От деня, в който на седемнайсет години получи разрешително за частен пилот, Кеслър реши да направи кариера от летенето. Възпротиви се на бащиното си желание да стане електроинженер и за три години взе диплома по авиоинженерство от Техническия институт във Флорида, а едновременно продължаваше да лети и като авиоинструктор. След дипломирането си кандидатствува и беше приет в Центъра за подготовка на пилоти за морската авиация в Патуксънт Ривър, щата Мериленд, и бързо изпъкна сред съвипускниците си със своя нахакан стил на летене.

Кеслър никога не летеше бавно, ако можеше да лети бързо. Никой досега не го беше видял да прави завой или да набира височина по обикновен начин. Той винаги форсираше, винаги докарваше самолета до определения от конструкторите краен предел на неговите възможности. Логиката му беше проста: или форсирам самолета и печеля въздушния бой, или врагът ще направи това. Ако правя вираж на 45 градуса, а врагът на 60, ще загубя. Ако летя със скорост Мах⁵ 1.5, а врагът — с Мах 2, ще загубя. Кеслър познаваше само два вида пилоти: бързи и мъртви. През цялата си кариера полагаше всички усилия да бъде винаги между бързите. Инженерната диплома му даде познания по аеродинамика, които му позволяваха да разбира по-добре от съвипускниците си указанията на конструкторите. Той познаваше т.нар. предели за безопасност в самолетните конструкции. Знаеше например какво допълнително натоварване може наистина да издържи дадена плоскост на самолета над определен брой гравитационни константи, без да понесе структурни повреди. Това му позволяваше да го форсира безопасно и да изстисква всичко от самолета, което му даваше предимство пред неговите съвипускници.

След като завърши, капитан-лейтенант Кеслър получи онова, за което мечтаеше: да лети на изтребители „Ф-14 Томкат“ от борда на самолетоносача „Конститюшън“ и не след дълго спечели уважението на другите пилоти по време на операцията „Пустинна буря“. Той свали два иракски изтребителя „МиГ-23“ с картечници и една-единствена ракета „Сайдуайндър“ само няколко месеца след като пристигна там, когато все още всички го смятаха за новак. Тази и няколко други случки през годините, когато беше във ВМС, му донесоха чин полковник. Стана известен в национален мащаб, което по-късно накара НАСА да го вербува.

НАСА. Кеслър погледна през рамо вляво към съоръжението за презареждане и монтаж на ракетите с твърдо гориво, докато автобусът продължи по северния път към промишления район на космическия център. За по-малко от шест месеца то можеше да подготви ракетите за повторно използване — от изваждането им от океана на около 220 километра от източното крайбрежие на Флорида до прикачването на външния резервоар и орбиталния космически кораб.

Кеслър погледна към Джоунс, който беше затворил очи и подпрял глава на страничното стъкло. Капитанът от ВВС продължаваше да гледа с пълно пренебрежение на цялото изпитание — нещо, което Кеслър не можеше да проумее. Особено когато от изстрелването ги деляха по-малко от четирийсет и осем часа.

Шофьорът сви вляво по източния път на НАСА, после пак вляво по Авеню С. Автобусът спря до сграда М6–339 — щаба на космическия център „Кенеди“.

— Събуди се, Текс. Пристигнахме.

Джоунс рязко отвори очи и пое дълбоко дъх. Кеслър посегна към страничната врата и я дръпна назад.

Няколко минути по-късно влязоха в стаята за брифинги.

Париж, Франция

Лек ветрец разклащаше в късния следобед клоните на близкото дърво, отрупано с цветове. Те сякаш вдъхваха живот на нежната мелодия, която младият саксофонист свиреше под него. Една шапка в краката му показваше щедростта на публиката през деня. Вдясно амбулантен търговец предлагаше франзелки на пешеходците, но те май повече се заглеждаха в детето, което се учеше да кара велосипед на тревната площ вляво от саксофониста.

— Francois! Francois! Faites attention, Francois!⁶ — Кемрън Стоун чу как майката на детето викаше по ускоряващия темпото момчурляк, който полагаше отчаяни усилия да овладее основните умения до края на деня. Разтревожена, тя накрая го настигна от другата страна на малкия парк и извика нещо, което Кемрън не можа да разбере. Кемрън се усмихна, докато поемаше хладния свеж въздух. Хубаво беше да бъдеш отново в Париж.

Беше излязъл от американското посолство и попадна в един от най-спокойните градове в света. Несъмнено нещо съвсем различно от потискащите улици на Мексико сити, където прекара по-голямата част от последните пет години.

Погледна часовника си и продължи към площад „Конкорд“, източния край на дългото авеню в съседство с градините зад Лувъра. Кемрън ускори крачка, разполагаше само с трийсет минути, за да стигне до левия бряг преди седем вечерта. Той пресече улица „Роял“ към стъпалата, по които се слизаше до станцията на метрото.

Купи си билет от автоматите и заслиза, следвайки указанията на табелите, по облицован с бели плочки овален коридор. Проби си път през претъпкания перон и успя да вмъкне слабичкото си, но мускулесто тяло в един от препълнените второкласни вагони — лицето му остана едва на сантиметри от затварящите се врати. Хвана се с лявата ръка за перилото над главата си, а с дясната стискаше под сакото кобура с беретата — не от страх да не му потрябва, а да не го задигне някой джебчия. На Кемрън хич не му се искаше да обяснява на новия си оперативен шеф от ЦРУ, че са му откраднали оръжието, и то още в първия ден под негово разпореждане.

Тълпата го притискаше и Кемрън усещаше допира на зашитата под хастара на сакото водонепроницаема торбичка с три кафяви плика. В единия имаше три фалшиви паспорта със съответните шофьорски книжки, а в другите бяха парите за непредвидени случаи. Кемрън не излизаше никъде без тях… и без беретата.

След двеминутно клатушкане той се прекачи в друг влак в южна посока, който се оказа също препълнен.

Задачата, която му възложи шефът сутринта, беше да се срещне със съпругата на френски ракетен специалист, загинал при автомобилна катастрофа предишния ден. Вдовицата сама се обадила в управлението и настояла за срещата. Обикновено ЦРУ не обръщаше внимание на подобни на пръв поглед маловажни искания или в най-добрия случай ги прехвърляше на френските власти. Но жената беше използвала един, макар и поостарял код на ЦРУ за спешни случаи, когато позвънила в посолството. Този факт беше достатъчен, за да разтревожи няколко служители на ЦРУ до такава степен, че да задействуват оперативния.

Кемрън слезе на станция „Сен Мишел“, изкачи се на улицата и свърна вляво по улица „Кюжа“.

Особена улица, помисли си той, докато гледаше дву-и триетажните каменни сгради — някои вероятно още от XVII век. Вдовицата бе поискала срещата на усамотено място.

Кемрън приближи тясната улица отляво. Слънцето залязваше и вече тъмнееше. Изгледа вертикалната табела на грандхотел „Сен Мишел“ пред себе си. Хотелът едва ли беше по-широк от 9 метра, но някой явно го бе сметнал за достатъчно голям, за да сложи това „гранд“ пред името. Странно място за среща, помисли си той, защото знаеше, че покойният й съпруг, прочутият френски ракетен специалист Клод Гийю, беше не само един от най-уважаваните и богати хора в Париж, но и виден учен в Европейската космическа агенция Атена, гордостта на Европейската икономическа общност.

Атена. Виж, това е наистина голяма корпорация, размишляваше Кемрън. Атена съществуваше от години, припомни си той писаното в досието, което получи от шефа си сутринта, но агенцията се беше превърнала в днешната гигантска корпорация едва след експлозията на „Чалънджър“ преди няколко години. Само дни след нещастието с НАСА комуникационни компании и метеорологични агенции от големи и малки страни затрупаха Европейската космическа агенция с искания за изстрелване на спътници поради невъзможността на НАСА да действува в тази насока. С подкрепата на ЕИО Атена се разрасна: от под 500 служители тогава до над 15 000 и от няколко изстрелвания годишно до запълнена седмична програма, разработена да посрещне растящите нужди на света от нейните услуги. Вече могъща и състоятелна агенция, Атена разполагаше със съвсем нова високоусъвършенствувана база за изстрелване в крайбрежния град Куру, Френска Гвиана, и неотдавна оповести плановете си за европейска космическа совалка и постоянна космическа станция. След смъртта на Гийю жена му Мари, самата тя известен учен с голям принос в разработката на системата за насочване на надеждната ракета „Атена V“, щеше да получи по-голямата част от наследството на починалия съпруг.