— Ето че останаха само пет — каза Даф. Той завъртя със свистене бастуна, който се оказа с оловна тежест на края си. Мъжът го мушна като истински сабльор в гърлото на втория миньор. Той падна на пода и издаде хриптящ звук.

— Останалите са ваши, господин Кортни. — В гласа му се прокрадна съжаление.

Шон бързо се сниши, като разпери ръце, за да обгърне и помете едновременно и четирите чифта крака. Седна върху купчината тела и започна да ги бие с юмруци и ритници.

— Това е меле, ах, какво меле — мърмореше неодобрително Даф.

Виковете и блъскането постепенно заглъхнаха. Шон се изправи. Устната му кървеше и реверът на палтото му бе отпран.

— Ще пиете ли нещо?

— Бренди, моля. — Шон се усмихна на елегантната фигура срещу себе си на бара. — Не бих отказал още едно питие тази вечер.

Отнесоха чашите на масата на Даф, като прескачаха телата по пътя си.

— Наздраве!

После започнаха да се изучават с неприкрит интерес, без да обръщат внимание на суматохата по почистването и подреждането около тях.

— Пътувате? — попита Даф.

— Да, а вие?

— Нямам този късмет. Работя в рудници „Дънди“.

— Работите тук? — Шон имаше такъв недоумяващ вид, сякаш Даф беше паун сред гълъби.

— Помощник-инженер — кимна Даф. — Но не за дълго, не ми понася въглищния прах.

— Мога ли да предложа нещо, което да го промие?

— Великолепна идея.

Шон донесе питиетата на масата.

— Накъде сте тръгнал? — попита Даф.

— Когато тръгнах, бях с лице на север — сви рамене Шон, — и просто продължавам да се движа в тази посока.

— А от къде тръгнахте?

— От юг — рязко отговори той.

— Извинявайте, нямах намерение да любопитствувам — усмихна се Даф. — На бренди сте, нали?

Барманът излезе иззад тезгяха и дойде на тяхната маса.

— Здрасти, Чарли — поздрави го Даф. — Разбирам, че искаш компенсация за повредите, нанесени на мебелите и оборудването ти?

— Не се безпокойте, господин Чарлиууд. Такова представление не се случва чак толкова често. Някоя и друга потрошена маса или стол си струват зрелището. Остават за сметка на заведението.

— Изключително любезно от твоя страна.

— Не за това седнах на масата ви, господин Чарлиууд. Имам нещо, което бих искал да разгледате, понеже се занимавате с минно дело и ги разбирате тези неща. Бихте ли ми отделил минутка, сър?

— Хайде, Шон. Да видим какво ще ни покаже Чарли. Обзалагам се, че е красива жена.

— Не е това, сър — каза сериозно барманът и ги поведе към помещението зад бара. Посегна към лавиците и взе парче скала. Показа го на Даф. — Какво бихте казал за това?

Той го огледа, претегли го на ръката си, после се взря в него. Беше лъскаво, сиво, на неравни бели и тъмночервени петна, разделено по средата от широка черна ивица.

— Някакъв вид конгломерат — каза Даф без ентусиазъм. — Къде е загадката?

— Мой приятел го донесе от републиката на Крюгер от другата страна на планините. Казва, че е златоносно. Открили са голяма жила в едно място, наречено Уитуотърсранд, непосредствено до Претория. Разбира се, не вярвам много на подобни слухове, щото постоянно ги има, диаманти и злато, злато и диаманти…

Чарли се засмя и избърса ръцете си в престилката.

— Както и да е, приятелят ми каза, че бурите продават разрешителни за рудодобив на всички, които поискат. Та си помислих, че няма да е зле да му хвърлите един поглед.

— Чарли, ще взема тази буца и утре сутринта ще я промия. А сега, нали разбираш, с приятеля ми си пием питието.

На следващата сутрин Шон отвори очи и видя, че слънцето грее ярко през прозореца над леглото му. Бързо ги затвори и се опита да си спомни къде се намира. Имаше ужасно главоболие, а монотонното хъркане го подразни. Отново отвори очи и бавно обърна главата си. В леглото в другия край на стаята имаше някой. Шон напипа ботуша си и го метна, чу се изхъркване и Даф надигна глава. За миг го изгледа с очи, червени като зимен залез, после внимателно се отпусна в леглото.

— Карай по-тихо — прошепна Шон. — Страдаш от сериозна болест.

Много по-късно един слуга донесе кафе.

— Съобщи в канцеларията, че съм болен — заповяда му Даф.

— Вече го направих. — Слугата отлично разбра господаря си. — Отвън има един, който търси другия господар. — Погледна към Шон. — Много е разтревожен.

— Мбиджейн. Кажи му да почака — отвърна той.

Изпиха кафето, седнали на леглата.

— Как попаднах тук? — попита Шон.

— Момко, ако ти не знаеш, то тогава няма кой друг да знае.

Даф се изправи и прекоси стаята, за да намери чисто бельо. Беше гол и Шон видя, че макар и да беше слаб, тялото му имаше отлично развита мускулатура.

— Боже господи, какво слага Чарли в това пиене? — оплака се Даф, докато обличаше сакото си.

Намери в джоба си парчето скала, извади го и го завъртя на пътническия куфар, който служеше за маса. Гледаше го кисело, докато се дооблече, после отиде при голямата купчина вещи, която запълваше единия ъгъл на стаята. Поразбута я и измъкна стоманено хаванче и чукче и черен златотърсачески леген.

— Тази сутрин се чувствувам много остарял — каза той и започна да раздробява каменното парче в хаванчето. Изсипа стритото в легена, отнесе го при съда за вода от гофрирана ламарина до входната врата, отвори кранчето и напълни легена с вода.

Шон го последва отвън на прага, където двамата седнаха. Даф топваше и промиваше съдържанието на легена. Всеки път се образуваше водовъртеж, при което леко накланяше легена към единия му край. Сетне отново го напълни с чиста вода.

Изведнъж Шон усети, че Даф се вцепени. Погледна лицето му и видя, че махмурлукът е изчезнал, устните му бяха стиснати и образуваха тънка линия, а погледът му бе прикован в легена.

Загледа се в легена и видя проблясването във водата, подобно на корема на пъстърва, когато тя се извръща, за да налапа мухата на въдицата. Усети как от възбуда кожата на ръцете му и косата по тила му настръхнаха.

Даф бързо сипа в легена чиста вода, още две завъртвания и отново я изплиска. Стояха неподвижно, без да говорят, втренчили се в златната опашка, извила се по дъното на съда.

— Колко пари имаш? — попита Даф, без да вдига глава.

— Малко повече от хиляда.

— Толкова много. Отлично! Аз мога да събера не повече от петстотин, но влагам и опита си в минното дело. Съдружници с равни дялове — съгласен ли си?

— Да.

— Тогава защо седим тук? Отивам в банката. Чакай ме на края на града след половин час.

— Ами работата ти? — попита Шон.

— Ненавиждам миризмата на въглища — работата ми да върви по дяволите!

— Ами Чарли?

— Какво Чарли? Чарли трови хората — да върви по дяволите!

През нощта направиха бивак в устието на прохода в планините, изпречили се пред тях. През деня бяха бързали и конете бяха уморени — обърнаха опашки срещу вятъра и започнаха да пощипват сухата зимна трева.

Мбиджейн накладе огън на завета в една оголена скала и двамата се сгушиха около него и започнаха да варят кафе. Опитваха се да се скрият от ледения вятър, който се спускаше от планината и раздухваше искри в пламъците. Нахраниха се, тогава Мбиджейн се сви до огъня, зави се презглава с кароса си и не помръдна до сутринта.

— Колко път е до това място? — попита Шон.

— Не знам — призна Даф. — Утре ще преминем през прохода — седемдесет-осемдесет километра през планините — след което излизаме на високата савана. Очаква ни около седмица езда.

— Да не би да гоним вятъра?

Шон наля още кафе в канчетата.

— Това ще ти кажа, когато стигнем. — Даф взе канчето си и го обви с длани. — Обаче едно е сигурно — онзи образец е тъпкан със злато. Ако там има още като него, някой ще стане много богат.

— Може би ние? И преди съм участвувал в златна треска. Ударите ги правят първите. Територията на около осемдесет километра около нас може да се окаже осеяна така гъсто с колчета, маркиращи концесии, като иглите по гърба на бодливо прасе. — Даф сръбна шумно от кафето си. — Обаче ние имаме пари — това ни е козът. Ако маркираме участък, разполагаме с капитал, за да го разработим. Ако закъснеем, ще купим концесии от посредниците. Ако не успеем, е, има и други начини да се сдобием със злато, освен да копаем — магазин, игрална зала… изборът е голям.