Изскочи от фургона с готовата за стрелба пушка. Заобиколи предпазливо фургоните и отиде до колибата. Веригата бе издържала. Даф седеше в сянката на дървото, хващаше се за него и издаваше звук на новородено кученце. Беше с гръб към Шон. Беше гол — накъсаните му дрехи бяха разхвърляни по земята наоколо. Шон бавно тръгна към него. Спря извън обсега на веригата.

— Даф! — извика той с несигурен глас.

Даф се изви, приведе се и впи поглед в него. Пяна капеше от устата му. Оголи зъби и се спусна към приятеля си, издавайки нечовешки звуци, но веригата го спря и събори по гръб на земята. Той започна да се бори с веригата, а очите му, вперени жадно в Шон, не го изпускаха. Шон отстъпи назад. Вдигна пушката и се прицели между очите му. Но изведнъж: „обещай, че няма да ме застреляш, обещай ми“, припомни си той и се разколеба. Продължаваше да отстъпва назад. Кръв течеше от Даф. Желязната верига беше ожулила кожата на бедрата му, но въпреки това се дърпаше и бореше, за да се добере до него. Шон стоеше като закован. Той също беше здраво окован в своята клетва и не можеше да сложи край на цялата тази трагедия. Свали пушката. Мбиджейн се приближи към него.

— Махай се оттук, Nkosii, ако не можеш да сложиш край на всичко това! Махай се! Той вече няма нужда от теб. Присъствието ти го дразни.

Даф продължаваше да крещи и да се бори с веригата. От разкървавената му снага струеше кръв и се стичаше по краката му. Жълта пяна хвърчеше от устата му при всяко разтърсване на главата.

Мбиджейн заведе Шон в лагера. Другите слуги вече се бяха върнали. Шон направи усилие и започна да дава нареждания.

— Искам всички да се махнете оттук. Вземете завивки и храна и идете към най-отдалечената страна на водоема. Ще изпратя да ви повикат, когато всичко свърши.

Когато слугите събраха вещите си и тръгнаха, той повика Мбиджейн.

— Какво трябва да направя?

— Ако един кон счупи крака си…? — Зулусът отговори с въпрос.

— Но аз му дадох дума — поклати глава Шон в безизходица.

— Само мошеникът и храбрият мъж могат да нарушат клетвата си — отговори простичко Мбиджейн. — Ще те чакаме. — Обърна се и последва другите.

Когато всички си отидоха, Шон се скри в един фургон, откъдето през една дупка в брезента можеше да наблюдава Даф. Гледаше идиотското клатене на главата, странната походка, докато се движеше в кръг, доколкото му позволяваше веригата, а когато болката ставаше нетърпима, той се търкаляше по земята, скубеше кичури от косата си и дереше лицето си. Слушаше звуковете на лудостта: тревожния рев на болка, безумния кикот и ръмжене, това ужасно ръмжене! Много пъти се премерваше в целта, но не можа да стреля. Накрая свали пушката и се отдалечи.

Там, накрая на веригата, с плът, огряна от слънцето, умираше част от Шон. Част от неговата младост, част от смеха, от безгрижната любов към живота. Той не издържа и се върна във фургона. Отново загледа през дупката в брезента.

Слънцето се изкачи високо и след време започна да залязва, а съществото на веригата ставаше все по-безсилно: падна на земята и дълго се гърчи от болки, започна да ходи на ръце и колене, докато най-после пак се изправи на крака. Час преди залез-слънце Даф получи първата конвулсия. Седеше с лице към фургона, в който бе Шон, люлееше главата си от една страна на друга, а устата му мърдаше беззвучно. Конвулсията го обхвана и той се вцепени, устните се дръпнаха назад, оголвайки зъбите, очите се обърнаха и тялото започна да се извива назад. Това красиво тяло, все още стройно като на момче, с дълги изваяни крака, започна да се прегъва все по-силно и по-силно, докато се чу силно пращене и гръбнакът се пречупи. Той падна, гърчейки се на земята, заръмжа тихо, а тялото се бе сгънало под невероятен ъгъл.

Шон не издържа. Изскочи от фургона и изтича при него. Заставайки над главата му, той стреля и се обърна назад. Хвърли пушката и чу как тя се удари в твърдата земя. Отиде до фургона, взе завивка от леглото на Даф и се върна пак при колибата. Зави го с одеялото, извръщайки глава от разкривеното лице. Вдигна го и го занесе до леглото му. Кръвта попи по одеялото и се разля като мастилено петно върху попивателна. Шон седна на стола до леглото.

Тъмнината навън стана непрогледна. През нощта дойде хиена и подуши кръвта по земята около колибата, след това си отиде. Отвъд водоема се беше събрала група от лъвове, излезли на лов, два часа преди изгрев-слънце те разкъсаха някакво животно. Шон слушаше ликуващия им рев.

На сутринта той стана трудно от стола и отиде при фургоните. Вътре в лагера, до огъня, чакаше Мбиджейн.

— Къде са другите? — попита Шон.

Слугата стана.

— Чакат там, където ги изпрати. Дойдох сам — знам, че ще имаш нужда от мен.

— Да, вземи две брадви.

Събраха камара сухи дърва и ги наредиха около леглото на Даф. Шон ги подпали. Мбиджейн му оседла кон и той го възседна. Гледайки надолу към зулуса, Шон каза:

— Докарай фургоните до следващия водоем. Ще се срещнем там.

Шон напусна лагера. Само веднъж погледна назад и видя, че вятърът беше разнесъл, пушека от кладата на цял километър разстояние.

Мъката и вината размътваха мозъка на Шон. Считаше, че вината му има две страни: първо, че бе измамил доверието на Даф и второ, че не бе имал кураж да направи необходимото. Беше чакал твърде дълго. Не бе проявил смелост да превърне измяната в нещо, което трябваше да извърши в името на приятелството. С радост би преживял този ужас отново, само и само да можеше да пречисти съвестта си и да заличи това петно от тяхното приятелство. Ако можеше да го направи още веднъж, то този път щеше да го направи както трябва, чисто и бързо.

Скръбта му бе нещо като празнота, болезнена празнота — толкова голяма, че той се губеше в нея. Там, където по-рано бе смехът на Даф, гримасите му и неговите увлечения, сега имаше сива празнота. Никакъв лъч на слънчева светлина не можеше да проникне.

Следващият водоем беше плитка падина в центъра на обширна площ от засъхнала кал с големината на игрище за поло. Калта беше напукана в неправилни, малки форми като брикети с големината на длан. Човек би могъл да прескочи водата, без да намокри обувките си. В плътен кръг около водата бяха натрупани изпражнения от животни, идвали на водопой. По повърхността й, сменяйки посоката според вятъра, плуваха няколко перца. Водата беше възсолена и мръсна. Мястото не бе подходящо за лагер. На третия ден Мбиджейн отиде във фургона на Шон. Той лежеше в леглото си. Не беше сменял дрехите си, откакто бе напуснал Даф. Брадата му беше започнала да се сплъстява, станала бе лепкава от пот — във фургона беше горещо като в пещ.

— Господарю, би ли дошъл да видиш водата? Мисля, че не бива да оставаме тук.

— Какво не е наред? — попита Шон, без да прояви какъвто и да било интерес.

— Мръсна е. Мисля, че трябва да се придвижим към голямата река.

— Прави каквото сметнеш за необходимо.

Шон се обърна с лице към стената на фургона.

Така Мбиджейн поведе кервана към река Лимпопо. Два дни по-късно те достигнаха ивица от дървета с тъмнозелени листа, които се извисяваха по брега. През цялото време на пътуването Шон остана във фургона, друсан по неравния път, потен от горещината, но безразличен към всички неудобства. Мбиджейн подреди фургоните в лагер по брега над самото речно корито. Той, както и всички слуги зачакаха господарят им отново да се върне към живот. Разговорите около огъня вечерно време, бяха тревожни и всички често поглеждаха към фургона му, който бе постоянно тъмен и мрачен, каквото беше и настроението на човека в него.

Като мечка, напускаща бърлогата си в края на зимата, Шон най-сетне излезе от фургона. Дрехите му бяха силно замърсени. Кучетата побързаха да го посрещнат, молещи за внимание, но той отмина, без да ги забележи. Отговори лаконично и на поздравите на слугите. Слезе надолу по брега и тръгна безцелно по речното корито. Лятото бе попресушило и превърнало реката в тясна ивица от малки разпръснати вирчета надолу по течението. Водата в тях бе маслиненозелена. Пясъкът наоколо бе снежнобял, а големите камъни, които забавяха едва движещата се вода, бяха черни и гладко излъскани. Бреговете бяха стръмни, на около петстотин метра един от друг и оградени с високи дървета. Шон вървеше затънал до глезените в пясъка. Стигна водата и седна край нея. Потопи ръцете си и видя, че тя е приятно топла. По пясъка до него личеше диря на крокодил, а на другия бряг стадо маймуни разклащаха клоните на едно дърво и кряскаха по него. Две от кучетата прегазиха една плитчина и отидоха да гонят маймуните, но не особено охотно, защото пясъкът в речното корито бе много горещ. Шон се втренчи в зелената вода. Беше самотен без Даф. Компания му правеха единствено мъката и вината. Едно от кучетата, което остана при него, докосна бузата му със студения си нос. Шон прокара ръка по врата му и кучето се облегна на него. Чу стъпки по пясъка и се обърна. Беше Мбиджейн.