— Добре, сър. Който и да ви е наредил да не ме оставите да ги спася, е смахнато копеле! Кажете му това. Кажете му, че идиотското му решение ще струва живота на американски военнослужещи. Тези мъже няма да изтраят…

— Ти даваш ли си сметка на кого държиш такъв език? Казвам ти за последен път, капитан-лейтенант. Затваряй си устата и прави това, което ти казвам! Ако ти наредя да пльоснеш с идиотския си хеликоптер в океана, ще го направиш, защото това е заповед. Ясно ли ти е, господинчо? Ясно ли е?

Кроу не отговори. Виждаше как пулсират вените по врата на Девънпорт. Кроу наведе глава и загледа палубата.

Девънпорт въздъхна.

— Слушай, всички знаем, че трябваше да останем в района още малко и да търсим оцелелите, но заповедта си е заповед. Какво всъщност става с теб? Всяка операция крие рискове, особено тайните. Ти най-добре трябва да знаеш това. Бил си във Виетнам, нали?

Кроу пое дълбоко дъх, стисна зъби и бавно издиша през носа си. Девънпорт беше прав. При тайните операции обичайната практика е да не се признава съществуването на отряда, докато той не напусне вражеската територия.

— А сега кажи ми — продължи Девънпорт, — сигурен ли си за онова „бип“ на твоя екран?

Кроу затвори за миг очи, сетне впи поглед в умните сини очи на Девънпорт.

— Така беше, капитане. Продължи десетина минути, после бавно заглъхна, когато се отдалечих от брега на Гвиана.

Девънпорт не каза нищо. Просто се обърна и тръгна към мостика. Кроу го последва.

— Сър, какво става, по дяволите?

— Погрижи се хеликоптерът ти да е готов за излитане всеки момент. Свободен си.

— Моите уважения, сър. Готов съм да тръгна веднага. Онези хора…

Девънпорт спря, извърна се и го доближи плътно. Заговори с леденостуден глас:

— Слушай ме, слушай много внимателно. Току-що ти дадох категорична заповед и очаквам да я изпълниш безпрекословно. Зная за онези хора там, но зная също йерархията. Трябва да ни наредят да се върнем и да ги измъкнем оттам. Ясно ли е? — Кроу мълчеше. — Попитах ясно ли е, капитан-лейтенант Кроу.

— Да, сър. Ясно е.

— Добре. Това е всичко. — Девънпорт се обърна и продължи към мостика.

Кроу остана там с кепето в дясната ръка. Погледна над тъмните вълни към брега на Гвиана. Там имаше войници, американски войници. Почти сигурно беше, че врагът ги превъзхожда по численост и въоръжение, а от него искаха да седи и да чака, докато някой бюрократ във Вашингтон размърда идиотския си мозък да реши дали е „целесъобразно“ да се върнат там. Усети старата позната болка. Не беше я изпитвал близо две десетилетия, а ето че пак започна. Онова свиване в стомаха се появяваше винаги, когато войници страдаха от недомислията на политиците, опитващи се да вземат военни решения — това чувство му беше до болка познато от Виетнам. Мразеше го непреодолимо. В пристъп на ярост той запрати с все сила кепето си в палубата, като сепна няколко техници. Девънпорт, който още беше там, също се обърна към него. Никой не каза нищо.

Кроу бавно тръгна към края на палубата и загледа тъмното море. То изглеждаше толкова спокойно. Звездите отгоре лениво мъждукаха над килватера на кораба. Кроу гледаше и мълчеше.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Но аз трябва да говоря с президента веднага — упорствуваше Пруит. — Вие знаете не по-зле от мен, че ситуацията не търпи отлагане.

— Повтарям — отговори Карлтън Стайс. — В момента президентът е зает с обстановката в Близкия изток и не мога да ви свържа. Той ми нареди да отговарям за операцията и аз ти казвам да чакате. Целта е унищожена и ние сега преценяваме обстановката, за да изберем подходящия начин за действие.

— Кой преценява обстановката, сър? Кои са хората, които анализират? Как те оценяват възникналия проблем? Нима те знаят повече от пилота на хеликоптера? Как? Ние пратихме тези хора там, сър. Ние имаме моралното задължение да…

— Казвам ти да чакате, докато се вземе решение! Ясно ли е?

Пруит енергично заразтрива с длан гръдния си кош. Идеше му да удуши с голи ръце копеленцето. Понечи да каже нещо, но професионалистът в него надделя и той стисна зъби. Да каже на Стайс какво мисли, означаваше възможно най-бързия край на кариерата му, а това нямаше да помогне ни най-малко на онези мъже там. Той си пое дъх и изпусна въздуха няколко пъти, наложи си да се отпусне.

— Чуваш ли ме, Том?

— Да, сър — успя да отговори той през зъби.

— И така? Съгласен ли си с мен?

— Винаги съм съгласен с президента и с неговите решения, сър.

— Добре. Продължавай така.

— Сър? Ако нямате нищо против, да ви попитам. В какъв срок да очакваме отговор на въпроса?

— Ще ти се обадим своевременно. А дотогава чакайте. Не предприемайте нищо!

Връзката прекъсна. Пруит спокойно окачи слушалката и бръкна в десния си джоб за антиацидните хапчета. Пъхна в устата си две, поразмисли и добави още едно. Сдъвка ги бързо, докато излизаше от радиорубката, и се върна при Кемрън и Мари.

— Добре си ли? — попита Кемрън.

— Този Стайс! Той ли не знае как да ме вбеси. — Пруит не можеше да се примири с глупавия си късмет. Независимо какво правителство беше в Белия дом, той винаги успяваше да изложи гледната си точка пред президента и пред повечето от сътрудниците му. Но все се намираха някои високопоставени персони, които никога не се съгласяваха с него и сякаш се радваха да объркат плановете му. И сега, както често пъти в миналото, президентът беше упълномощил един такъв бюрократ. Един слабоумник, който очевидно мислеше повече за реномето си, а не за живота на американските войници на вражеска територия.

— Защо? — попита Мари. — Какво стана?

— Стайс замрази операцията.

— Какво? — озъби се Кемрън.

— Чухте какво казах.

— Но… ти сигурно можеш да направиш нещо — обади се Мари. — Районът е целият в блата. Никое човешко същество не може да оцелее там дълго.

Пруит прехапа горната си устна. Трябва да има начин да ги измъкнеш, Том. Мисли, по дяволите. Мисли!

Мари погледна Кемрън.

— Не можем ей така да ги изоставим, нали? Искам да кажа, няма ли друг начин да им помогнем?

— Тръгвайте двамата с мен — обади се Пруит. — Ще оправя тази работа.

— Къде отиваме? — попита Мари.

— Да поговорим с генерал Олсън.

Северно от Куру, Френска Гвиана

С ужасно главоболие Ортис нагази пръв в блатото. Очакваше с нетърпение ефекта от двете допълнителни таблетки „Тиленол“, които беше глътнал преди половин час. Зимър го следваше по петите, стиснал колта, готов да открие огън всеки момент. Ако врагът поиска да им попречи, Ортис беше решил да очисти колкото може повече, преди да му видят сметката и на него. Те сигурно ги превъзхождаха по брой и въоръжение, но им липсваше умение. Не е на тяхна страна и факторът изненада. Те ще дойдат да търсят „Мамбо“, но когато го открият, ще платят скъпо за това.

По лицето и врата му се беше напластил дебел слой спичаща се кал, която охлаждаше многобройните резки и драскотини, останали, след като махнаха досадните пиявици. Вече не го боляха. Беше превъзмогнал тази болка, както и силното изтръпване на краката от непрекъснатото оттегляне. Ортис напредваше с мъка, като от време на време се извръщаше към Зимър, който също беше „маскиран“ с гъста смрадлива кал. Вече не носеха очилата за нощно виждане. Ортис и Зимър решиха да ги заровят в блатото, когато им се изтощят батериите, както и цялото друго снаряжение… и трупове, ако открият такива. Бяха си подбрали специфични ориентири и решиха, че вероятността телата да се изместят, е минимална, като се има предвид гъстотата на блатото. Задачата им беше секретна и не трябваше да оставят нищо, което да издаде откъде са. Никакво веществено доказателство, което врагът може да използва срещу родината им.

Ортис вдигна глава към небето и заразглежда звездите. По тях той следваше посока северозапад, назад към удобното за отбрана сечище, обградено от гъстата джунгла, до брега на блатото. Джунглата ще им осигури маневреност и закрила, от които се нуждаеха толкова много, за да оцелеят при очакваното от него масирано нападение. В джунглата ще бъдат в безопасност, но трябва да стигнат там, преди да се зазори. Шансовете им да оцелеят денем в блатото бяха минимални.