Ортис реши, че трябва да се напрегнат и да стигнат до джунглата. Нямаха друг избор, друг начин.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Искаш да кажеш, че той вече ти се обади? — попита Пруит, не вярвайки на ушите си. Стайс не само беше спрял спасителната акция, но вече се бе свързал с Олсън и отменил цялата операция. Отменил? Нима Стайс е мръднал? Защо тогава ще го лъже преднамерено, че ще му се обади по-късно? Или това беше просто номер да накара Пруит да мълчи, докато стане твърде късно да се предприеме каквото и да било?

— Той позвъни преди по-малко от двайсет минути, мистър Пруит — обясни полузаспалият Олсън, докато си търкаше очите. — Той нарече операцията успешна и ми каза да напиша лично писма до семействата им. Ужасна трагедия, но в името на една благородна кауза. Каза, че „Мамбо“ са показали какво значат думите истински герои.

— И ти повярва на тези глупости, генерале?

Олсън изръмжа.

— Нито за секунда. Нито за секунда.

— Знаеш не по-зле от мен, че е голяма вероятността там сега да има няколко оцелели от хората на „Мамбо“, ако не и повече. Очевидно нямат възможност за пряка връзка с нас, но те са там. Сигурно чакат и се чудят къде по дяволите сме ние. Да не би да ми кажеш, че просто ще седиш тук и няма да предприемеш нищо?

Лицето на Олсън се изопна. Пруит знаеше, че Олсън е известен като честен офицер. Говореше се, че той самичък е измъкнал при засада по време на конфликта в Корея двама ранени войници и ги е качил на хеликоптера — героична постъпка, която го направи популярен сред войниците и допринесе значително за кариерата му. Пруит разбираше, че Олсън трябва да се грижи за хората си, но той също беше войник и като такъв е длъжен да се подчинява на началниците си, дори когато е на доста по-различно мнение от тях. Пруит разчиташе на вероятността, че в случая е така, че Олсън не е съгласен със заповедта, но че няма никакъв избор, защото тя беше дошла директно от министъра на отбраната.

— Имате ли някаква… каквато и да е представа как се чувства човек, когато загуби войник? Кажете ми.

Пруит го загледа втренчено известно време.

— Никога не съм бил в армията, генерале, но съм загубил доста много добри оперативни агенти. Смятам, че изпитвам подобни чувства. Изяжда те отвътре. Почваш да мислиш, че си им изменил. Че ако си планирал нещата някак си другояче, сигурно още ще са живи. Да, генерале. Случвало ми се е много пъти и е ужасно. Но в случая няма защо да е така. Все още има време да предприемем нещо. Да направим нещо за онези хора, загазили в Гвиана… затънали в онзи ад.

Олсън дълго не сваляше поглед от него. Пруит знаеше, че старият генерал преценява възможностите. Той несъмнено беше посветил целия си живот на въоръжените сили и не възнамеряваше сега да пожертвува всичко заради едно хрумване, едно прибързано решение, взето под въздействието на емоции, а не на логична основа.

— Какво имате предвид, мистър Пруит?

Пруит скри усмивката си. Олсън не беше глупак. Ако беше, едва ли щеше да стигне до генерал-лейтенант във въоръжените сили. Олсън печелеше време, изчакваше Пруит да направи ход. Пруит знаеше, че ако този ход не го устройва, той ще чака други ходове. Въпросът беше какво очаква генералът от Пруит? Пруит беше уверен, че отговорът на този въпрос зависи от това как той ще отвърне на генерала. Той го погледна в очите.

— Искам да ги измъкна оттам. Смятам, че има начин да влезем във връзка с „Мамбо“ и да им кажем да чакат в уречено време на предварително определено място, откъдето ще ги извозим по въздуха.

Олсън поизкриви устни.

— Да допуснем за момент, че вземате правилното решение в дадената ситуация. При това положение отговорете ми на следния въпрос: как, мистър Пруит? Как възнамерявате да направите това? Естествено, без аз да зная нищо.

Пруит също се усмихна. Олсън играеше честно. Генералът ще приеме, като просто извърне глава. Ако планът на Пруит засече и почнат да падат глави, Олсън няма да пострада, тъй като не е бил замесен. Пруит просто е действувал на своя глава. Олсън няма да загуби. Ако Пруит успее, Олсън може да разцъфне като благоуханна роза. Ако има засечка, само Пруит ще опере пешкира, но не и той. Пруит кимна бавно, приемайки неписаните условия за мълчалива подкрепа.

Трийсет минути по-късно Пруит се ръкува с Олсън и излезе. Погледна часовника си. Зазоряваше. Видя Кемрън и Мари, седнали върху капака на джипа.

— Ъ-х-х… доста време мина — рече Кемрън, като се прозя и протегна. — Какво каза генералът?

Пруит се усмихна.

— Помниш ли още как се скача от самолет?

— Какво? Какво по дяволите… почакай, почакай мъничко. Не искаш да кажеш сериозно, че аз…

— Това е единствената сделка, която сключих с генерала, Кемрън. Съгласи се да ни осигури транспорт до Гвиана и да се прави на разсеян, но не иска да ангажира хората си.

— Слушай, Том, вече не съм онзи войник от специалните части, който ти завербува преди петнайсет години. Играта оттогава се усложни страхотно, а аз не съм поддържал формата си. Зная възможностите си. Казвам ти, нямам подготовката. Тези нови отряди от специалните части като „Мамбо“ могат да ме побъркат за нула време. Подготовката им е далеч по-добра от тази на отрядите от Виетнам.

— Да, но никой от тях не е влизал в бой. Като теб.

— Какво общо има това с…

— Много. Мисля си, че има друга причина да не искаш да отидеш. Да имаш да ми казваш нещо?

Кемрън погледна бегло Мари, наведе глава и не каза нищо.

Пруит продължи:

— Впрочем не искам да слушам мотивите ти за или против. Мога да ти кажа само това, че или отиваш и установяваш връзка с онези момчета, или ги зарязваме. Вече няма никакво време за колебание. Може би даже сме много закъснели.

Кемрън се отдалечи на няколко крачки от джипа и мълчаливо проследи излитането на един „Ф-4Е Фантом“. Беше посветил целия си живот на военните и на ЦРУ, а цената беше отказ от всичко лично. И за какво всичко това? Промених ли наистина нещо? Нима искам да свърша болен и самотен като Том? Кемрън знаеше, че с Мари има шанс да заживее отново. Защо да продължава да рискува живота си? Погледна пак към Мари. Тя отиде до него и хвана ръката му.

— Трябва да направиш онова, което ти е присърце — чу той думите й, докато гледаше как бялата диря от фантома изчезва в тъмното небе. Кемрън затвори очи и му се привидя друг „фантом“. Тръгвай, Кемрън… аз ще се оправя… можеш да успееш…

Кемрън отвори очи, обърна се и погледна Пруит.

— Добре. Отивам.

На борда на „Лайтнинг“

Майкъл Кеслър гледаше звездите, но виждаше морето. Спокойното синьо море. Усмихна се на отразените от вълните светли петна. Всичко беше толкова истинско, толкова съвършено. Мислено той се пренесе там, на палубата на самолетоносача „Конститюшън“, в кабината на „Ф-14 Томкат“, включил на пълна газ след разрешението за излитане, усети тресенето на самолета, когато огромното ускорение сякаш притискаше душата му към седалката…

После Кеслър видя Джоунс, който се мъчеше да катапултира от улучения бомбардировач. Чу отчаяния вик на капитана от ВВС, когато кабината на „Ф-111В“ бе обгърната в пламъци и щурманът изгоря. Кеслър ги беше подвел. Беше пристигнал твърде късно. Извинявай, Текс…

Кеслър се пренесе отново във времето, когато и на него му се наложи да катапултира след първия неуспешен въздушен бой; преживя отново ужаса дали ще дръпне ръчката навреме, свободното падане с огромна скорост, чувството на самота във въздуха. Никога дотогава не беше се чувствувал толкова самотен. И ето сега пак.

На борда на „Лайтнинг“ цареше тишина. Беше прекалено тихо. Мъртвешка тишина. Нарушаваше я само собственото му дишане. То сякаш се усилваше в тишината на космоса. Вдишване. Издишване. Отново същото. Мъчеше се да се контролира, въпреки че запасите от кислород в скафандъра бяха на привършване. Бавно се задушаваше в собствения си въглероден окис…