последен път скачах с парашут преди повече от петнайсет години във Виетнам. Надявам се да си припомня всичко… дано да е така, и то бързо. Предчувствувам, че долу играта ще загрубее.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

Кемрън за миг притвори очи.

— Нямам избор, трябва. Това е единственият шанс не само за „Мамбо“, но и за мен самия.

Тя се притисна към него, положи глава на лявото му рамо.

— Разбирам.

Вратата на пилотската кабина се отвори. Едър чернокож войник, също в маскировъчен халат, приближи до тях.

— Една минута, сър! — Войникът отключи вратата. Лампата над нея засвети жълто.

Кемрън стана.

— Време е.

— Моля те, внимавай. Моля те.

Кемрън я погали с пръст по дясната буза и почувства непреодолимия магнетизъм на нейния поглед.

— Двайсет секунди, сър! — Войникът отвори вратата.

Докато вятърът се заигра с косата на Мари, Кемрън си сложи очилата, привърза автомата към крака си и мълчаливо гледаше дясната ръка на войника, чиито пръсти отброяваха последните пет секунди.

— Скачайте! — извика войникът.

Кемрън погледна още веднъж Мари, преди да скочи в бездната.

18.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Ортис стоеше неподвижен в края на джунглата заедно със Зимър и петима други от „Мамбо“, които два часа преди това бяха стигнали до сборното място. В разговори помежду си успяха да си изяснят случилото се и стигнаха до заключението, че от първоначалния състав от петнайсет души шестима със сигурност са мъртви, което означаваше, че двама още липсват.

Всичко беше спокойно допреди трийсет минути, когато над тях прелетя самолет на височина 3000 метра според Ортис, може би малко повече. От сечището сега отлитаха два хеликоптера, които стовариха два отряда войници; те и по външен вид, и по начина на действие определено се различаваха от часовите, които Ортис и Зимър бяха очистили предишната нощ.

Маскиран под педя мокри листа, Ортис беше огледал групата при изгрев слънце. Преброи шестима в първия отряд и седем във втория. Тринайсет добре въоръжени мъже срещу седмината от „Мамбо“, двама от които бяха загубили автоматите си при експлозията и можеха да се отбраняват само с пистолети и ловджийски ножове.

Войниците бяха скочили от хеликоптерите, претъркулвайки се два пъти, станаха и хукнаха към другия край на сечището, където изчезнаха в гъстата джунгла.

Как ни откриха, питаше се Ортис. Беше сигурен, че никой не ги е видял. Другите от „Мамбо“ бяха стигнали до сечището преди зазоряване. Минимална беше възможността някой да ги е забелязал и проследил. Ами ако някой е бил пленен? Ако някой от все още липсващите е попаднал във вражески ръце и са го изтезавали да издаде резервния сборен пункт? Той се дръпна назад в джунглата и даде знак на Зимър да направи същото.

— Да не смяташ, че знаят, че сме тук? — попита Зимър.

— Или това, или мислят, че може би идваме насам.

— Доста много са, Тито. Как ще се измъкнем? Не ми изглеждат аматьори.

— Не-е, наистина нямат вид на новобранци, но и ние не сме такива. Не подценявай подготовката, с която ни изпотиха задниците. Ние не им отстъпваме, ако не сме и по-добри от тях.

— Е, може би сега все още сме, все още имаме боеприпаси и храна, но след няколко дни ще се изморим и…

— Изслушай ме. Този път ще хитреем. Ще вървим след тях и ще ги наблюдаваме отблизо. Знаем ли къде са те, всичко ще е наред. Още не ми е ясно само едно — как, по дяволите, успяха да ги хвърлят толкова близо до нас. Късмет? Не зная, човече.