— По дяволите! Томи, не виждаш ли откъде стрелят?

— Дявол да го вземе, не! Не мога да си покажа дори носа, ако не искам да го отнесат.

Сега я загазихме здраво, помисли си Ортис.

Вандерхоф вдигна телефона.

— Да? Каква е цялата тази бъркотия?

— Престрелка, сър. Открихме неканените гости в сектор А от другата страна на оградата. Разполагаме с повече от двайсет души в момента.

— Дръжте положението под контрол. Изстрелването трябва да продължи по план. Не им позволявайте да мръднат. Ясно ли е?

— Да, сър!

Вандерхоф затвори телефона и погледна часовника си. По-малко от минута до старта.

Ортис не можеше да чака повече. Сега или никога.

— Отивам там, Томи!

— Какво? Ти си луд, човече!

— Това е нашата задача, братле. Нали затова загинаха Зийгъл и другите! Трябва да я довърша. — Франсиско запълзя към сала. После чу оглушителния трясък. Земята трепереше и нощта се превърна в ден, когато от стартовата площадка изригна огромно кълбо оранжеви пламъци. Ортис не погледна нататък, но усети, че стрелбата значително отслабна, поне временно.

Салът беше вече само на няколко метра. Провлече тялото си през тези последни метри и се усмихна, когато пипна с ръце студената ракета. Седна, сложи на рамото си системата за насочване и я приготви, бързо видя целта в монокулярния визьор. „Атена V“ започваше да се отделя от земята.

Врагът го откри. Земята около него закипя от рикошети. Ортис не помръдна. Съсредоточи вниманието си върху издигащата се ракета, натисна спусъка.

Дванайсеткилограмовата „Джавлин“ за секунди разви скорост Мах 1.8 по пътя към „Атена V“. Полуавтоматичната система за насочване генерираше сигнали по радиото към „Джавлин“.

Куршум удари установката отстрани. Ортис залитна назад, установката се насочи към небето. „Джавлин“ реагира и също се издигна нагоре.

По дяволите!

Той се съвзе бързо. Погледна към стартовата площадка. „Атена V“ беше на около три метра във въздуха и набираше скорост. Франсиско си спомни думите на Мари, че най-подходящото време за унищожаване на ракетата е през първите петнайсет секунди след старта, преди да е набрала голяма скорост.

Ортис скочи до сала, грабна втората ракета и бързо я зареди.

Макар че летеше над самите дървета, Кроу видя заревото при изстрелването на ракетата. Той се обади по радиостанцията:

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

Никакъв отговор.

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

— Господи, „Сталиън-1“, тук „Мамбо“. Побързайте! Копелетата ни откриха. Дадохме шестима убити. Повтарям, шестима убити. Сега се опитваме да довършим изпълнението на задачата. Може ли да ни намерите с радара, приемам?

— Да, „Мамбо“ Тръгваме към вас веднага.

Този път беше различно. Ортис облегна глава на една скала и взе на прицел носа на „Атена V“. „Джавлин“ се понесе право към целта. Той видя експлозията близо до носа.

Кроу усети, че нещо не е наред. Голямата ракета бавно се издигаше нагоре, но само преди секунда нещо я удари. Едва сега разбра каква е задачата на отряда долу и изпсува наум началниците си, че не му бяха казали всичко. Двата хеликоптера бяха твърде наблизо.

— Свърни вляво, „Сталиън-2“! Боже мой! Свърни рязко вляво!

Твърде късно. Огромната ракета загуби контрол. Тя се преобърна и бързо се понесе към комплекса, точно срещу тях.

Кроу направи остър завой наляво. Усети как клоните раздраха корема на хеликоптера. Без да обръща внимание, той продължи завоя на същата височина. Голямата ракета се блъсна в земята с пълна скорост. Огромно количество летливи химикали избухнаха на по-малко от сто и петдесет метра от него.

— Улучени сме, „Сталиън-1“! Помощ! Помощ! Тук „Сталиън-2“. Падаме!

— Натискайте лоста, „Сталиън-2“! Натискайте лоста! — Инстинктивно Кроу хвана лоста с две ръце и го притегли към себе си в очакване на ударната вълна. Тя дойде и притисна надолу тежкия хеликоптер, но противонатискът държеше носа му над хоризонта.

— „Сталиън-1“, не можем да го контролираме. Не можем да контролираме…

Кроу зърна ярка светлина вдясно. Сетне бързо долетя оглушителен взрив.

— Пресвета Дево, Томи! Бягай, братко! Един от хеликоптерите току-що се взриви!

— Бягам, човече. Бягам.

Ортис хукна обратно към блатото. Взривът беше подпалил повечето от палмовите дървета в района на оградата, или по-точно където беше оградата. Горещината ставаше все по-силна. Мощната експлозия беше захвърлила самия Ортис на три метра. Той тупна на няколко крачки от Зимър, който беше останал зад дървото.

Сега и двамата тичаха с все сила. Всичко наоколо беше в пламъци и Ортис беше сигурен, че скъпо ще платят за това. Собствениците на онази ракета хич няма да са доволни, че я унищожиха под носа им.

— Какво ще правим, човече? Какво?

— Отиваме навътре. Откъдето дойдохме. Обратно към… виж, втория хеликоптер!

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“. Чувате ли ме?

Пукане в слушалките.

— „Мамбо“, тук „Сталиън-1“, приемам.

Нищо.

Опасенията на Кроу се потвърждаваха. Експлозията беше много близо до последната известна позиция на „Мамбо“. Той въздъхна.

— „Сталиън-1“, тук „Блу Ридж“. Какво, по дяволите, става там? — Това беше гласът на Девънпорт сред пукота в слушалките.

— Загубихме „Сталиън-2“, сър. Ето това, по дяволите, става тук. Засегнаха го отломки от ракетата и той експлодира при падането. Едва ли има оцелели. Господи, сър! Защо не ни казаха за ракетата? Бихме могли да избегнем това. Дявол да го вземе!

— Ами отрядът долу?

— Вижда се нещо на радара, но никой не отговаря на повикванията ми.

— Неизправност в радиостанцията?

— Възможно е. Ще почакам още няколко минути, сър. Може би ще ги открия.

— Как сте с горивото, „Сталиън-1“?

— Под четиристотин и петдесет литра, сър, но винаги можем да дозаредим във въздуха.

— Почакайте така, „Сталиън-1“.

Кроу бутна лоста напред и хеликоптерът започна да кръжи на по-малко от метър и половина над блатото с включени светлини за кацане. Трябва да са някъде тук, мислеше той и непрекъснато шареше с очи между радарния екран и хоризонта.

Включи вътрешния телефон.

— Момчета, виждате ли нещо оттам? — попита той двамата морски пехотинци.

— Ъ-ъ, не, сър. Засега нищо… почакайте… почакайте. Видях нещо. Виждам няколко души, които тичат от оградата към блатото.

— В каква посока? — Кроу издърпа лоста и хеликоптерът замря във въздуха. Той го извъртя на 360 градуса и заоглежда терена. Ето! Забеляза ги. На трийсетина метра вдясно.

— „Сталиън-1“, тук „Блу Ридж“. Наредено е да се завърнете незабавно. Повтарям, незабавно завръщане!

— Сър, видях много ясно войници. Като че ли са нашите хора, сър.

— Свързахте ли се с тях?

— Не, сър, но…

— Изслушайте ме, „Сталиън-1“. Тази заповед идва отгоре. Връщай се веднага. Нямаш достатъчно гориво, а не сме упълномощени да пращаме отново самолет-цистерна. Прибирай се. Повтарям, прибирай се веднага!

Кроу стисна лоста. Просто не му се вярваше, че това се случва с него. Онези момчета бяха толкова близо. Само ако можеше да доближи, може би той…

— Кени, ако искаш да летиш и в бъдеще, довличай се тук веднага! Не можем да си позволим втора катастрофа!

Кроу погледна уредите на таблото. Четиристотин литра плюс петминутния резервен запас. Едва ще стигнат за връщане. Той бързо увеличи оборотите и завъртя хеликоптера.

— „Сталиън-1“, връщам се.