— Чакайте! Чакайте! Тук сме! Върнете се! — развика се Ортис, когато видя, че хеликоптерът се извръща.

— Изчезнаха, братко. Копелетата ни зарязаха!

Ортис извърна глава наляво. Зимър беше до него.

Лицето му беше цялото в кал освен очите и отворената уста.

— По дяволите! Не мога да повярвам, че не ни видяха, Томи. — Потърси радиотелефона си. Нямаше го.

— Мамка му!

— Какво има?

— Радиотелефонът ми. Изчезнал е.

Зимър потърси своя радиотелефон. Той все още висеше на колана му. Откачи го и го подаде на Ортис.

— Невероятна работа — рече Ортис, след като го огледа.

— Какво?

— Радиотелефонът ти е счупен. Виж. — Показа на Зимър пукнатината по задния капак.

— Опитай все пак.

Ортис въздъхна и го доближи до устата си.

— „Мамбо-1“. Тук е „Мамбо-1“. Има ли някой там? Приемам.

От слушалката не долиташе дори пукот. Ортис поклати глава.

— Е, ама че разкош, мамка му — обади се Зимър.

— Какво, дявол да го вземе, ще правим сега? Нищо чудно, че си тръгнаха. Сигурно ни мислят за мъртви!

— По дяволите! — Ортис превключи радиотелефона на режим за работа при извънредни ситуации. От предавателя се чу тихо „бип“. Поне тук нямаше повреда. Погледна Зимър. — Поне ще знаят, че сме тук. Не е кой знае какво, но все пак.

Зимър поклати глава.

— Това може да помогне на друг хеликоптер да ни засече, ами другите от „Мамбо“?

— Не зная. Всяка група имаше по два радиотелефона. При последната ни връзка при „Мамбо-2“ работеше поне единият, но от „Мамбо-3“ не се обадиха… ако изобщо някой е останал жив там. Така че „Мамбо-2“ е единственият ни шанс. Работата е там, че ракетата експлодира по-близо до тях.

— Мислиш, че те…

— Не зная, братко. Не ни остава нищо, освен да тръгнем към мястото за сбор и да се надяваме, че и другите ще направят същото. Ако се съберем пет-шест души, може да имаме някакъв шанс. А сега да тръгваме, преди врагът да дойде.

Белият дом

Стайс затвори телефона. Операцията беше успешна, но с цената на един хеликоптер и един взвод. Ще докладва така на президента.

Помисли за спасителна операция, но според него беше твърде рисковано. Можеха да минат и без „Мамбо“. Бяха свършили работата си, а сега американското правителство ще се погрижи за техните семейства, като същевременно публикува обичайната декларация с опровержение за каквато и да било намеса, ако някоя част от операцията стане публично достояние.

Той затвори папката и я остави встрани.

На борда на „Лайтнинг“

— Хюстън? Тук „Лайтнинг“.

— Слушаме ви, „Лайтнинг“.

— Ситуацията тук става критична. Въздухът в модула на екипажа е на токсичната граница. Уредите показват седемдесет и шест процента азот, деветнайсет процента кислород и пет процента въглероден окис. Опасявам се, че първоначалните ни преценки бяха твърде оптимистични. Въздухът вече не е безвреден. — Кеслър не сваляше очи от показанията за съдържанието на кислород. Нормалната атмосфера се състоеше от седемдесет и девет процента азот и двайсет и един процента кислород. Въглеродният окис обикновено се пречистваше, смесен с кислород и азот, в една от подсистемите на кораба и се впръскваше обратно в модула, но сега, само с един действуващ резервоар за гориво и един за кислород, тя не можеше да осигурява необходимото количество кислород във въздуха.

— Потвърждаваме вашите данни, „Лайтнинг“.

— Страхувам се, че ще трябва да надяваме скафандрите. Усещам, че тук се диша все по-трудно и по-трудно.

— Разбрано, „Лайтнинг“. Не поемайте никакви рискове. Въглеродният окис ще ви направи сънливи. Навличайте скафандрите и се обадете пак.

— Прието.

Кеслър слезе през люка в средната палуба. Джоунс все още беше в безсъзнание. Отиде до едрия тексасец, отвърза го от койката и го задърпа към херметичната камера. Пропълзя вътре, взе един от сгънатите спасителни балони и го пъхна през люка в средната палуба. Разтвори го и го доближи до Джоунс. Напъха тялото му в балона, като се погрижи да бъде изправен от кръста нагоре, сгъна краката му, затвори ципа и включи системата. Балонът бързо се напълни с кислород.

Уверил се, че приятелят му е в безопасност, Кеслър облече скафандъра и се върна в пилотската кабина. През тези двайсет минути, докато се облече и напъха Джоунс в балона, съдържанието на кислород беше паднало с два процента.

17.

Военновъздушна база „Хауърд“

— Значи министърът на отбраната ви нареди да се изтеглите? — попита рязко Пруит по радиото, докато капитанът на „Блу Ридж“ му докладваше хода на операцията.

— Да, сър.

— И да правите какво? Да чакате?

— Да, сър.

— Знаете ли къде са те?

— О, не, сър. Получихме потвърждения от очевидци, че целта е унищожена, но междувременно тя взриви и един от хеликоптерите ни с четиричленния му екипаж — двама пилоти и двама морски пехотинци. Другият хеликоптер е кръжал над района още няколко минути, но не са открили нищо. Той съобщи, че цялата тази страна на комплекса е в пламъци, включително районът, където се предполага, че е нашият отряд.

— Опитахте ли да се свържете с тях?

— Нееднократно, сър, но не получихме никакъв отговор. Пилотът твърди, че е засякъл с радара сигнал за бедствие. Възможно е някои от хората да са успели да излязат живи от този пъкъл с полудействаща радиостанция, но това е само догадка. Би могло да означава също, че врагът се е докопал до радиостанциите и се мъчи да ни въвлече отново. Трудно е да се каже без надеждна връзка с оцелелите, при положение, че наистина има живи.

Пруит разтърка очите си и заразтрива парещия го гръден кош. Беше изпълнил задачата си, но на каква цена? Четирима мъртви със сигурност, един хеликоптер и все още никакви сигурни сведения за жертвите на земята. А може да се окаже, че целият отряд е невредим там долу, но радиостанциите им са повредени. Пруит се намръщи. Знаеше, че трябва да тръгне от това предположение. Онези мъже, или поне някои от тях, може да са живи и да се спасяват с бягство и неговата задача е да ги измъкне до един. Как така Стайс ще върне хеликоптера? Трябвало е да остане в района, а после да презареди във въздуха. Този проклет Стайс!

— Добре — отговори Пруит. — Обадете ми се незабавно, ако чуете нещо. Междувременно наредете завръщащият се хеликоптер да бъде зареден с гориво и да е готов за действие всеки момент. Ясно ли е?

— Да, сър.

Пруит подаде микрофона на радиста, преди да погледне към Кемрън и Мари.

— Чухте ли всичко?

— Как Стайс може да направи такова нещо? — попита Мари.

— Не зная, но възнамерявам да разбера незабавно.

Кемрън кимна.

— Трябва да им изпратиш хеликоптер и да ги измъкнеш. Всяка секунда е ценна.

Пруит кимна и посегна към телефона на стената. Набра номера на Белия дом.

На борда на „Блу Ридж“

Кроу се отдалечи от хеликоптера, докато екипажът прикрепваше „Сталиън-1“ към палубата, а роторът бавно намаляваше оборотите. Макар че, кажи-речи, не беше мигнал през последните двайсет и четири часа, адреналинът го държеше свеж, съвсем буден. Мислите му бяха ясни, беше изпълнен с решителност. Видя Девънпорт, който идваше да го посрещне.

— Какво, по дяволите, се случи, Кени?

— Какво мислите, че се случи, капитане? Беше ми наредено да зарежа американски войници. Ето какво се случи! А тази проклета ракета се взриви в лицата ни. Защо не ми казахте, че е започнало изстрелването? Щяхме да подходим по съвсем друг начин! Боже мой, капитане, защо тази тайнственост? И защо, за бога, трябваше да ги оставим там? Аз ги виждах!

— Успокой се, Кени. Всички тук изпълняваме заповеди, и да прощаваш, но ти си мислел, че ги виждаш. Не си имал никакво потвърждение, че това е така.