— Какви са тия шарени рибки, дето са ти паднали в мрежата, Аболи? — попита Том и заразглежда новодошлите. Ако се съди по одеждите им, бяха араби. Единият воин, при това опасен на вид, а другият — момче, красив тъмноок юноша, свит и уплашен. — Много странна двойка — заключи Том.

Момчето беше сякаш окуражено от непринудения му тон.

— Ефенди, говориш ли моя език? — попита то с приятен, мелодичен глас.

— Да, момко. Говоря арабски.

— Том ли се казваш?

— Да пукнеш дано, малък хаймана! — Том се намръщи и пристъпи заплашително. — От къде знаеш това?

— Чакай, Том! — спря го Сара. — Това е момиче!

Том се взря в лицето на Ясмини и избухна в смях. Смъкна чалмата и дългите й тъмни коси се разпиляха по раменете.

— Момиче е, вярно, при това много красиво. Коя си ти?

— Аз съм принцеса Ясмини и ти нося вест от Доуи.

— От кого?

— От Доуи. — Видът й бе отчаян. — Доуи! Доуи! — заповтаря тя, като се мъчеше да звучи различно, но Том поклати глава в недоумение.

— Мисля, че се опитва да каже Дори — намеси се Сара и чертите на Ясмини се отпуснаха облекчено.

— Да! Да! Доуи! Доуи! Твоят брат.

Лицето на Том погрозня от придошлата кръв.

— Дошла си да се гавриш с мен. Брат ми Дори е мъртъв от много години. Какви ги дрънкаш, малка кучко? Капан ли е това? — викна той в лицето й.

Очите на Ясмини се наляха, но тя събра сили и започна да пее. Гласът беше отначало колеблив, но после укрепна и зазвуча вярно и приятно за ухото, само че тя пееше с непривичните за европейско ухо полутонове на Ориента. Мелодията бе преиначена, а думите пародираха английския език. Всички я гледаха с пълно неразбиране.

И тогава Сара ахна:

— Том, това е „Испански жени“. Опитва се да изпее „Испански жени“! — Втурна се към нея и я прегърна. — Трябва да е истина. Дориан е жив и песента е неговият знак, че именно той е пратил момичето.

— Дориан! Нима е възможно? Къде е той? — Том хвана ръката на Ясмини и силно я разтърси. — Къде е брат ми?

Изля се порой от думи. Ясмини започваше ново изречение, преди да е довършила първото, кълчеше език в бързината да изприказва всичко, като пропускаше много неща и се налагаше да започва отначало.

— Дори има нужда от помощ. — Том бе схванал основното и се извърна към Аболи. — Дориан е жив и здравата е загазил. Пратил ги е да ни вземат!

— Конете не са разседлани — спокойно отвърна Аболи. — Можем да тръгнем веднага.

Том се обърна отново към Ясмини, която продължаваше да бърбори на Сара:

— Достатъчно, момиче! — спря я той. — После ще имаш достатъчно време. Можеш ли да ни заведеш при Дори?

— Да! — отвърна тя енергично. — Ние с Батула можем да ви заведем при него.

Том се надвеси, за да целуне бързо Сара. За първи път, тя не настоя да го придружи. Том би трябвало да разбере от това необичайно поведение, че нещо се мъти, но вниманието му бе насочено другаде и той нищо не забеляза.

— Алф Уилсън да държи всички на борда и в готовност. Когато се върнем, половин Арабия ще е по петите ни. — Дръпна юздите, изправи главата на коня и огледа останалите.

Ясмини и Батула бяха вече потеглили и преполовили първия хълм над Лунга. Люк и Аболи се бавеха в очакване Том да ги настигне. Всички бяха облечени като араби и водеха запасни коне. Том пришпори коня и докато той играеше под него, махна с ръка на Сара.

— Връщайте се живи и по-скоро! — викна тя подире му, леко притиснала с ръка корема си.

Четири денонощия им бяха нужни, за да настигнат арабската колона. Сменяха конете през час, използваха всеки миг светлина, от ранни зори до краткия сумрак на африканската вечер.

Том яздеше редом с Ясмини и от приказки гърлата им пресъхнаха и се напълниха с прах. Тя му разказа всичко, което се бе случило с Дориан от срещата им в харема до арестуването му от Абубакър преди няколко дни. Този път разказът беше свързан и ясен, изпълнен с хумор и въодушевление, толкова жив, че Том ту избухваше в смях, ту бе готов да заридае. Даде му да разбере, що за мъж бе станал Дориан и Том се преизпълни с гордост. Разказа му за тяхната любов и успя да спечели привързаността и братската му обич. Очарован бе от блясъка на красотата й и от слънчевия й характер.

— Значи вече си моята малка сестра — усмихна се той нежно.

— Харесва ми, ефенди. — Тя се усмихна в отговор. — Много съм щастлива!

— Аз ще ти бъда брат и трябва да ме наричаш Том.

Когато му разказа за битката в теснината и как е ранил собствения си брат, и как без малко щял да ликвидира и нея, Том беше покрусен.

— Той изобщо не откри лицето си! Откъде можех да знам?

— Той разбира това, Том, и много те обича.

— Можех да убия и двамата. Сякаш нещо извън мен задържа ръката ми.

— Божиите пътища са неведоми и не е наша работа да ги разгадаваме.

Преведе го през лабиринта на оманската дворцова политика, като посочи местата на двама им и последиците от възцаряването на Заин ал Дин за Дориан.

— И сега Абубакър го кара в Мускат, за да го изправи пред омразата и отмъщението на Заин — приключи тя, а по прашните бузи се стичаха сълзи.

Той се наклони към нея и я потупа братски по ръката.

— Ще видим, дали ще стане така, Ясмини. Не плачи!

Пресякоха широката диря на колоната и поеха по нея, докато съзряха облак прах над гората. Тогава Батула избърза напред, а останалите изостанаха в очакване на нощта. Той щеше да се включи в хлабавия строй от забулени фигури, без да събуди нечие подозрение.

Точно преди залез, Батула се появи отново.

— Слава на Аллаха, Ал Салил е жив! — бяха първите му думи. В ушите на Том арабското име на Дориан все още звучеше непривично. — Видях го отдалече, но не се приближих. Карат го на теглена от кон носилка.

— Как ти се видя? — попита Том.

— Може да върви по малко — отвърна Батула. — Видях Бен Абрам да го подкрепя от носилката до шатрата, в която го държат. Дясната му ръка е още в нашийна превръзка. Върви бавно и сковано като старец, но явно е по-добре от когато се разделихме.

— Слава Богу — прошепна Ясмини.

— Можеш ли да ни заведеш до шатрата му, Батула? — попита Том.

Батула кимна.

— Да, но те ще го охраняват добре.

— Окован ли е?

— Не, ефенди. Вероятно смятат, че раните му са достатъчно сигурни окови.

— Ще го измъкнем още тази нощ — реши Том.

Приближиха от подветрената страна, та да не надушат конете им другите коне и да ги поздравят с цвилене. Оставиха Ясмини при животните, а сами отидоха в края на гората. Лагерът беше шумен като кошер, а въздухът над него синееше от гъстия пушек на стотици огньове. Цареше голямо оживление: коняри и роби идваха и отиваха към коневръзите, мъже изчезваха в храстите по лични дела и се връщаха отново към постелите си, готвачи разнасяха насам-натам казани с варен ориз и раздаваха вечеря. Часовите бяха малко и особени грижи за ред не се полагаха.

— Абубакър не е никакъв войник — каза с презрение Батула. — Ал Салил никога не би допуснал такава неразбория.

Том го изпрати напред, а после, един по един, с непринудена походка и скрито оръжие, в лагера влязоха и останалите. Батула се насочи към празно пространство по средата на лагера, където се издигаше самотна кожена шатра. В светлината на огъня Том видя, че храстите около нея не са изсечени, но я пазят поне трима войника. Клечаха край шатрата, с оръжие в скута.

Батула се настани под едно дърво на стотина ярда от шатрата. След малко, към него се присъединиха и останалите, наклякаха в кръг, простряха роби около себе си и заприличаха в сумрака на която и да било друга групичка войници.

Настъпи внезапно раздвижване: трима араби в пищно облекло идваха към тях, следвани от личната си охрана. Ледено острие прониза сърцето на Том при мисълта, че по някакъв начин са ги усетили, но мъжете отминаха и се отправиха към шатрата.

— Оня със синята чалма и златната верига е принц Абубакър, дето ви разправях за него — прошепна Батула. — Другите двама са Ал Синд и Бин Тати, и двамата страховити войни и верни на Абубакър хора.