При следващия прилив, „Минотавър“ бе освободен от въжетата и откаран към дълбокото. Там го завъртяха и отново го приближиха към брега. Цялата процедура се повтори, само че този път левият борд беше почти цял под водата.

Когато най-накрая всичко бе свършено, отново закотвиха кораба по средата на лагуната, а моряците плъзнаха по вантите, за да спуснат реите една по една на палубата. Те бяха внимателно прегледани, отремонтирани и отново издигнати по местата им. После дойде ред на такелажа. Всяко въже бе огледано и повечето заменени с чисто нови от склада на „Серафим“. Черните платна бяха цели в дупки и дрипи, на места грубо закърпени от хората на Ал Ауф.

— Ще ги сменим до едно! — реши Том и прати Нед да претършува трюма на „Серафим“. Платнарите наклякаха в редица по палубата и започнаха да прекрояват и шият платната от „Серафим“, за да прилепнат към мачтите и реите на „Минотавър“.

Долните палуби се намираха в същото занемарено състояние, както и ветроходната част. Корпусът беше пълен с плъхове и всякаква друга напаст. Вонеше на лайна. Нед забърка смъртоносна смес от барут, сяра и витриол73. Напълниха с нея няколко гърнета и ги свалиха долу. Щом ги подпалиха, излетяха на палубата, подгонени от надигналите се от тях пагубни зловония. Уплътниха всички илюминатори и капаци, за да могат газовете да проникнат до всяка цепнатинка в корпуса.

След малко плъховете започнаха да напускат кораба. Промъкваха се през клюзите и всеки процеп на оръдейните амбразури. Някои бяха колкото зайци. Докато плуваха като бесни към брега, моряците го удариха на веселба — стреляха по тях с пистолети и мускети и се обзалагаха за резултата от този импровизиран лов.

След като се погрижиха за корпуса и такелажа, Том насочи вниманието си към боята. Старата бе избледняла и олющена. Край бордовете провесиха платформи и изстъргаха останките от предишната боя. После нанесоха три пласта нова и корабът светна снежнобял до ватерлинията си. В пристъп на творческо вдъхновение, Том нареди да очертаят оръдейните амбразури в светлосиньо и да се освежи позлатата на кърмовите украси и рогатата глава на носа. След шест седмици къртовски труд, „Минотавър“ изглеждаше като току-що слязъл от стапела в корабостроителницата. Изящните му линии се открояваха с цялата си прелест.

Загледан към него през кърмовите прозорчета на каютата си, Хал Кортни се усмихна немощно от болничното си ложе.

— Красив е като младоженец в черква. Много добре, моето момче! Прибавил си пет хиляди лири към цената му.

Одобрителните думи на баща му го окуражиха да отправи молбата си. Хал изслуша желанието му да получи „Минотавър“ и собствен екипаж, но поклати глава с думите:

— Вече загубих един син. Не искам да загубя и друг, Том!

— Но татко, аз съм дал на Дори свещена клетва!

Сянка на страхотна болка, по-жестока от изтърпяната на скарата, докато му режеха краката, помрачи погледа на Хал.

— Знам, Том, знам — прошепна той. — Но „Минотавър“ не ми принадлежи. Той е собственост на Компанията. Това не би ме възпряло, ако смятах, че можем да помогнем по някакъв начин на брат ти. Но аз не мога да ти дам кораба, за да те изпратя на смъртна опасност, без да мога да ти осигуря пълноценен екипаж.

Том отвори уста, за да възрази, но баща му вдигна ръка от разхвърляното си ложе и я отпусна върху ръката на сина си.

— Чуй ме, момко! — Гласът му беше дрезгав, а отпуснатата бледа и костелива ръка — лека като крило на птица. — Не мога да те пусна сам. Този Ал Малик е могъща личност. Под командата си има цели армии и стотици кораби. Сам не можеш да надвиеш такъв човек.

— Татко… — обади се отново Том, но баща му го спря и този път.

— Изслушай ме, Том! Ние заедно ще изведем докрай това плаване. Аз трябва да изпълня дълга си към моя крал и хората, които ми се довериха. Когато този дълг бъде изпълнен, ще поискам да те посветят в рицарски сан в Ордена. Ще станеш рицар-тамплиер от Ордена на Свети Георги и Свещения Граал с всички произтичащи от това последици. Ще имаш право да се обърнеш за помощ към своите братя-рицари, хора като лорд Чайлдс и лорд Хайд.

— Дотогава ще мине година — извика Том с почти физическа болка при тази мисъл. — Даже не една, а две или три.

— Нищо няма да постигнем, ако се впуснем неподготвени срещу един могъщ благородник в далечна страна. Страна чужда и неприятелски настроена, в която не разполагаме със съюзници или влияние.

— Години! — повтори Том. — Какво ще стане с Дори през това време?

— До тогава, аз ще съм се възстановил. — Хал погледна обезобразените си крака. — Ще вдигнем отново платна, ти и аз, за да намерим Дориан, но начело на ескадра бързи и добре въоръжени кораби с отличен боен екипаж. Повярвай ми, Том, това е най-добрата възможност за Дориан, а и за нас.

Том гледаше баща си поразен. След раняването си Хал Кортни се бе превърнал в хилав старец със сребърна брада и осакатено тяло. Наистина ли вярваше, че отново ще командва кораб и пак ще влиза в битки? Това бяха безнадеждни мечти. Том преглътна сълзите си.

— Повярвай ми, Том! — повтори Хал. — Имаш моята дума. Мога ли да разчитам на твоята?

— Добре, татко. — Том трябваше да мобилизира всичките си сили, за да обещае, но не можеше да откаже на собствения си баща. — Давам дума!

— Благодаря ти, Том. — Ръката падна на постелята, а челюстта му се отпусна към гърдите. Очите се затвориха, а дишането беше толкова тихо, че почти не се чуваше. В пристъп на смут Том помисли, че си е отишъл, но забеляза едва доловимото повдигане и отпускане на гръдния кош.

Том се изправи и тръгна към вратата, като внимаваше да не вдигне шум и да наруши съня на баща си.

Мусонът стихна и те останаха дълги месеци, легнали във вялата прегръдка на голямото безвремие между сезоните. После палмовите листа се раздвижиха, а облаците обърнаха посоката си и се отправиха назад през небесните простори.

— Тия два могъщи вятъра са най-голямото чудо в Океана на Индиите — каза Алф Уилсън на Том, докато седяха на предната палуба. Говореше на арабски, защото Хал продължаваше да държи, синът му да се упражнява всеки ден на този език, а и самият Том си даваше сметка, че тези знания ще му свършат добра работа, когато започне издирването на брат си. — От ноември до април духа от североизток и арабите наричат този вятър „каскази“ — продължаваше Алф. — От април до ноември се обръща назад и арабите му викат „куси“.

Именно куси бе докарал капитан Едуард Андерсън обратно при Flor de la Mar в светлата утрин на един ветровит ден. Под радостните приветствия на моряците от останалите кораби, окичили реи и ванти, „Йомен ъв Йорк“ мина през прохода в кораловия риф и хвърли котва до „Серафим“. Корабът още не бе успял да изпъне котвеното си въже, когато изпратената от Том лодка вече отиваше да доведе капитана при баща му.

Едуард Андерсън се появи в горната част на стълбата с изключително самодоволен вид, но първите му думи бяха за състоянието на Хал Кортни.

— Баща ми се възстановява бързо — слъга Том. — Много Ви благодаря за съчувствието, капитан Андерсън.

Отведе капитана в кърмовата каюта. Том се бе погрижил чаршафите да са чисти и току-що изгладени, а баща му да е сресан и измит. Подпрели го бяха с възглавници. Изглеждаше значително по-здрав, отколкото бе в действителност.

— Благодаря на Бога, задето Ви сварвам в такова добро разположение на духа, сър Хенри — приветства го Андерсън и седна в посочения му до койката стол.

Том напълни за двамата по чаша мадейра.

— Искаш ли да Ви оставя насаме, татко? — попита Том, докато му подаваше чашата.

— Разбира се, че не — бързо отвърна Хал и се обърна към Андерсън: — Синът ми пое командването за времето, през което съм нетрудоспособен.

Том го погледна втренчено. За първи път се споменаваше на глас за промяната в статута му.

Във всеки случай, Андерсън не показа каквато и да било изненада.