Другите от „Мамбо“ се събраха около тях. Ортис огледа групата. Всички гледаха към него. Всички разчитаха на него. Сега той им беше шефът.

— Добре, чуйте какво ще ви кажа. Трябва да допуснем, че тези хора знаят местоположението ни в района. Вероятно имат заповед да ни очистят веднага. Наша първостепенна задача е не да ги убием, а да ги дебнем, за да знаем всеки момент къде са те. Искам да следим всеки техен ход и да знаем всичко за снаряжението им. — Забеляза, че някои го гледат недоумяващо и се усмихна. — Имаме една-единствена цел, момчета, и тя е да се измъкнем оттук живи. Вече сме изпълнили задачата си. Сега трябва да намерим начин да се пръждосаме от това място. Главният проблем е, че нямаме никакъв друг начин за връзка с нашите хора освен този радиотелефон, който може да излъчва само сигнал за бедствие. За да бъдем евакуирани по въздуха, трябва ни двупосочна радиовръзка и не виждам друг начин за това, освен да свием някоя радиостанция от врага. Разбира се, при положение, че имат радиостанции. Разбрахте ли ме сега всички?

Недоумението отстъпи място на възторга. Той показа качества на лидер и спечели уважението им. Сега от всички тях зависеше дали ще изпълнят плановете му.

Кемрън чу хеликоптерите само пет минути след като откачи парашута си от едно дърво. Успя да го скатае и да го скрие заедно с раницата си за рекордно кратко време и сега се движеше към мястото, където беше видял войниците да скачат.

Отначало беше намръщен. Чувствуваше се твърде стар за тази работа, но професионалният войник в него възкръсна по-бързо от очакваното. Джунглата отново беше около него. Той вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с миризмата на дърветата. Изпитваше някакво приятно чувство. Ризата му вече гизнеше в пот. Температурата беше доста над 30 градуса, а слънцето току-що се показваше на хоризонта. Лека мъгла се стелеше над земята до коленете му. Кемрън вървеше през нея, докато доближи мястото, където бяха изчезнали войниците.

Продължи приведен, озъртайки се, докато стигна дърветата. Автоматът му беше „МР5“ със заглушител, предпочитаното оръжие на елитните десантни части в британските ВВС. С лявата ръка придържаше дулото, а дясната беше до спусъка. Не беше отворил сгъваемия приклад, за да не го затруднява.

Кемрън пазеше дистанция петнайсетина метра от последния войник. Бива ги, мислеше си той, но му беше ясно, че те досега не са виждали истинско сражение. Движеха се почти „като по учебник“, твърде систематично. Нямаше и следа от вроден ритъм при напредването им. Кемрън реши да върви след тях още няколко минути, за да разбере накъде са поели. Допусна, че могат да го отведат до „Мамбо“.

Кемрън погледна радиокомпаса на китката си. Той автоматично приемаше сигнала за бедствие от „Мамбо“ и отчиташе разстоянието чрез мигаща червена лампичка. След няколко минути тя започна да примигва по-бавно, което му показа, че се отдалечава от източника на сигнала. Войниците вървяха в погрешна посока. Той спря и се обърна.

Ортис видя, че някой друг влезе в джунглата след войниците. Този някой не беше облечен като тях, а по-скоро като войник от американските специални части. Той беше стигнал до дърветата, след което бързо огледа сечището с насочено оръжие, сетне ги последва в джунглата. Но оръжието му определено не беше колт, а нещо друго. Дебелото дуло подсказа на Ортис, че е със заглушител, но беше твърде далеч, за да го разпознае.

Обърна се към своя взвод.

— Томи, идваш с мен. Останалите се разгънете около сечището и ни прикривайте. Не стреляйте освен по точно определена цел, при това само ако целта ви заплашва непосредствено. Дори и тогава, опитайте се да я ликвидирате с нож. Помнете, един изстрел и с нашето убежище е свършено. Ще разберат със сигурност къде сме. Ясно ли е на всички?

Видя, че всички кимнаха.

— Добре. Изчакайте петнайсетина минути. Ако не се покажем дотогава, идвайте. Ако чуете стрелба, също идвате незабавно. — Той откачи радиотелефона от колана си и го даде на един от войниците. — Пази това, докато се върна. Да вървим, Томи.

Кемрън се усмихна, когато лампичката запремигва по-бързо. Приближаваше целта. Ясно му беше, че „Мамбо“… или поне източникът на сигнала за бедствие беше от другата страна на сечището, на трийсетина метра от него. Продължи да се движи към края на сечището, оглеждайки внимателно дърветата пред себе си. Макар и сигурен, че всички войници тръгнаха в обратна посока, беше напълно възможно някой да е останал отзад, за да охранява площадката за кацане.

Слънчевите лъчи проникваха през дърветата и образуваха светли петна в иначе мрачната джунгла. Кемрън си припомни, че трябва да се опита да избягва тези петна, защото разширяват зениците му и може временно да го заслепят. Но колкото и да се стараеше да ги заобикаля, един слънчев лъч попадна в лицето му. Инстинктивно затвори очи, но късно — в тях проникна достатъчно светлина, за да разшири зениците. Скри се в сянката и бързо запремигва, за да пригоди зрението си. Огледа джунглата и се намръщи, когато пред очите му заиграха няколко светли петна. Кемрън знаеше, че трябва да мине около минута, преди те да изчезнат и да може пак да вижда ясно.

Остана неподвижен, скрит зад един дебел ствол, стиснал здраво автомата. Още веднъж огледа терена пред себе си и замръзна. Нещо не беше наред. Ушите му доловиха звук, който не беше характерен за джунглата. Точно отпред. Мъчеше се да види какво беше предизвикало лекото щракане на метал. Най-сетне съзря добре замаскирания войник, покритата с листа фигура на човек, легнал по корем до едно дърво. Накъде ли гледа? Кемрън не можеше да разбере. Инстинктът му подсказа, че е с лице към сечището.

Тоя си го бива, помисли си Кемрън, докато се местеше встрани. Сега трябваше да внимава много, за да не вдига шум, докато заобиколи отдалеч, за да застане в гръб и вдясно от войника. От опит знаеше, че в никакъв случай не бива да се приближава точно отзад; войникът вероятно е минирал тила си, за да се предпази тъкмо от такова нападение.

Докато приближаваше, Кемрън оглеждаше внимателно засипаната с листа земя. Единственият сюрприз, който някой би могъл да подготви за толкова кратко време, е противопехотна мина, която се крие лесно под листата.

Движеше се приведен, опипвайки внимателно терена пред себе си с носа на ботата. Повечето мини експлодират при съвсем лек натиск. Кемрън леко разравяше листата с крак, преди да стъпи на земята. Това го бавеше, но си струваше труда, като се има предвид алтернативата. Войникът лежеше на не повече от девет метра от него. Дългото дуло, което стърчеше между листата, убеди Кемрън, че войникът наистина гледаше към сечището.

Лек ветрец разклати клоните на близките дървета. Кемрън се възползва от това да се придвижва малко по-бързо, тъй като вятърът неутрализираше шума от разравянето на листата. Шест метра. Войникът не мърдаше. Вятърът се усили. Четири и половина метра. Кемрън се сниши още повече и избута автомата зад гърба си. Искаше да го хване жив. Трябваше му информация.

Кемрън стисна в пръстите си дръжката на ножа. Направи още една крачка.

Прас!

Кемрън замръзна за секунда. Войникът се заизмъква изпод купчината червени и кафяви листа. Кемрън взе оставащите три метра за три секунди. Войникът се канеше да извърти оръжието си, но Кемрън сграбчи дулото с лявата си ръка и го насочи към небето, но изпусна ножа. Оръжието беше автомат „АК-47“. Той гръмна веднъж, два пъти. И двамата се затъркаляха по земята. Кемрън вдигна дясното коляно и злобно го заби в слабините му. Ударът имаше желания ефект. Войникът изпусна оръжието и те продължиха да се търкалят. Блъснаха се в едно дърво и се разделиха. Кемрън усети, че неговият автомат отхвърча встрани.

Рипна на крака за секунди и видя, че войникът стори същото. Той издърпа ножа от колана си. Чак тогава Кемрън разбра, че е изпуснал своя нож. Видя как войникът се озъби.