Том не отговори, замръзнал с втренчен поглед напред. Малката лодка заподскача в килватера им.

Вятърът ги глезеше като любовница. Идваше от север, вестител на зимата, студен и силен, но не дотам, че да се налага събирането на риф от главното платно. След седмица излязоха от Канала. Оттам северният вятър, тоя прословут родител на бури и вълнения, ги подгони през Биская, на юг покрай Канарите, чак до зоната на безветрието.

Очакваха тук той да отслабне, да стане променлив и непостоянен, но той продължаваше да духа както преди. Един ден измерването по пладне показа, че се намират на екватора, хиляда морски мили западно от африканския континент.

— Новият курс е югоизток, мастър Тайлър. — Том го отбеляза на траверсната дъска.

— Слушам, югоизток, капитане! — Нед Тайлър докосна чело.

Том вдигна поглед към главното платно. То беше бяло и издуто като корем на бременна в осмия месец. После обърна поглед към кърмата. Килватерът се простираше гладък и прав, през разрошените от вятъра гребени на атлантическите вълни.

— При тоя вятър, ще видим Добра Надежда след по-малко от шестдесет дни и след още тридесет можем да хвърлим котва в Занзибар. — Том бе оставил всичките си съмнения и притеснения отвъд северния хоризонт и сега бе изпълнен със сила и чувство за неуязвимост.

Пълен хаос цареше на джонката. Падналият утлегар, който без малко не уби принц Абд Мухамад ал Малик, остави кораба в безпомощен дрейф с борд срещу вятъра, а палубата беше покрита с тежкото, плетено като рогозка платно. Такелажът бе накъсан и разбъркан. Дървени макари се люлееха и удряха по мачтата и корпуса под напора на мусона и заедно с разкъсания такелаж, заплашваха да нанесат нови поражения по корпуса.

Първото действие за въвеждане на някакъв ред в цялата тая разруха бе, да се улови края на главния фал. Това тежко въже се люлееше от върха на мачтата. Излязло от голямата дървена ролка, то не можеше да бъде стигнато от палубата, за да се вдигне голямото триъгълно платно и да се възстанови управлението на джонката. Някой трябваше да се качи горе.

За разлика от мачтите с правоъгълни платна, тази нямаше ванти и изобщо не съществуваше лесен начин за достъп до върха й. Лишена от платното си, джонката се люлееше застрашително сред високите вълни. Капитанът се мъчеше да я държи перпендикулярно към тях с помощта на руля, но корабът непрекъснато се извръщаше странично и заплашваше да се преобърне, под напора на вълните и вятъра. Мачтата се бе превърнала в огромно махало, което допълнително усилваше страничното люлеене на джонката. Корабът беше в смъртна опасност.

Капитанът не можеше да остави руля и крещеше към моряците, които се бяха скупчили колкото може по-далеч от него и гледаха да не му попадат пред очите. Всеки от тях знаеше, какво трябва да се направи, но никой не изпитваше желание да се изкатери по мачтата.

Дориан наблюдаваше цялата бъркотия очарован и възбуден. Никога на борда на „Серафим“ не се бе случвало нещо толкова забавно, никога подобни викове и жестикулации не бяха го развличали така вълнуващо.

— Ахмед, свински сине! — набеляза си нова жертва капитан Фуад и посочи върха на мачтата. — Ще завия леша ти в свинска кожа, преди да го изхвърля от борда, ако не се подчиниш! — Морякът гледаше безучастно в морето, сякаш бе внезапно оглушал.

Дориан огледа мачтата и се зачуди, какво ли ги плаши чак толкова? Двамата с Том бяха танцували на главната рея с една ръка на хълбока, а другата на главата, докато „Серафим“ цепеше високите вълни при Добра Надежда, подгонен от силен, почти бурен югоизточен вятър. А тая мачта бе едва една трета от неговата.

Чу в съзнанието си присмехулният глас на Том: „Хайде, Дори! Покажи им, какво можеш! Аз ще ти ръкопляскам!“

Никой не гледаше към него. Всички го бяха забравили в изключителното напрежение на момента. Даже и принцът изостави обичайната си самоуверена поза и вкопчен в един от щаговете на бака, гледаше нагоре към върха на мачтата.

Дориан смъкна дългата роба и я захвърли на палубата. Полите й щяха да му се плетат из краката. Гол като новороден, той отиде до основата на мачтата и се закатери по нея, като подгонена от леопард маймуна. Принцът възвърна господарската си осанка и извика:

— Спрете това дете! Ще се пребие!

Дориан бе отишъл доста над протегнатите ръце, размахани безумно в усилие да изпълнят височайшата заповед. Ловкостта и навикът да се движи свободно на голяма височина бяха придобити по вантите и реите на „Серафим“ и в сравнение с вършеното там, сегашната задача беше лека. Използваше люлеенето на кораба и маховете на мачтата, за да се придвижва нагоре, като се придърпваше ту с ръце, ту с колене. Стигна върха и погледна надолу. Съзря всички тия уплашени, обърнати към него лица и не можа да устои на изкушението, да се поизфука. Сплете крака около главния щаг и пусна едната си ръка. Допря палец до носа и раздвижи останалите пръсти, в подигравателен жест към палубата. Макар моряците да не бяха виждали подобен досега, те безпогрешно разбраха значението му. Голото тяло на Дориан блестеше като раковина на слънце. Задникът му розовееше обло над главите им, а той го разлюля, за да подсили обидата.

Стон на уплаха и ужас се разнесе от устата на наблюдателите. Те знаеха, че гневът на принца ще бъде безмилостен, ако нещо стане с момчето и че възмездието няма да ги отмине. Втори стон изпълни пространството, когато Дориан се протегна, за да хване фала.

— Фиксирай фала! — викна той английската команда, но капитанът разбра смисъла и я повтори на арабски. Трима мъже скочиха, за да уловят мятащото се дебело въже.

Когато бяха готови да контролират спускането му, Дориан нави два пъти разкъсания и разнищен край на въжето около кръста и прекара фала между краката си.

— Спуснете ме! — викна отново той. Изчака разлюляната мачта да заеме подходящо положение и се оттласна от нея. Макарата затрака, щом преминаващото през нея въже бързо я завъртя.

Трима на палубата пропускаха фала между твърдите си като гьон длани и бързо спускаха момчето надолу. Дориан отиваше далеч извън палубата при всеки мах на мачтата и пищеше от радостна възбуда, литнал в пространството.

Моряците наблюдаваха спускането с опитно око и отпускаха така въжето, че босите пети на момчето докоснаха палубата почти без шум. Втурнаха се към него, за да се убедят, че му няма нищо и да хванат вързаното около кръста му въже.

Щом прекараха с негова помощ нов фал през макарата на мачтата и закрепиха падналия утлегар, триъгълното платно бе вдигнато, за да превърне отново джонката, от безпомощно подмятана черупка, в пъргаво и бързо морско същество.

Принцът сложи ръка на рамото на Дориан и огледа свитата си.

— Със своята съобразителност и бързина, това момче спаси живота ми и кораба — тържествено заяви той. — Още ли има сред вас хора, които не вярват, че това е сирачето от пророчеството? — Той сложи длан върху блестящите къдри и погледна всеки от придворните си в очите. Никой не успя да издържи погледа му.

Пръв проговори моллата:

— Това е чудото на Свети Темтем — извика той. — Тържествено прогласявам! Това е детето от пророчеството!

— Пророчеството се сбъдва! — викнаха всички в един глас. — Да славим името Божие!

С длан все още върху главата на Дориан, принцът произнесе високо:

— Нека всички знаят, че осиновявам това дете. От днес нататък, то ще се казва Ал Амхара ибн Ал Малик. Червеният син на Ал Малик.

Моллата се усмихна лукаво на господарската хитрост. С това осиновяване, той ловко узаконяваше сбъдването на пророчеството. Само че, още няколко условия трябваше да се изпълнят, преди принцът да се домогне до обещаните от древния Светия облаги. Но без съмнение, когато му дойде времето, и те можеха да се осъществят.

— Такава е волята Божия! — викна моллата.

— Бог е велик! — добавиха останалите в хор.

Даже и без покровителството на принца, за тези седмици плаване, Дориан си бе извоювал симпатиите на целия екипаж. Всички знаеха, че детето е божа птичка и се надяваха нещо от обещаното в пророчеството да се падне и на тях. Когато минаваше през палубата, даже и най-закоравелите и злонрави моряци се усмихваха и го закачаха или докосваха косите му за късмет.